— И после?

— Спасиха ме.

— Кой?

— Брат ми.

Д’Агоста, все още зашеметен от почти чудодейната поява на Пендъргаст, почувства че онемява от шока.

— Брат ти? Диоген?

— Да.

— Но аз мислех, че те мрази.

— Да. И тъкмо защото ме мрази, той се нуждае от мен.

— За какво?

— Най-малко от шест месеца насам Диоген внимателно е следил действията ми — като част от подготовката му за престъплението. Със съжаление трябва да призная, че нямах никаква представа за това. Винаги съм се възприемал като най-голямата пречка по пътя му към успеха и мислех, че рано или късно той ще се опита да ме убие. Но съм грешал. Безумно съм грешал. Истината е, че той е целял тъкмо обратното. Когато научил за грозящата ме опасност, Диоген предприел едно дръзко избавление. Влязъл в замъка, преоблечен като един от местните — той е по-голям майстор на дегизировките от мен и тогава ме освободи от гробницата.

Д’Агоста бе разтърсен от внезапно хрумване.

— Един момент. Очите му са в два различни цвята, нали?

Пендъргаст отново кимна:

— Едното е лешниково, а другото — млечно-синьо.

— Аз го видях. Там, на хълма, над замъка на Фоско. Точно след като се бяхме разделили. Стоеше в сянката на една скална тераса и наблюдаваше ставащото така спокоен, сякаш съзерцава течението на водата по Акведукта.

— Той трябва да е бил. След като ме освободи от моя затвор, Диоген ме откара в една частна клиника извън Пиза, където се възстановявах от дехидратацията и раните, нанесени ми от кучетата на Фоско.

— Все още не разбирам. Ако те мрази, ако е планирал да извърши това тъй наречено „идеално престъпление“, тогава защо просто не те е оставил зазидан?

Пендъргаст се усмихна отново, но този път в усмивката му нямаше нищо весело.

— Не трябва никога да забравяш, Винсънт, че тук говорим за един необичайно болен, изключителен престъпен ум. Колко малко съм разбирал истинските му планове…

С тези думи Пендъргаст рязко се надигна и отиде в кухнята. Миг по-късно Д’Агоста чу звънтенето на лед в чаша. Когато агентът се върна, държеше бутилка френски аперитив Lillet в едната ръка и чаша в другата.

— Сигурен ли си, че не проявяваш интерес към едно питие?

— Да. А сега ми кажи какво, за бога, имаше предвид.

Пендъргаст отля два пръста от напитката в чашата си:

— Ако бях умрял, щях да срина всички планове на Диоген. Виждаш ли, Винсънт, аз съм главният обект на неговото престъпление.

— Ти? Ти ще бъдеш жертвата? Тогава защо …

— Няма да бъда жертвата. Аз вече съм жертвата.

— Какво?

— Началото на престъплението е поставено. Дори сега, докато говорим, то успешно се реализира.

— Не говориш сериозно.

— Никога в живота си не съм говорил по-сериозно. — Пендъргаст отпи дълга глътка от напитката и допълни чашата си. — Диоген изчезна по време на възстановяването ми в частната клиника в Пиза. Веднага щом се изправих на крака, аз се върнах в Ню Йорк инкогнито. Знаех, че плановете му са почти узрели и Ню Йорк ми изглеждаше най-подходящото място да увелича усилията си да го спра. Почти не се съмнявах, че престъплението ще се случи тук. Този град предлага най-пълната анонимност, най-добрите възможности да се скрие, да приеме чужда самоличност, да доразвие плана си за нападение. И затова сега, знаейки, че брат ми внимателно следи всичките ми постъпки, реших да остана „мъртъв“, за да бъда невидим. Смятах да държа всички ви на тъмно. Дори Констанс. — При тези думи болка премина по лицето на Пендъргаст. — Съжалявам за това повече, отколкото можеш да си представиш. И все пак това ми се стори най-разумният начин на действие.

— И така стана портиер.

— Мястото ми позволяваше да не те изпускам от поглед, а чрез теб — и другите, които са важни за мен. Имам по-добри шансове да търся Диоген като стоя в сянка. И не бих се разкрил, ако определени събития не ме бяха принудили.

— Какви събития?

— Обесването на Чарлз Дюшам.

— Онова странно убийство в Линкълн Сентръл?

— Именно. Това, както и едно друго убийство в Ню Орлиънс преди три дни. Торънс Хамилтън, заслужил професор. Отровен пред пълна зала със студенти.

— Но каква е връзката?

— Хамилтън беше един от моите преподаватели в гимназията, човекът, който ме научи на френски, италиански и китайски. С него бяхме много близки. Дюшам беше моят най-скъп, всъщност моят единствен приятел от детинство. Единственият човек от младостта ми, с когото продължих да поддържам контакт. И двамата са убити от Диоген.

— Не би ли могло да е случайно съвпадение?

— Невъзможно. Хамилтън бе отровен от рядък нервнопаралитичен токсин, разтворен в чашата му с вода. Става въпрос за синтетичен токсин, много подобен на произвеждания от един рядък вид паяци в Гоа. Прадядото на баща ми е умрял от ухапване от такъв паяк, когато е бил служител в Индия в епохата на раджите — Пендъргаст отпи още една глътка. — Дюшам е бил увесен на примка, която се е скъсала и практически го е хвърлила от двайсет етажа, причинявайки смъртта му. Пра-пра-чичо ми Морис е умрял точно по такъв начин. Бил е обесен в Ню Орлиънс през 1871-а година заради убийството на жена си и любовника й. Тъй като бесилката била силно повредена от неотдавнашни размирици в града, провесили го от най-горния прозорец на съдилището. Но Морис бил много силен, съпротивлявал се и въжето се скъсало. Падането от голямата височина причинило смъртта му.

Д’Агоста погледна ужасен приятеля си.

— Всичките тези смъртни случаи и аранжировката им са начинът на Диоген да привлече вниманието ми. Може би сега, драги Винсънт, разбираш защо му трябвам жив.

— Да не искаш да кажеш, че той…

— Именно. Винаги съм предполагал, че престъплението му ще бъде насочено срещу цялото човечество. Но сега знам, че аз съм неговата мишена. Тъй нареченото „идеално престъпление“ на брат ми включва убийството на всички, които са ми близки. Това е истинската причина да ме спаси от замъка на Фоско. Не му трябвам мъртъв, а жив — жив, за да ме съсипе по един далеч по-изтънчен начин — като ме остави изпълнен с мъка, самообвиняващ се, че не съм успял да спася малкото хора, на които държа в този свят… — Пендъргаст направи пауза и си пое дъх. — … Онези няколко души, които наистина обичам.

Д’Агоста преглътна.

— Не мога да повярвам, че това чудовище ти е роднина.

— Сега, след като разбрах истинската природа на престъплението му, бях принуден да изоставя първоначалния си план и да съставя нов. Не е идеален, но е най-добрият възможен при тези обстоятелства.

— Слушам те.

— Трябва да попречим на Диоген да убие отново. Това означава да го открием. Ето защо ще се нуждая от помощта ти, Винсънт. Налага се да използваш достъпа си като служител на реда, за да получиш колкото се може повече информация за доказателствата от местопрестъплението.

Той подаде на Д’Агоста клетъчен телефон.

— Това е телефонът, който ще използвам, за да се свързвам с теб. Тъй като времето е от значение, ще трябва да започнем на местно равнище, с Чарлз Дюшам. Издири всички възможни доказателства и ми ги донеси. Всяко е от значение. Измъкни всичко, което успееш, от Лора Хейуърд, но за бога, не й казвай с какво си се захванал. Дори Диоген не може да остави напълно чисто местопрестъпление.

— Дадено. — Д’Агоста замълча. — Ами датата в писмото? 28-и януари?

— Вече нямам съмнение, че това е денят, в който той планира да довърши престъплението си. Но е жизнено важно да помниш, че престъплението е вече започнато. Днес е 22-и. Брат ми планира това злодеяние от години, може би дори от десетилетия. Подготвил е всичко. Потръпвам като си помисля кого може да убие през следващите шест дни. — При тези думи Пендъргаст се наведе напред и се взря в Д’Агоста, очите му светеха в полумрака на стаята. — Ако Диоген не бъде спрян, всички мои близки хора — а това определено включва и теб, Винсънт — може да умрат.

Смитбак зае обичайното си място в най-закътания ъгъл на „Костите“, полутъмно ресторантче, в което всички служители на музея — тези хора изглежда никога не се уморяваха от гледката на кости! — обичаха да се отбиват след работа. Истинското име на заведението беше таверна „Бларни Стоун“, но прякорът, който всички използваха, идваше от хобито на собственика да окачва кости от всякакви размери, форми и произход по стените и тавана.