— В тези папки ще откриете първоначалните си инструкции и задачи. Ще работите в екипи и към всеки екип ще има по шест полеви агента. Нашият първи приоритет е да изясним действията на Пендъргаст за последните двайсет и четири часа, да потърсим общ модел на поведение, да разположим на ключови места хората си и да затягаме мрежата си, докато го хванем. Не знаем защо кръстосва Лонг Айлънд и спира в магазините и бензиностанциите: от думите на тези, с които разговаряхме изглежда, че търси някого. Ежечасно очаквам лично на мен или на специални агенти Брукс и Рабинър да се представят устни доклади от всеки екип.

Кофи се изправи тежко и обгърна масата с гневния си поглед.

— Няма да захаросвам нещата. Пендъргаст е един от нашите, той знае всички трикове на занаята. Макар да изглежда, че сме го спипали на източен Лонг Айлънд, той все пак би могъл да ни се изплъзне. Ето защо ще хвърлим всички ресурси на Бюрото в тази операция. Трябва да заловим това копеле, и то бързо! Репутацията на Бюрото е поставена на карта.

Той отново измери присъстващите с поглед.

— Някакви въпроси?

— Да — обади се Хейуърд.

Всички очи се обърнаха към нея. Не бе възнамерявала да заговори, но думичката просто се бе изтъркулила неволно.

Кофи я погледна, а тесните му очички се превърнаха на карфици.

— Капитан… ъ-ъ-ъ… Хейуърд, нали?

Тя кимна.

— Слушам ви.

— Не споменахте каква роля ще играе НПУ в преследването.

Веждите на Кофи подскочиха.

— Роля?

— Точно така. Чух много за това, което ФБР ще направи, но нищо за съдействието с НПУ, за което споменахте по-рано.

— Лейтенант Хейуърд, според последни данни, ако сте ме слушали, Пендъргаст се намира в окръг Съфок. Не бихте могли да направите много за нас там.

— Вярно е, но в Манхатън сме пълни с детективи, които са запознати със случая, освен това практически ние открихме всички доказателства…

— Лейтенант — прекъсна я Кофи, — никой не е по-благодарен за помощта на НПУ за това разследване от мен. — Но изражението му изобщо не изглеждаше благодарно, ако не друго — изглеждаше дори по-раздразнено от преди. — В момента обаче случаят излиза извън вашата юрисдикция.

— Извън пряката ни юрисдикция — да. Но той винаги би могъл да се върне в града и като се има предвид, че агент Пендъргаст се издирва заради две убийства, чието разследване водя аз, искам да съм сигурна, че веднъж щом е задържан, ще имам достъп за разпити…

— Нека да не избързваме толкова — сопна се Кофи. — Още е на свобода. Други въпроси?

Залата остана тиха.

— Хубаво. Само още едно нещо. — Гласът му стана по-нисък. — Не искам никой да поема риск. Пендъргаст е въоръжен, отчаян и изключително опасен. В случай на сблъсък един въоръжен отпор ще бъде съвсем на място. С други думи, стреляйте по кучия син. Стреляйте на месо!

Джордж Каплан излезе от изградената си от кафеникави тухли къща до Гремърси Парк, поспря се на горната площадка на стълбите, за да оправи кашмиреното си палто, изтръска от него невидима прашинка, стегна безупречната си вратовръзка, потупа джобовете си, вдиша дълбоко мразовития януарски въздух и слезе. Живееше в тих квартал, който лете потъваше в зеленината на стари дървета, а домът му гледаше към самия парк. Дори и сега, през зимата, по виещите се алеи се разхождаха майки с деца, чиято весела глъч се издигаше всред голите клони.

Каплан буквално трепереше от нетърпение. Обаждането бе колкото неочаквано, толкова и приятно. Повечето гемолози прекарваха живота си без да могат да надзърнат в дълбините на камък дори милион пъти по-обикновен и неизвестен от „Сърцето на Луцифер“. Разбира се, той го бе виждал в музея зад дебела стъклена преграда, под отвратително осветление, но досега не бе знаел защо светлината е толкова лоша: ако диамантът бе изложен при подходящото осветление, поне няколко специалисти, в това число и той самият, биха разпознали в него фалшификат. Изключително добър фалшификат, не ще и дума — истински диамант, радиационно облъчен така, че да придобие този невероятен канелен цвят, несъмнено подсилен и с помощта на фиброоптичен светлинен източник, умело монтиран зад камъка. Каплан бе виждал какво ли не през четиридесетгодишната си практика, всякакви измами, фалшификации и двойни игри в занаята. Той се смъмри наум, задето не се бе сетил, че диамант като „Сърцето на Луцифер“ не би могъл да бъде изложен. Нито една компания не би застраховала камък, който е винаги под лъчите на прожекторите и чието местонахождение се знае от целия свят.

„Сърцето на Луцифер“. Колко струваше? Последният червен диамант, предложен за продажба, беше „Червеният дракон“, петкаратов камък, който бе оценен на шестнайсет милиона долара. А този бе десет пъти по-голям, по-добре шлифован и с по-хубав цвят, несъмнено най-красивият цветен диамант в света.

Стойност? Кажете каква да е цена.

След като получи телефонното обаждане, Каплан прекара няколко минути в библиотеката си, за да си припомни историята на диаманта. При диамантите обикновено се считаше, че колкото по-малко цвят имат, толкова по-добре. Но това бе вярно само донякъде. Когато един диамант притежаваше дълбока интензивна багра, стойността му рязко скачаше; той ставаше най-редкият от редките — а от всички цветове, които един диамант можеше да притежава, червеният определено бе най-редкия. Каплан знаеше, че от цялата непреработена продукция на диамантени мини „ДеБийрс“, качествените червени екземпляри се появяваха едва веднъж на две години. За „Сърцето на Луцифер“ определението „уникален“ звучеше като клише. Със своите четиридесет и пет карата той бе голям, изрязан във формата на сърце камък, който Американският гемологически институт бе сертифицирал като VVS1 „Fancy Vivid“ с „много много малки включения“, изумително бистър и с „много жив“ блясък. Нямаше друг в света, който дори да се доближава до него. А и този цвят! Не беше рубинен, нито гранатов, всеки от които би бил сам по себе си извънредно рядък. По-скоро притежавашаше интензивен, богат червеникавооранжев цвят, толкова необичаен, че отхвърляше обикновените имена. Някои го наричаха канелен и макар Каплан да смяташе, че е по-червен от истинското канелено, самият той не можеше да намери по-добра дума, с която да го опише. Най-близката аналогия, която му идваше наум, бе за кръв на ярка слънчева светлина, но все пак той бе по-наситен. Нямаше нищо друго в целия свят, което да притежава подобен цвят — нищо! За да открият кое му придаваше такава неповторима багра, учените трябваше да унищожат парченце от диаманта — а това, разбира се, нямаше никога да се случи.

Камъкът имаше кратка, кървава история. Необработеният къс, едно чудовище от сто и четири карата, било открито от копач в река Конго в началото на трийсетте. Поради цвета му той дори не разбрал, че това е диамант и го използвал, за да си плати натрупаните в местен бар дългове. Когато по-късно научил какво е открил, копачът се опитал да си го вземе обратно от бармана, но естествено срещнал отказ. Ето защо една нощ влязъл с взлом в дома на бармана, убил него, жена му и трите им деца и прекарал часовете до сутринта като се опитвал да скрие престъплението си, режейки труповете и хвърляйки парчетата от тях през задната веранда на крокодилите в река Буимай. Бил заловен и по време на процеса за убийството загинали полицейският инспектор и неговият помощник. Полицаите се опитали да застрелят дузина крокодили и да използват съдържанието на стомасите им като доказателство, но станали плячка на озверелите влечуги.

Скъпоценният камък, все още нешлифован, попаднал на черния пазар — както се говори, след още няколко убийства — и по-късно отново излязъл на бял свят в Белгия като собственост на известен с лошата си слава нелегален дилър. Мъжът лошо повредил камъка по време на обработката му, като оставил в него ужасна пукнатина, след което се самоубил. Вече повреденият камък обикалял средите на диамантените търговци известно време и накрая попаднал в ръцете на един израелски шлифовчик на камъни, на име Аренс, един от най-добрите в света. Извършвайки онова, което по-късно било наречено най-брилянтната шлифовка, правена някога, Аренс успял да създаде сърцевиден камък от напукания къс по такъв начин, че да премахне дефекта без да нацепи камъка или да изгуби прекалено много материал. Отнело му осем години да завърши обработката. Работата му се превърнала в легенда. Прекарал три години да наблюдава камъка, още три да се упражнява в рязане и полиране на ни повече, ни по-малко от звеста подобия на оригинала, като експериментирал, за да открие най-добрия начин да запази максимална големина, да избере най-изящната форма и дизайн и в същото време изцяло да премахне опасната пукнатина. Успял подобно Микеланджело, който изваял „Давид“ от зле отцепен мраморен блок, който другите скулптори отхвърлили като неподлежащ на обработка.