От подиума професорът продължаваше да напява:

— След като изяснихме всичко дотук, можем да продължим с прегледа на…

Внезапно Хамилтън спря отново.

— Извинете. — Лицето му се отпусна по същия неестествен начин, както преди. Той изглеждаше… объркан? Смутен? Не: изглеждаше уплашен.

Диуейн се поизправи, внезапно заинтригуван.

Ръката на професора запърха из въздуха, той извади кърпичката от джоба си, но я изпусна, докато се опитваше да избърше челото си. Огледа се неспокойно, ръката му продължаваше да прави странни движения, сякаш гонеше муха. Най-сетне тя намери лицето му и започна да го опипва леко, като слепец. Треперещите пръсти докосваха устните му, очите, носа, косата, после отново се замятаха из въздуха.

Залата беше занемяла. Асистентът остави химикалката си, лицето му изразяваше тревога. Какво става, чудеше се Диуейн. Сърдечен пристъп?

Професорът направи малка стъпка напред и залитна, препъвайки се в подиума. Другата му ръка излетя нагоре към лицето и взе да натиска, да разтяга кожата, да дърпа долната устна, последваха дори няколко леки плесници.

После той внезапно спря и погледът му мина по залата.

— Нещо да не е наред с лицето ми?

Мъртва тишина.

Бавно, много бавно, д-р Хамилтън се отпусна. Пое си дъх на пресекулки, после още веднъж и постепенно чертите му се разведриха. Той прочисти гърлото си.

— Както казах…

Диуейн видя как пръстите на едната му ръка отново оживяват разтреперани и започват да дърпат, да щипят кожата на лицето.

Това беше твърде странно.

— Аз… — започна професорът, но ръката му попречи да продължи. Устата му се отвори и затвори няколко пъти, изпускайки само глухо хриптене. Направи още една мъчителна стъпка, като робот, и наново се спъна.

— Какви са тези неща? — попита той с дрезгав глас. Господи, сега клепачите му се бяха опънали гротескно, двете ръце дращеха и след миг върху бузата му се появи кървава струйка.

През залата премина тревожен шепот.

— Има ли нещо, което да не е наред, професоре? — осмели се да попита асистентът.

— Аз… зададох… въпрос — протътна професорът почти против волята си, гласът му бе заглушен от дланите върху лицето.

Поредна залитаща стъпка и внезапен писък:

— Лицето ми! Защо никой не иска да ми каже какво става с лицето ми?

Пълно мълчание.

Пръстите се мачкаха, юмруците удряха носа, който изхрущя леко.

— Махнете ги от мен! Те се впиват в лицето ми!

Ама че гадост: сега от ноздрите му течеше кръв и пръскаше бялата му риза и елегантния графитен костюм. Пръстите му раздираха, късаха като нокти на граблива птица; ето, единият се вдигна — и Диуейн с ужас видя как се забива в очната кухина.

— Вън! Извадете ги!

Последва рязко, въртеливо движение, което напомни на Диуейн на загребване на сладолед и внезапно очната ябълка изскочи, уродливо голяма, потръпваща, взряна право в Диуейн от невъзможен ъгъл.

В залата отекнаха писъци. Студентите от предната редица се отдръпнаха ужасени. Асистентът скочи от стола си и се втурна към Хамилтън, който ожесточено го отблъсна.

Диуейн седеше вкаменен на мястото си с изпразнено съзнание и парализирани крайници.

Сега професор Хамилтън правеше една след друга механични стъпки, раздирайки лицето си, отскубваше цели кичури коса и влачеше крака, сякаш всеки момент щеше да се сгромоляса върху Диуейн.

— Лекар! — изкрещя асистентът. — Извикайте лекар!

Магията се развали. Настъпи внезапно движение, всички се надигнаха изведнъж, запрескачаха изпуснатите книги, чуха се паникьосани гласове.

— Лицето ми! — викаше професорът през врявата. — Къде е лицето ми?

Някои от студентите се втурнаха към вратата с крясъци, други се блъскаха напред, към пострадалия професор, наскачаха върху подиума, опитвайки се да го спрат. Той се нахвърли върху тях слепешката, скимтейки неистово, с лице като кървава маска. Някой, който се опита да се измъкне от редицата, настъпи жестоко Диуейн. Капки кръв опръскаха лицето му: той усещаше топлината им върху кожата си. Все още не можеше да се помръдне. Осъзна, че не е в състояние да отмести очи от професора, че не може да избяга от този кошмар.

Студентите бяха успели да свалят професора на подиума и сега се хлъзгаха в кръвта му, опитвайки да задържат гърчещите се ръце и подскачащото тяло. Докато Диуейн гледаше, професорът ги изблъска с демонична сила, грабна чашата с вода и я разби в пода, след което крещейки започна да реже със стъклата гърлото си, сякаш се опитваше да изгребе нещо.

В един миг Диуейн осъзна, че може да се движи. Той се завъртя и хукна към пътеката между редиците. Спринтира към стълбите срещу задния изход на залата. Единственото, за което можеше да мисли, беше как да избяга далеч от този необясним ужас, на който бе станал свидетел. Докато се измъкваше през вратата и се носеше с пълна скорост по коридора, една фраза продължаваше да ехти в съзнанието му отново и отново:

Аз ще ти покажа страха в една шепа прах.

— Вини? Вин? Сигурен ли си, че не искаш помощ?

— Не! — Лейтенант Винсънт Д’Агоста се постара гласът му да прозвучи спокойно и хладно. — Не. Всичко е наред. Само още няколко минути.

Той погледна към часовника: беше почти девет. Още няколко минути. Да, бе. Щеше да е доволен, ако успее да сложи вечерята до десет.

Кухнята на Лора Хейуърд — той все още мислеше за нея като за нейна; беше се преместил едва преди шест седмици — представляваше истински оазис на реда, толкова спретната и изрядна, колкото самата Хейуърд. Сега мястото приличаше на бойно поле. Мивката преливаше от мръсни чинии и тенджери. В нея, както и около празното кошче, се търкаляха половин дузина празни кутии и остатъци от доматен сос и зехтин. Почти толкова готварски книги лежаха на плота с побелели от трохи и брашнен прах страници. Единственият прозорец, гледащ към заснежената пряка на Седемдесет и седма и Първа улица беше изпъстрен с мазни петна от пържени наденички. Въпреки силната струя на вентилатора, миризмата на изгорено месо бе заседнала упорито във въздуха.

От седмици насам, когато разписанието им позволяваше да прекарват времето си един с друг, Лора забъркваше — изглежда без всякакво усилие — едно след друго изискани блюда. Д’Агоста беше удивен. За неговата бъдеща бивша жена, която сега живееше в Канада, готвенето винаги бе представлявало истинско мъчение, съпроводено от театрални въздишки, дрънчене на тигани и най-често неудовлетворителни резултати. С Лора бяха като деня и нощта.

Но наред с изумлението, Д’Агоста чувстваше и известна заплаха. Като детектив капитан в Нюйоркското полицейско управление Лора Хайуърд го надвишаваше по ранг… а нима и по готварски умения? Всеки знае, че от мъжете излизат най-добрите готвачи, особено от италианците. Те слагат в малкия си джоб французите. Така че той все обещаваше да й сготви истинска италианска вечеря, точно както я правеше баба му. Всеки път щом повтореше обещанието си, описанието на вечерята прерастваше в нещо все по-сложно и зрелищно. И най-сетне тази вечер се очертаваше да приготви бабината си лазаня по неаполитански.

Но щом влезе в кухнята, той осъзна, че изобщо не си спомня как точно баба му прави лазанята по неаполитански. О, беше я гледал безброй пъти. Дори помагаше понякога. Но какво точно се слагаше в онова рагу, което тя изсипваше върху пластовете макарони? И какво добавяше към онези малки кюфтенца, което — наред с наденичката и различните сирена — завършваше плънката? Беше се обърнал в отчаянието си към готварските книги на Лора, но всяка от тях даваше противоречиви предложения. И сега, часове по-късно, той продължаваше да се върти тук, където всичко се намираше в различна степен на готовност и безсилието му се увеличаваше с всяка изминала секунда.

Чу, че Лора казва нещо от дневната, където я бе заточил. Пое си дълбоко дъх.

— Какво каза, скъпа?

— Казах, че утре ще се прибера късно. Рокър свиква официална среща на всички капитани на 22-и януари. Така че ми остава само понеделник вечер, за да подготвя докладите и протоколите.