Д’Агоста замръзна Не знаеше какво да каже, как да реагира. Някакси не можеше да играе пред Лора Хейуърд. Усети, че върху лицето му избива червенина.

— Изглежда са били приятели. Адресът на Пендъргаст в Дакота беше записан в телефона. Според органайзера му двамата са обядвали заедно три пъти през последната година, винаги на 21-и. Колко лошо, че Пендъргаст не може да участва в този случай. Мисля си, че в момента бих приела дори неговата помощ.

Внезапно спря, уловила изражението на Д’Агоста.

— О, Вини — каза тя и протегна ръка през масата, за да улови неговата — Съжалявам. Беше нетактично от моя страна.

Думите й го накараха да се почувства още по-зле.

— Може би това е престъплението, за което Пендъргаст ме предупреждаваше в бележката си.

Хейуърд бавно измъкна ръката си.

— Моля?

— Ами-и-и-и… — заекна Д’Агоста — Диоген мрази брат си. Може би е планирал да му отмъсти, като убие приятелите му.

Тя го погледна и очите й потъмняха.

— Чух, че напоследък е убит друг приятел на Пендъргаст. Един професор от Ню Орлиънс.

— Но, Вини, Пендъргаст е мъртъв. Защо му е притрябвало сега да убива неговите приятели?

— Откъде можем да знаем как мисли един болен мозък? Просто казвам, че ако това беше мой случай, щях да се замисля над подозрителните съвпадения.

— Как разбра за убийството в Ню Орлиънс?

Д’Агоста сведе очи и започна да сгъва салфетката си.

— Не мога да си спомня. Струва ми се, че май секретарката му, Констанс, го спомена.

— Наистина, около случая има много странни неща, признавам. — Хейуърд въздъхна — И макар това, което ми казваш, да е твърде пресилено, ще помисля над него.

Келнерката се върна с поръчката.

Д’Агоста с усилие откъсна очи от очите на Лора. Побърза да вземе вилицата и ножа и започна да реже яйцата. В чинията се разля жълта струя.

Д’Агоста се дръпна назад.

— Келнер!

Седящите в близките сепарета се обърнаха, а келнерката се върна с бавни крачки към масата.

Д’ Агоста й подаде чинията.

— Тези яйца са сурови. А аз казах добре изпържени, дори не леко изпържени.

— Дадено, скъпи, не се нервирай. — Жената взе чинията и се отдалечи.

— Ох! — изпъшка Хейуърд. — Не ти ли се струва, че беше доста груб с бедната жена?

— Мразя рохкави яйца — каза Д’Агоста, забил поглед в кафето си. — Не мога дори да ги гледам.

За миг настъпи тишина.

— Какво не е наред, Вини? — попита тя.

— Тази работа с Диоген.

— Не го приемай погрешно, но е крайно време да престанеш да гониш тоя, дето духа и да се върнеш на работа. Не можеш да съживиш Пендъргаст. А и Сингълтън няма да ти позволи вечно да караш така. На всичкото отгоре, напоследък се държиш толкова странно, не приличаш на себе си. Повярвай ми, Вини, работата е най-добрият начин да прогониш болката.

Права си, помисли си той. Държеше се странно, защото не се и чувстваше на себе си. Това, че не казваше на Хейуърд истината, бе достатъчно лошо. Но нещата не свършваха тук — ето че си стоеше и измъкваше от нея информация, като същевременно криеше факта, че Пендъргаст е още жив.

Той се опита да скалъпи нещо, наподобяващо глуповата усмивка.

— Съжалявам, Лора. Права си — време е да се залавям за работа. Побърквам те с шантавото си поведение, а всъщност ти си тази, която не е мигнала. Какво друго по случая те държа будна цяла нощ?

За миг тя го изгледа преценяващо. После сдъвка хапка от омлета си и го избута настрана.

— За пръв път виждам така грижливо извършено убийство. Не само, че разполагаме с толкова малко улики, но на всичкото отгоре са адски объркващи. Единствените следи, освен въжетата, които престъпникът е оставил, са влакна от дрехи.

— Е, това ви осигурява ако не друго, то поне три дири, по които да тръгнете.

— Вярно. Влакната, въжето и структурата на възлите. Но дотук и трите ни изведоха до задънена улица Ето какво ме задържа през нощта — това, и обичайната писмена работа. Влакната са от някаква екзотична вълна, непозната на криминалистите. Не фигурира нито в местните бази данни, нито в тези на федералните. В момента над нея работи текстилен експерт. Същото е и с въжетата. Материалът не прилича на нищо, произведено в Америка, Европа, Австралия или Средния Изток.

— Ами възлите?

— О, те са дори още по-странни. Специалистът по възлите, когото впрочем вдигнахме от леглото в три посред нощ, беше възхитен. На пръв поглед изглеждат съвсем произволно заплетени, масивни, като че някой маниак на тема възли се е побъркал. Но всъщност въобще не са такива. Излиза, че са направени експертно. Много са сложни. Специалистът здравата се затрудни. Каза, че никога не е виждал подобен възел, че сигурно това е някакъв изцяло нов тип заплитане. Задълба се до такава степен в математика и теория на възлите, че още в началото изгубих нишката на мисълта му.

— Ако може, бих искал да видя снимка на възлите.

Тя отново го стрелна с изпитателен поглед.

— Хей, все пак едно време бях бойскаут — каза той безгрижно, макар да не се чувстваше така.

Тя кимна бавно.

— В Академията ми преподаваше един Райдърбек, помниш ли го?

— Не.

— Той обожаваше възлите. Обичаше да казва, че те са триизмерният израз на четириизмерен проблем. Каквото и да значи това. — Тя отпи глътка кафе. — Рано или късно тези възли ще ни помогнат да разрешим случая.

Келнерката се завърна и постави яйцата пред Д’Агоста с триумфална усмивка. Сега те изглеждаха съсухрени и покафенели по краищата.

Хейуърд погледна към чинията и усмивката отново се върна на устните й.

— Да ти е сладко! — изхили се тя.

Изведнъж палтото му завибрира. За миг Д’Агоста замръзна от изненада. След това си спомни за клетъчния телефон, който Пендъргаст му беше дал, и го извади от джоба си.

— Нов телефон? — осведоми се Хейуърд. — Кога си го взе?

Д’Агоста се поколеба. След това, съвсем внезапно реши, че просто не може да я излъже още веднъж.

— Извинявай — каза той и се изправи. — Трябва да вървя. Ще ти обясня по-късно.

Хейуърд също се надигна, по лицето й се четеше изненада.

— Но, Вин…

— Ще платиш ли закуската? — попита той, като сложи ръце на раменете й и я целуна. — Следващият път е мой ред.

— Но…

— До довечера, скъпа. Късмет със случая! — И отвръщайки на въпросителния й поглед, я стисна за раменете за довиждане. Обърна се и забързано излезе от ресторанта.

После хвърли поглед на съобщението върху малкия дисплей.

На ъгъла на Саутуестърн 77 и Йорк. ВЕДНАГА.

Голямата черна лимузина, която се носеше южно по Йорк авеню, се появи секунди, след като Д’Агоста се озова на ъгъла. Тя зави и спря; вратата се отвори. Той се метна вътре и още преди да е успял да я затвори, лимузината ускори от бордюра, шофьорът натисна клаксона и колите около тях със скърцане на гуми спряха, правейки път на огромния автомобил.

Д’Агоста се обърна шокиран. На седалката зад него седеше непознат: висок, строен, с равномерен загар, облечен в безукорен сив костюм, с тънко черно дипломатическо куфарче върху коленете.

— Не се притеснявай, Винсънт — чу той познатия глас на Пендъргаст. — Спешни дела ме накараха да променя отново местоположението си. Днес съм инвестиционен банкер.

— Спешни дела?

Пендъргаст му подаде лист хартия, грижливо пъхнат в прозрачен джоб. И той прочете:

— Диоген съобщава хода си предварително. Пуска ми стръв. — С дегизировка или не, лицето на Пендъргаст изглеждаше по-мрачно от всякога.

— Какво е това, карти таро?

— Диоген винаги се е интересувал от Таро. Както можеш да се досетиш, тези карти означават смърт и предателство.

— Кой е Майкъл Декър?

— Беше ми наставник, когато за пръв път преминах към ФБР. Преди бях с един… ъ-ъ-ъ по-екзотичен статус в правителствените служби и той беше човекът, който ми помогна да направя един доста труден преход. Майкъл в последно време е по върховете в Куонтико и ми е оказвал безценна помощ, когато се налагаше да разчистя пътя за моите в известна степен неортодоксални методи. Благодарение на Майкъл успях да накарам ФБР така бързо да поемат случая с убийството на Джереми Гроув миналата есен и пак той помогна да се успокоят духовете след един дребен случай, с който се занимавах преди това в Средния Запад.