Когато Аренс приключил, той бил създал един необикновен сърцевиден камък наред с няколко дузини по-малки камъчета, всички от един и същ къс. Нарекъл големия диамант „Сърцето на Луцифер“ заради мрачната му история, коментирайки за пресата, че е бил „дяволски труден за обработка“.

А после в акт на извънредна щедрост Аренс завещал камъка на Нюйоркския природонаучен музей, който бил посещавал като дете и чиято диамантена зала определила професията му, а оттам — и делото на живота му. Според слуховете продал по-малките камъчета за потресаваща сума, но колкото и да е странно, никой от тях не се появир отново на пазара. Каплан смяташе, че са били използвани за направата на едно-единствено шармантно бижу, чиято собственичка, естествено, искаше да запази самоличността си в тайна.

Каплан сви зад ъгъла на Гремърси Парк и пое на запад към Парк Авеню, където най-лесно щеше да хване такси за към центъра. Имаше половин час, но трафикът по обед е непредвидим, а това бе среща, за която той в никакъв случай не желаеше да закъснява.

Когато спря на ъгъла на „Лекс“ да изчака смяната на светофара, се стресна като видя голяма черна кола да спира до него със смъкнато стъкло на прозореца. Вътре седеше мъж в зелено спортно яке.

— Господи Джордж Каплан?

— Да?

Мъжът се приведе напред, извади значка, която го определяше като лейтенант от НПУ и отвори вратата.

— Влезте, ако обичате.

— Имам важна среща, господин полицай. Защо е всичко това?

— Знам. Застрахователна компания „Уърлд“. Аз ще ви ескортирам.

Каплан внимателно разгледа значката: лейтенант Винсънт Д’Агоста. Беше истинска — Каплан имаше отличен опит в разпознаването на фалшификати — а пък и човекът зад волана със сигурност не би могъл да бъде друго, освен ченге, въпреки необичайния си избор на облекло. А и кой друг би могъл да знае за срещата му?

— Много мило от ваша страна — Каплан се качи, вратата се затвори, ключалките щракнаха и колата набра скорост.

— Охраната ще бъде много солидна — рече полицаят. После кимна към сивата пластмасова кутия на седалката между тях. — Налага се да ви помоля да оставите клетъчния си телефон, портфейла с всичките ви лични документи, оръжие — ако имате такова, както и всичките ви инструменти. Сложете ги в тази кутия до вас. Ще ги предам на на моя колега и ще ви бъдат върнати при трезора, след като са били щателно проверени.

— Наистина ли е необходимо?

— Абсолютно. И съм сигурен, че разбирате защо.

Каплан, не много изненадан предвид обстоятелствата, извади нещата си и ги сложи в кутията. На следващия светофар на Парк Авеню един Ягуар, който ги следваше, се изравни с тях, прозорците и на двете коли се смъкнаха и полицаят връчи кутията на някакъв мъж в другата кола. Когато хвърли поглед на съседния автомобил, Каплан видя, че шофьорът има грижливо подстригана светлоруса коса и носи отлично ушит черен костюм.

— Колегата ви кара твърде необичайна кола за полицай.

— Той е твърде необичаен човек.

Когато светофарът светна зелено, Ягуарът зави надясно, докато полицаят, който караше Каплан, пое на юг.

— Извинете, господин полицай, но би трябвало да карате на север — рече Каплан. — Застрахователна компания „Уърлд“ е в сградата на „Авеню ъв ди Америкас“ номер 1271.

Колата ускори на юг, а полицаят се обърна към него без усмивка.

— Съжалявам, че трябва да ви кажа, господин Каплан, но това е една от уговорките, която няма да можете да спазите.

Събраха се в приемната на Харисън Грейнджър, изпълнителен директор на застрахователна компания „Уърлд“. Офисът му бе кацнал високо в кулата на „Уърлд“, гледаше на север от началото на големия каньон на „Авеню ъв ди Америкас“ до самия му край, десетина пресечки по-нататък — тъмния правоъгълник на Сентръл Парк. Точно в един часа Грейнджър — червендалест мъж с големи уши и тясна глава, оплешивяващ, сърдечен и весел — се появи от кабинета си.

— Е, всички ли сме тук? — рече той и се огледа.

Очите на Смитбак пробягаха по присъстващите. В устата си чувстваше вкус на лепило, освен това се потеше. Чудеше се как, по дяволите, се е съгласил да участва в такъв налудничав план. Това, което му се бе сторило като вълнуващо приключение сутринта, като шанс за единствен по рода си журналистически удар, сега изглеждаше напълно смахнато под ярката светлина на реалността: Смитбак бе на път да стане съучастник в много сериозно престъпление — да не говорим, че щеше да обърне гръб на цялата си професионална етика.

Грейнджър се усмихна.

— Сам, ти си по уводните приказки.

Самюъл Бек, шефът на охраната, пристъпи напред и кимна. Въпреки нервността си Смитбак забеляза, че стъпалата на мъжа са малки като на балерина.

— Господин Джордж Каплан — започна шефът на охраната, — старши сътрудник в Американския гемологически институт.

Каплан, спретнат мъж в черно, с добре поддържана брада тип „катинарче“ и очила без рамки, притежаваше елегантното излъчване на човек от миналия век. Той рязко се поклони и също така бързо се изправи.

— Фредерик Уотсън Колъпи, директор на Нюйоркския природонаучен музей.

Колъпи се здрависа с всички. Не изглеждаше особено доволен, че е тук.

— Уилям Смитбак от „Ню Йорк Таймс“.

Смитбак някак успя да се здрависа на свой ред, а ръката му бе влажна като подерия.

— Харисън Грейнджър, изпълнителен директор на застрахователен холдинг „Уърлд“.

Последва нова поредица ръкостискания.

— Ранд Маркони, финансов директор на „Уърлд“.

О, боже, помисли си Смитбак. Всички тези хора ли щяха да дойдат?

— Фостър Лорд, секретар.

Кимвания и размяна на учтивости.

— Скип Макгигън, ковчежник.

Смитбак се размърда.

— Джейсън Мактийг, служител в охраната.

Напомняше представяне на благородници на официален бал. Тежко въоръженият гард се изправи, кимна, но не подаде ръка.

— И моя милост — Самюъл Бек, директор на охраната на застрахователна компания „Уърлд“. Достатъчно е да кажа, че всички ние сме били проверени и проучени преди да бъдем допуснати. — Той се усмихна кратко на собственото си остроумие, което бе подкрепено от сърдечния смях на Грейнджър.

— Добре тогава, да започваме — каза финансовият директор и протегна ръка към асансьорите.

Те се насочиха към дълбините на сградата, спускайки се първо с един, после с втори, с трети асансьор, кривуличейки през дълги, безименни коридори, преди да стигнат до най-огромната, най-лъскавата, най-блестящата врата на трезор, която някога Смитбак бе виждал. Той се взря във вратата и сърцето му сякаш падна в петите.

Бек се занимаваше със серия ключалки и един скенер на ретина, докато те всички чакаха.

Най-после той се обърна.

— Господа, сега се налага да изчакаме необходимите пет минути, за да се отвори вратата. Този трезор — продължи той гордо — съхранява всички наши оригинални, изпълнителни полици: всички! Застрахователната полица представлява договор, а единствените валидни копия на нашите договори са тук — с покритие от почти половин трилион долара. Те са защитени от най-модерните охранителни системи, измислени до този момент. Този трезор е проектиран да издържи земетресение до девета степен по скалата на Рихтер, пета степен на торнадо и детонация от 100-килотонова атомна бомба.

Смитбак се опитваше да си води записки, но продължаваше да се поти обилно и химикалката се хлъзгаше между пръстите му. Мисли за статията, мисли за статията.

В този миг се чу мек, мелодичен звук.

— А това, господа, е сигналът, че трезорът е отключен. — Бек натисна бравата и до слуха им достигна лекото бръмчене на мотор, след което вратата бавно се отвори. Тя бе изумително плътна, шест стъпки здрава, блестяща, неръждаема стомана.

Пристъпиха напред — въоръженият охранител бе последен — и преминаха през още две масивни врати, преди да се озоват в онова, което очевидно представляваше същинският трезор — широко помещение, облицовано в стомана, с метални касетки от пода до тавана.