Литмир - Электронная Библиотека

Защо?

Той мушна ръце в джобовете си и се приведе под студения януарски вятър. Дали се дължеше на разумните думи, които му бе казала? Вини, това е лудост. Писмо, което не съдържа нищо друго, освен една дата. Няколко необмислени заплахи, отправени преди двайсет — трийсет години. Не мога да повярвам, че си губиш времето.

А може би — само може би — той се страхуваше, че тя е убедила и него, че това е лудост.

Шляейки се, той стигна до пресечката на Седемдесет и седма и Първо авеню. Грозният жилищен блок в бяло и брик, в който деляха жилище с Лора Хейуърд, се издигаше на ъгъла. Той потрепера и погледна часовника си. Осем часът. Лора сигурно още не се бе прибрала. Щеше да сервира масата за нея, да сложи остатъка от лазанята неаполитана в микровълновата. Беше любопитен да чуе нещо повече по този нов случай на убийство, по който тя работеше. Но нещо накара съзнанието му да спре да обикаля в кръг.

Портиерът направи закъснял, безочлив опит да му отвори вратата. Д’Агоста влезе в тесния коридор и затърси ключовете в джоба си. Вратата на един от асансьорите отпред стоеше отворена подканящо. Д’Агоста влезе в кабинката и натисна копчето за петнайстия етаж.

Точно когато вратата се затваряше, една облечена в ръкавица ръка се стрелна и я отвори насила. Беше омразният портиер. Той се намъкна вътре, после се обърна с лице към вратата, като кръстоса ръце и игнорира напълно Д’Агоста. Неприятна миризма на нечисто тяло изпълни тясното пространство.

Д’Агоста го изгледа с раздразнение. Беше смугъл тип с месесто лице, кафяви очи и доста излишни килограми. Странно: не бе натиснал копчето за собствения си етаж. Д’Агоста отмести очи, загубил интерес и погледът му падна върху таблото с индикатора за етажите. Пети, шести, седми…

Портиерът се наведе напред и натисна стоп-бутона. Асансьорът рязко спря.

— Какво ви става? — изгледа го Д’Агоста.

Спътникът му обаче не си даде труд да го погледне. Вместо това извади авариен ключ от джоба си, вкара го в контролния панел, завъртя го, след което ловко го измъкна. Асансьорът подскочи и започна да се спуска отново надолу.

Лора беше права, помисли си Д’Агоста. Този тип има сериозни проблеми с поведението.

— Вижте, не знам какво, по дяволите, си мислите, че правите, но можехте да изчакате, докато стигна до етажа си. — И Д’Агоста отново натисна копчето за петнайсетия етаж.

Асансьорът не се подчини. Той продължи да слиза, подмина фоайето и се насочи към мазето.

Пулсът на Д’Агоста се учести и раздразнението му премина в тревога. Полицейският му радар беше излязъл от строя. Предупредителните думи в бележката на Пендъргаст внезапно проблеснаха в съзнанието му: „Диоген е безкрайно опасен. Не привличай вниманието му по-рано, отколкото е необходимо.“ Почти без да мисли, той се пресегна към палтото си и измъкна служебното си оръжие.

Но докато го правеше, портиерът се обърна към него и с изумително, светкавично движение го блъсна към стената на асансьора и изви ръцете зад гърба му, стискайки ги ловко в болезнена хватка. Д’Агоста потръпна, осъзнал, че е в белезници. Той си пое въздух, за да извика за помощ, но — почти като по телепатия — една облечена в ръкавица ръка притисна здраво устата му.

Д’Агоста потръпна отново, не можеше да повярва, че така бързо и тотално бе обезоръжен и прикован.

После портиерът направи нещо странно. Наведе се леко напред и приближи устни до ухото на Д’Агоста. Когато заговори, думите дойдоха като едва доловим шепот:

— Моите най-искрени извинения, Винсънт…

11

Детектив капитан Лора Хейуърд прекоси дневната и надникна през прозореца, като внимаваше, за да не блъсне масата под него. През дупката в строшеното стъкло тя видя далече долу Бродуей, най-накрая притихнал. Беше дала строги заповеди на хората си да затворят мястото на престъплението и те бяха свършили добра работа: ранените бяха откарани бързо в спешното, зяпачите и любопитните очевидно се бяха уморили и замръзнали и се бяха разотишли. Представителите на пресата проявяваха голяма упоритост, но дори и на тях им се наложи да се задоволят със сбитата информация, която им беше дала през късния следобед. Сцената на местопрестъплението, която включваше апартамента и ресторанта отдолу, се бе оказала объркваща, но Лора координираше работата на всички разследващи екипи лично и сега най-сетне юридическата работа беше на път да приключи. Специалистите, които се занимаваха с пръстовите отпечатъци, фототехниците и криминалистите отдавна си тръгнаха. Беше останала само една от жените, които се занимаваха с доказателствения материал, но и тя щеше да си тръгне до час.

Лора Хейуърд всеки път изпитваше огромно удовлетворение от добре свършената полицейска работа. Насилствената смърт бе нещо, разрушаващо порядъка. Но след като местопрестъплението се анализираше — когато един след друг съдебни и медицински експерти, лаборанти и криминалисти си свършеха работата и я представеха в подходящия писмен вид — хаосът и ужасът се класифицираха, подреждаха и етикираха. Сякаш самото разследване възстановяваше в някаква степен природния закон, който актът на убийство бе нарушил.

Но сега, докато гледаше сцената, Хейуърд не усети удовлетворение. Вместо това изпита необяснимо чувство на тревога.

Тя потръпна, духна върху ръцете си и закопча горното копче на палтото си. Заради счупеното стъкло и собствените й инструкции нищо да не се пипа температурата в стаята — въпреки парното — беше само с няколко градуса по-висока, отколкото навън. За миг й се прииска Д’Агоста да е тук. Но няма значение: щеше да му разкаже за случая, когато се прибере вкъщи. Той щеше да се заинтересува, беше сигурна, и както винаги, щеше да й даде практични съвети. Пък и това може би щеше да го откъсне от нездравословното му обсебване от брата на Пендъргаст. Тъкмо когато най-сетне бе преодолял смъртта на Пендъргаст, тъкмо когато чувството му за вина изглеждаше, че се разсейва, се появи онзи проклет шофьор и го извика…

— Мадам? — надникна един сержант в стаята. — Капитан Сингълтън е тук.

— Нека влезе. — Сингълтън беше капитанът на местния полицейския участък и Хейуърд очакваше, че ще се появи лично. Беше от онези старомодни капитани, които смятаха, че трябва да са сред подчинените си, докато работеха по някой случай на улицата или на сцената на местопрестъплението. Хейуърд беше работила със Сингълтън преди и според нея той беше един от най-добрите в града, когато трябваше да се работи по убийство — сътрудничеше си с останалите, съобразяваше се, когато се стигнеше до съдебни експертизи, но участваше във всяка стъпка на разследването.

И сега, когато се появи на вратата, стегнат в дългото си палто от камилска вълна, с грижливо сресана коса, изглеждаше безупречен, както винаги. Той спря и очите му неспокойно огледаха сцената. После се усмихна, пристъпи напред и протегна ръка.

— Лора.

— Глен. Радвам се да те видя. — Ръкостискането беше кратко и делово. Тя се запита дали Сингълтън знае за нея и за Д’Агоста, но реши почти веднага, че не е в течение: те и двамата грижливо криеха отношенията си от колегите и се пазеха от слухове.

Сингълтън махна с ръка към стаята.

— Добра работа, както обикновено. Надявам се нямаш нищо против, че си пъхам носа.

— Не, разбира се. Тъкмо приключихме.

— Как върви?

— Добре. — Тя се поколеба. Нямаше причина да не казва на Сингълтън: за разлика от повечето полицейски служители, той не изпитваше нужда от това да спъва потенциалните си конкуренти, за да получи повишение. Нито пък се боеше, че едно убийство може да го измести от центъра на вниманието. Освен това той също беше капитан и тя можеше да разчита на дискретността му.

— Всъщност не съм толкова сигурна — каза тя по-тихо.

Сингълтън хвърли поглед към полицайката, която стоеше в отсрещния ъгъл на стаята и нахвърляше някакви бележки в тефтера си.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Ключалката на входната врата е била майсторски разбита. Апартаментът е малък, само с две спални, от които едната е превърната в художническо ателие. Престъпникът е влязъл в апартамента незабелязано и явно се е скрил тук… — Тя посочи един тъмен ъгъл, близо до вратата. — Налетял е на жертвата, докато е влизала в дневната, и вероятно я е ударил по главата. За съжаление, тялото е пострадало толкова зле при падането, че вероятно ще е трудно да се определи какво оръжие е използвал нападателят. — Тя посочи съседната стена, където ситни капчици кръв бяха опръскали картина, изобразяваща езерото в Сентръл Парк. — Обърнете внимание на това.

15
{"b":"200053","o":1}