— Готова съм. „Музеология“ е независимият глас на музейното дело повече от половин век и аз не смятам да се огъна — не и още на първата си статия.

Менцес се усмихна.

— Възхищавам се на храбростта ти. Но съществува и друг проблем, на който съм длъжен да ти обърна внимание.

— Какъв?

— Индианците Тано подготвят протестно шествие, което ще премине през страната и ще завърши пред входа на музея в нощта на откриването. Целта не е просто да обърнат внимание на исканията си, а съвсем показно да „призоват заблудените духове на маските“ или нещо в този смисъл. Смятат да проведат религиозна церемония с танци, която ще продължи през цялата нощ, на Мюзиъм Драйв — право пред музея. Управителите са били уведомени по-рано днес.

Марго се намръщи:

— Пресата ще глътне историята като топъл хляб.

— Несъмнено.

— Администраторите ще изпаднат в твърде неудобно положение.

— Това е сигурно.

— А на откриването ще настъпи истински хаос.

— И тук си напълно права.

— Боже, каква бъркотия!

— Тъкмо така бих се изразил и аз.

Последва дълга пауза. Най-сетне Менцес заговори:

— Знаеш какво да направиш. Академичната свобода е от извънредно значение в такива моменти на раздор. Мога ли да си позволя един съвет?

— Заповядайте.

— Не говори с пресата — изобщо. Когато започнат да звънят, учтиво ги насочвай към материала, който си написала, и им разясни, че той съдържа всичко, което имаш да кажеш по въпроса. Музеят не може да те уволни заради статията, но не се съмнявай, че ще търси удобна причина. Бъди по-ниска от тревата, дръж си устата затворена и не му я давай.

Марго се изправи.

— Д-р Менцес, нямам думи да ви изкажа благодарността си.

Мъжът приглади непокорната си грива, надигна се от стола и взе ръката й.

— Ти си смела жена — каза той с усмивка на възхищение.

На остъклената врата на кабинета се чу леко почукване. Лора Хейуърд отмести поглед от компютърния екран, в който се бе взирала напрегнато допреди минута, и се ослуша изненадано. За един абсурден миг си помисли, че може да е Д’Агоста с куфарче в ръка, който идва да я отведе вкъщи. Но се оказа само чистачката, усмихната гватемалка, която, въоръжена с кофа и парцал, й кимаше дружелюбно.

— Аз може почисти? — попита тя.

— Разбира се. — Хейуърд изтласка въртящия се стол, на който седеше, по-далече от бюрото си, за да позволи на жената да стигне кошчето за боклук. Хвърли уморен поглед на часовника отсреща — почти два и половина след полунощ. Толкова за идеята да си легне рано. Изведнъж си бе намерила страшно много работа — каквато и да е, само да я задържи извън празния апартамент.

Изчака чистачката да излезе и се върна пред компютъра, за да претърси федералната база данни още веднъж. Но това бе наистина само повърхностна проверка: имаше това, което й трябваше; засега.

След още няколко минути се обърна към бюрото си. Разхвърляно и в най-добрите дни, сега бе залято с компютърни разпечатки, кафяви папки, снимки от местопрестъпления, CD-та, факсове и фишове с индексни номера — резултатите от разследванията й на скорошни неразкрити убийства, отговарящи на определени критерии. Листите образуваха неравна купчина. В далечния край на бюрото, по-подредена и много по-малка, стоеше друга купчинка, която съдържаше само три папки. Върху всяка бе залепен етикет с име: Дюшам. Декър. Хамилтън. Всички — познати на Пендъргаст. И сега всички мъртви.

Дюшам и Декър: единият приятел на Пендъргаст, а другият — колега. Дали наистина бе само съвпадение, че двамата бяха убити в рамките на няколко дни?

Пендъргаст бе изчезнал в Италия — при странни и почти невероятни обстоятелства, според Д’Агоста. Нямаше свидетели на смъртта му, нямаше тяло, нито доказателства. Седем седмици по-късно трима от познатите му се оказваха брутално убити един след друг. Тя погледна купчината. От всичко, което знаеше, току виж изскочили и други жертви, чиито връзки с Пендъргаст тя още не бе открила. Макар че и три беше достатъчно обезпокоителна цифра.

Какво ставаше, по дяволите?

Тя седна за момент, почуквайки неспокойно по малката купчина. След това измъкна едната папка, на която пишеше „Хамилтън“, отвори я, пресегна се за телефона и набра далечен номер.

В слушалката се чуха седем, осем, девет иззвънявания. Най-сетне някой вдигна. Тишината отсреща продължи толкова дълго, че Хейуърд си помисли, че връзката е прекъснала. Последва тежко дишане и провлачен сънен глас произнесе:

— Дано да имате достатъчно добра причина.

— Лейтенант Касън? Аз съм капитан Хейуърд от НПУ.

— Не ме интересува, ако ще да сте капитан Кенгуру. Знаете ли кое време е в Ню Орлиънс?

— В Ню Йорк е с един час по-късно, сър. Извинявам се за късното обаждане, но е важно. Трябва да ви задам няколко въпроса за един от вашите случаи.

— По дяволите всичко, толкова ли не може да почака до сутринта?

— Става въпрос за убийството на Хамилтън. Торънс Хамилтън, професорът.

Последва дълга, раздразнена въздишка.

— И какво за него?

— Имате ли някакви заподозрени?

— Не.

— Някакви следи?

— Не.

— Доказателства?

— Съвсем малко.

— Какви по-точно?

— Знаем каква е отровата, която го е убила.

Хейуърд се изправи.

— Кажете ми за нея.

— Гадна е като всички отрови — невротоксин, подобен на веществата, произвеждани от някои паяци. Само че това нещо е синтетично и високо концентрирано. Дизайнерска отрова Доста шашна химиците ни.

Хейуърд подпря телефона под брадичката си и започна да набира по клавиатурата.

— А проявленията?

— Води до мозъчни кръвоизливи, енцефалитичен шок, внезапна деменция, психоза и смърт. Няма да повярвате до какви дълбини на медицинските познания достигнах с този случай. Станало е пред студенти по време на лекция в университета в Луизиана.

— Сигурно е била ужасна сценка.

— Без майтап.

— Как изолирахте отровата?

— Не се наложи. Убиецът вежливо ни е оставил проба. Върху бюрото на Хамилтън.

Хейуърд спря да набира.

— Какво?

— Изглежда е отишъл най-безсрамно във временния кабинет на Хамилтън и я е оставил на бюрото му. Точно докато старият приятел е изнасял последната лекция в живота си. Смесил я е с кафето му половин час по-рано, което означава, че за известно време е бил на мястото. Престъпникът я е оставил да се вижда, сякаш ни изпраща своего рода послание. А може би просто се подиграва на полицията.

— Някакви заподозрени?

— Никакви. Никой не е забелязан да влиза или да излиза от кабинета на Хамилтън онази сутрин.

— Информацията общодостъпна ли е? Имам предвид отровата.

— Че става въпрос за отрова — да. А за това каква е — не.

— Някакви други доказателства? Каквото и да е?

— Знаете как е, криминалистите събират какви ли не боклуци, които трябва да бъдат анализирани, макар че едва ли нещо ще е от полза. С едно възможно изключение: един наскоро паднал човешки косъм с корен, който е достатъчен да ни даде ДНК-то. Не съответства на ДНК-то на Хамилтън или на секретарката му, нито пък на някого, който често посещава кабинета. С доста необичаен цвят — секретарката каза, че не си спомня човек с такъв цвят на косата да е идвал напоследък.

— И какъв е?

— Светлорус. Свръх светлорус.

Хейуърд имаше чувството, че сърцето й ще изскочи.

— Ало? Още ли сте там?

— Тук съм — каза тя. — Може ли да ми изпратите по факса списъка с доказателствата и ДНК-данните?

— Разбира се.

— Първото, което ще направя е да ви звънна в офиса и да ви оставя номера на факса си.

— Няма проблеми.

— И още нещо. Предполагам, че разследвате миналото на Хамилтън, познатите му, ей такива неща.

— Естествено.

— Да сте попадали на името Пендъргаст?

— Не може да се каже, че съм. Това някаква следа ли е?

— Приемете го за каквото искате.

— Добре тогава. Но ми направете една услуга — следващия път ми позвънете през деня. Много по-чаровен съм в будно състояние.