Нямаше съмнение, че точно затова го привиква Дейвис: редакторът гореше от нетърпение да узнае повече. Няма проблем, щеше да каже на Дейвис, че е по горещи следи. Щеше да завлече задника си отново на Бродуей и Шейсет и пета. Днес там нямаше да има никакви ченгета, които да се месят в начина му на работа. След това щеше да навести полицейското управление и да си поприказва с едно старо приятелче, да види какви трошици би могъл да клъвне оттам. Не, поправи се той: „трошици“ не беше правилната дума. Другите репортери кълвяха трошиците, докато Смитбак намираше тортата — и, разбира се, я изяждаше.

Като се подсмихваше на духовитостта си, той спря до бюрото на секретарката пред кабинета на Дейвис. Празно. Късен обяд, помисли си Смитбак. Пристъпвайки напред със самочувствието на топ-репортер, той се оживи и вдигна ръка да почука на отворената врата.

Дейвис седеше, подобен на Буда, зад отрупаното си бюро. Беше нисък и напълно плешив, с деликатни дребни ръце, които изглеждаха винаги заети с нещо: приглаждаха вратовръзката или си играеха с писалка, или пък замислено минаваха по линията на веждите. Той обожаваше сини ризи с бели яки и здраво стегнат възел на вратовръзки на капки. С високия си, мек глас и женствени маниери, Дейвис би могъл да мине пред непосветения за слаб противник. Но Смитбак бе разбрал, че случаят не е този. Не можеш да си редактор в „Таймс“, ако във вените ти не текат поне няколко пинта кръв на баракуда. Но ударът му бе толкова мек, че понякога ти трябваха минути, преди да осъзнаеш, че току що си бил изкормен. Разиграваше картите си без да дава излишни обяснения, повече слушаше, отколкото говореше и рядко някой знаеше какво наистина мисли. Не се сприятеляваше с репортерите си, рядко излизаше с другите редактори и изглежда предпочиташе собствената си компания. В кабинета му имаше само един допълнителен стол и той никога не беше зает.

С изключение на днес — на него седеше Брайс Хариман.

Смитбак замръзна на прага с вдигната ръка, готов да почука.

— А, Бил? — кимна Дейвис. — Тъкмо навреме. Заповядай.

Смитбак направи крачка напред, после още една. Опитваше се с все сила да не среща очите на Хариман.

— Планираш ли да пишеш продължение на статията за убийството на Дюшам? — попита Дейвис.

Смитбак кимна. Чувстваше се замаян, сякаш някой току що бе стоварил юмрук в стомаха му. Адски се надяваше да не си е проличало.

Дейвис прокара пръсти по ръба на бюрото.

— От какъв аспект смяташ да го разгледаш?

Смитбак беше готов с отговора. Това беше любимият въпрос на Дейвис, впрочем — напълно риторичен: неговият начин да накара репортерите да разберат, че иска работата да се върши бързо, да не се прахосва време.

— Смятах да проследя реакциите на местно ниво — отвърна той. — Нали знаете, ефектът от убийството върху сградата, квартала, приятелите и семейството на жертвата И, разбира се, планирам следваща статия върху развитието на разследването. Детективът по случая, Хейуърд, е най-младият капитан в отдел „Убийства“, а на всичкото отгоре — и жена.

Дейвис кимна бавно и остави едно замислено „хм“ да се отрони от устните му. Както обикновено, отговорът не показваше по никакъв начин какво всъщност се върти в ума му.

Все по-нервен, Смитбак реши да добави подробности.

— Сещате се за подхода: неестествена смърт в горен Уестсайд, възрастните дами не смеят да разхождат пуделите си вечер, такива неща… Ще направя портрет на жертвата, на работата му, може дори да пуснем някое интервю с капитан Хейуърд.

Дейвис отново кимна, взе една химикалка и я завъртя между дланите си.

— Нещо, което хората да си четат в метрото — добави Смитбак енергично, все още опипвайки почвата.

Дейвис остави химикалката.

— Бил, това е нещо по-голямо от история за метрото. Това е най-голямото убийство в Манхатън след убийството на Кътфорт, което нашият Брайс отразяваше, докато беше в „Поуст“.

Нашият Брайс. Смитбак запази приятното изражение на лицето си.

— Тази история има много аспекти. Имаме не просто сензационна смърт, но също така и, както ти сам отбеляза, лъскавата сграда на убийството. А да не забравяме и за самата жертва. Художник. И за жената-детектив по убийствата. — Той направи пауза. — Дали това не е твърде голяма лъжица за твоята уста? Като за една статия, искам да кажа.

— Мога да напиша две, дори и три, няма проблем.

— Не се съмнявам, че можеш. Но разтеглената времева рамка ще се превърне в проблем.

Смитбак облиза устни. Болезнено остро усещаше факта, че стои прав, а Хариман е седнал. Дейвис продължи:

— Аз лично не знаех, че Дюшам е бил, по свой скромен начин, доста известен художник. Не е бил моден сред тълпите в Сохо. По-скоро в стила на художниците на Сътън плейс, на Феърфийлд портър. Точно това си говорихме с Брайс миналата нощ.

— Брайс — повтори Смитбак. Името направо му загорча в устата — Миналата нощ?

Дейвид махна с ръка с жест на равнодушие.

— На питие в „Метрополитън клъб“.

Смитбак усети, че се вдървява. Ето как действаше гадният мазник. Беше замъкнал Дейвис на питие в луксозния клуб на баща си. И Дейвис, както изглежда, подобно на доста други редактори, които Смитбак познаваше, не можеше да устои на неща от този род. Редакторите бяха най-лошите социални алпинисти, винаги се навъртаха край богатството и славата, надявайки се да се докопат до някой и друг кокал, изпаднал от трапезата. Смитбак направо си представяше как въвеждат Дейвис в затворения, строго охраняван „Метрополитън клъб“; как го представят на председателя на клуба в някакъв позлатен салон; почтителни мъже в униформи му сервират напитки; и през цялото време си разменя поздравления с разните там Рокфелеровци, ДеМениловци, Ванедрбилтовци… — ей това беше завъртяло главата на Дейвис от Мепълууд, Ню Джърси.

Най-сетне той погледна към Хариман. Отрепката му с отрепка, седеше си там, преметнал предвзето крак върху крак и изглеждаше толкова безгрижен, сякаш го правеше всеки ден. Дори не си даде труд да отвърне на погледа на Смитбак. Нямаше и нужда от това.

— В случая загубихме не само гражданин — продължи Дейвис. — Загубихме и един художник. И сега Ню Йорк е по-беден с тази загуба. Виж, Бил, никога не знаеш кой живее в съседния апартамент. Може да е продавач на хот-дог или водопроводчик. А може да е прекрасен, изтънчен художник, чиито платна висят из половината апартаменти в Ривър хауз.

Смитбак кимна отново, със замръзнала върху устните усмивка.

Дейвис приглади вратовръзката си.

— Това е страхотен аспект. Брайс ще се заеме с него.

О, Господи. За един безрадостен миг Смитбак си помисли, че ще го върнат отново към „Ухажора“.

— Той ще покрие социалния аспект на случая. Познава някои предишни важни клиенти на Дюшам, ще хване семейните връзки. Те ще говорят с него, докато…

Гласът му замря, но Смитбак схвана посланието: докато с теб няма да говорят.

— С две думи, Брайс може да ни даде изглед към копринените чаршафи, което читателите на „Таймс“ ще оценят. Ще се радвам ти да подхванеш историята от друг ъгъл — на ченгетата и на улицата. Продължавай в същия дух.

Ченгетата и улицата. Смитбак неволно стисна челюсти.

— Няма нужда да казвам, че двамата ще делите всяка информация, всяка догадка. Предлагам регулярни срещи, дръжте постоянна връзка. Тази история е достатъчно голяма за двама ви и няма изгледи скоро да премине.

В офиса за един кратък миг надвисна тишина.

— Има ли нещо друго, Бил? — попита меко Дейвис.

— Какво? О, не. Нищо.

— Тогава да не те задържам.

— Да, разбира се, да — каза Смитбак. Той почти пелтечеше от шок, унижение и ярост. — Благодаря. — И докато се обръщаше да напусне офиса, Хариман най-накрая погледна към него. Върху охраненото му лице играеше самодоволна полуусмивка, която сякаш казваше: ще се видим, партнер!

И си пази гърба.

— Е, как мина първият ти ден? — попита Хейуърд, извръщайки се живо от чинията с апетитно пилешко.