Литмир - Электронная Библиотека

Преследва те опасен убиец, изключително опасен убиец с почти свръхестествени способности…

Той се бореше с инстинкта да побегне. Паниката не беше отговор в случая. Трябваше да премисли всичко това. Трябваше да открие тъмно ъгълче, място, където да се скрие. Но преди всичко трябваше да бъде сигурен. Напълно сигурен.

Бързо премина под следващата крушка и навлезе в интервала от мрак отвъд нея. Забави крачка, като се опитваше да пресметне момента правилно. След това, напрягайки се, се завъртя рязко.

Отзад една черна фигура — странно загърната в наметало, се отдръпна от светлината в тъмната забрава на сутерена.

При тази гледка, очаквана, но все пак непоносимо ужасна, опънатите нерви на Смитбак го изоставиха. Той се обърна и хукна като уплашен заек, прекосявайки коридора, без да се замисля за някакви скрити препятствия по пътя си.

Звукът от тежки ботуши зад гърба му го пришпорваше. С горящи дробове Смитбак профуча отвъд последната от крушките в абсолютната, безкрайна, сигурна тъмнина…

И тогава нещо студено и твърдо се стовари върху него и го закова на място. Жестока болка прониза главата и гърдите му. В черепа му избухна бяла светлина. Докато съзнанието му отлиташе и той се отпускаше на земята, последният му спомен за свирепо, здраво като стомана сграбчване, избледня и се скъса.

33

— Кой? — почти изкрещя Марго, насочила резеца срещу звука, като го размахваше напред-назад. — Кой си ти?

— Аз.

— Кой „аз“ и какво, по дяволите, искаш?

— Търся почтен мъж… или жена, както май се оказва в случая. — Гласът беше слаб и почти женствен в акуратността си.

— Не ме приближавай! — извика тя, размахвайки резеца в тъмното. Опита се да успокои туптящото си сърце и да се съсредоточи. Това не беше някой шегаджия: тя чувстваше инстинктивно, че този мъж е опасен. Резервните светлини скоро щяха отново да се включат; трябваше — беше автоматично. Но с всяка изминала секунда тя чувстваше, че ужасът й расте. Дали той беше прекъснал по някакъв начин резервното захранване? Изглеждаше невероятно. Какво ставаше тук?

Борейки се да се вземе в ръце, тя запристъпва напред колкото се може по-тихо, като внимаваше да не настъпи разпилените по земята предмети и размахваше резеца във всички посоки. Имаше бегла представа за разположението на входа, а засега мъжът мълчеше, може би също толкова объркан от мрака, колкото и тя. Достигна отсрещната стена и започна опипом да се придвижва край нея. Изведнъж ръцете й се натъкнаха на хладната стомана на вратата. Изпита огромно облекчение, когато напипа дръжката Извади магнитната си карта от чантата, откри четящото устройство и я прекара през него.

Нищо.

Също толкова бързо, колкото бе дошло, облекчението изчезна, заменено от неясен пулсиращ страх. Разбира се: магнитната ключалка беше електрическа, а токът бе изключен. Марго се опита да отвори вратата, като отчаяно въртеше топката и я блъскаше с цялата си тежест, но тя не се помръдна.

— Когато токът спре — долетя до нея тънкият глас, — охранителната система заключва всичко. Не можеш да излезеш.

— Само се приближи до мен и ще те намушкам — изкрещя тя, завъртайки се с гръб към вратата и отново започна да размахва резеца в тъмното.

— Едва ли искаш да го направиш. От гледката на кръв ми прималява… Прималява ми от удоволствие.

В яснотата на страха си Марго осъзна, че трябва да спре да отговаря. Трябваше да премине в настъпление. Тя се бореше да запази контрол над дишането си, над ужаса, който изпитваше. Трябваше да направи нещо непредвидимо, да го изненада, да размени картите. Направи безшумна крачка напред.

— Какво ти причинява видът на кръвта, Марго? — чу се ласкавият шепот.

Тя отново приближи по посока на гласа.

— Кръвта е такова странно вещество, такъв съвършен, прелестен цвят и така преливаща от живот, пълна с всички тези червени и бели клетки, антитела и хормони. Тя е жива течност; дори разплискана по един мръсен музеен под, тя продължава да живее — поне за известно време.

Направи поредна крачка към гласа. Вече беше много близо. Стегна се и тогава с едно отчаяно движение се хвърли напред и замахна с резеца, описвайки свистяща дъга. Резецът срещна нещо и го проряза. Докато отскачаше, чу объркан шум, заглушен от възклицание на изненада.

Тя чакаше в напрегнатия мрак и се надяваше, че е срязана артерия.

— Бра-а-а-ва, Марго! — долетя пак съскащият глас. — Впечатлен съм. Е, успя да ми съсипеш палтото.

Тя отново започна да кръжи около гласа с намерение да удари повторно. Беше накарала него да се защитава. Ако можеше да го нарани, да отвлече вниманието му, щеше да спечели достатъчно време да изтича обратно до изложбата. А успееше ли да стори това, да изпречи половин дузина помещения между себе си и този отвратителен безтелесен глас, той никога нямаше да успее да я открие в тъмнината. Тя можеше да изчака следващата обиколка на гардовете.

Чу се ниско, глухо хихикане. Изглежда това чудовище кръжеше около нея.

— Марго, Марго, Марго. Не мислиш наистина, че си ме порязала, нали?

Тя замахна и ръката й разсече въздуха.

— Добре, добре — долетя гласът, последван от дрезгав кикот. Кикотът продължаваше и продължаваше, увиснал в чернотата, като стесняваше бавно пръстена около нея.

— Остави ме на мира, или ще те убия! — произнесе Марго и сама се изненада от това колко спокоен звучеше гласът й.

— Колко сме раздразнителни!

Неочаквано Марго хвърли чантата си по посока на гласа, чу я как се удря в нещо и се хвърли след звука със светкавичен замах, който срещна достатъчно съпротивление, за да разбере, че е улучила.

— Боже, боже, още един добър трик. Ти си далеч по-опасна, отколкото бях предположил. И този път наистина ме поряза.

Докато се обръщаше, за да побегне, тя по-скоро почувства, отколкото чу внезапно движение. Хвърли се настрани, но нападателят сграбчи китката й и с едно ужасяващо завъртане, което накара костите й да изпукат, изби резеца. Тя извика и започна да се бори въпреки непоносимата болка, която пронизваше цялата й ръка. Ново извиване на китката и тя изпищя като риташе с крака и нанасяше удари със свободната си ръка, но мъжът я издърпа към себе си с рязко, ужасно движение, от което тя почти изгуби съзнание. Пръстите му бяха като стоманено менгеме.

— Поряза ме — изхриптя той. Блъсна я силно и отстъпи назад.

Тя падна на колене, намираше се близо до припадък от шока и болката в счупената си ръка, но се опитваше да определи къде в тъмното бе паднал резецът.

— Въпреки че съм жесток човек — долетя гласът, — няма да те оставя да страдаш дълго.

Последва друго рязко движение над нея, като мах от бухалка. Тя почувства зашеметяващ, тъп удар отзад, който я накара да падне на земята. В този момент — с чувство на странно неверие — осъзна, че той бе забил нож в гърба й; че беше получила смъртоносен удар. Като драскаше с нокти по пода, тя се опита да се изправи, призовавайки цялата си воля. Напразно. Нещо топло се стичаше по ръката й, спускаше се по пода, като друг вид чернота, която се втурна и я обгърна от всички страни. Последното, което чу, беше дрезгав кикот, който идваше от много далече, като в сън…

34

Лора Хейуърд мина бързо през огромната зала на музея — ранната утринна светлина хвърляше успоредни ивици през високите бронзови прозорци. Тя прекрачи през ивиците светлина съзнателно, като че физическият акт на преминаване би я подготвил по някакъв начин за онова, което предстоеше. До нея, почти подскачайки, за да не изостава, се движеше Джак Манети, шеф на охраната на музея. Следваше ги тиха, но бърза фаланга от детективи от отдел „Убийства“ в Нюйоркското полицейско управление, както и персонал от музея.

— Господин Манети, предполагах, че изложбата има охранителна система. Така ли е?

— Истинско произведение на изкуството. Тъкмо завършвахме пълния й ремонт.

— Ремонт? Изложбата не беше ли снабдена с аларма?

46
{"b":"200053","o":1}