— Vale, Frater — прошепна той на латински. — Vale.

Виола бе примъкнала стола до запречения прозорец и наблюдаваше с отчужден унес как първата резка светлина пропълзява над черния Атлантик. Беше като кошмар, от който не можеше да се събуди, като сън толкова истински и жив, колкото и безсмислен. Това, което я плашеше най-много от всичко бе мисълта за това през колко затруднения и разходи е преминал Диоген, за да създаде тази затворническа килия — стени, подове и тавани, облицовани със стоманена мрежа, метална врата със заключалка от сейф, да не говорим за нечупливите прозорци и специалните електро- и водопроводи. Беше по-охранявано и от най-добре пазения затвор.

Защо! Наистина ли бе възможно сега, след като утрото настъпваше, да й остават броени минути живот?

Въпреки всичко тя се насили да изтласка тези мисли от ума си.

Отдавна бе установила, че бягството е невъзможно. В конструирането на килията й бе вложена много мисъл и всяко нейно усилие да намери изход бе предвидено и предварително блокирано. Той беше отсъствал през цялата нощ. Или поне дълбоката тишина говореше така. Беше блъскала вратата, бе пищяла, в един момент дори бе започнала да я удря със стол, докато той стана на парчета в ръцете й. Но никой не дойде.

Светлата резка се окъпа в леко кървава багра: огнено сияние над развълнувания океан. Свиреп вятър браздеше тъмната вода с дантели от бяла пяна. Камшици от замръзнал сняг — или пясък? — шибаха земята.

Внезапно тя се изправи, застанала нащрек. Бе чула слабия, приглушен звук от отваряне на врата. Втурна се към собствената си врата и прилепи ухо до нея. Звукът идваше отдолу, стъпки, изтракване на брава.

Беше се върнал.

Усети внезапен пристъп на страх и очите й пробягаха през стаята. Лимбата на слънцето тъкмо се изкачваше над сивия Атлантик и същевременно се скриваше зад тъмен буреносен облак. Нарочно бе пристигнал тъкмо по изгрев. Навреме за екзекуцията.

Виола се усмихна. Ако си мислеше, че може да я убие без бой, горчиво грешеше. Щеше да се съпротивлява до смърт…

Тя преглътна, когато осъзна колко глупава е дързостта й, насочена към мъж, който със сигурност щеше да носи оръжие и да знае как да го използва.

Опита се да потисне внезапната паника и да успокои накъсаното си дишане. В гърдите й се надигна смесица от странни, противоречиви чувства: от една страна изгарящото, инстинктивно желание да оцелее, независимо на каква цена; от друга — вроденият стремеж да умре — ако смъртта наистина беше близо — с достойнство, а не с писъци.

До слуха й долетяха още звуци и без да се замисли, тя се просна на пода, за да ги долови по-добре през тясното пространство между вратата и прага.

Изправи се и се втурна в банята, дръпна рулото тоалетна хартия от поставката му и измъкна картонения цилиндър в средата с рязко движение. После отново се спусна към вратата като допря единия край на цилиндъра до ухото си, а другия промуши през пролуката отдолу.

Сега чуваше много по-добре: шумолене на дрехи, подреждане на някакви предмети, звук от отваряне на ключалка.

Последва внезапно, рязко поемане на въздух. А след това дълбока тишина. Така изтекоха пет минути.

После до слуха й долетя странен и ужасяващ звук: тихо, измъчено ридание, почти като предсмъртния стон на ранено животно. Надигаше се и спадаше напевно и изведнъж се извиси в писък на чисто, непоносимо терзание. Беше нечовешко, сякаш се откъсваше от устните на жив мъртвец, бе най-злокобният звук, който някога бе чувала — и идваше от него…

Таксито спря срещу сградата на „Таймс“. Смитбак нетърпеливо подписа разписката за кредитната карта — пътуването му бе излязло 425 долара — плащаше с картата, която бе взел от апартамента си. Подаде хартийката обратно на шофьора, който я взе намръщено.

— Къде е бакшишът? — промърмори той.

— Ти шегуваш ли се? С парите, които току що ти платих можех да отида със самолет до Аруба.

— Виж, приятелче, плащам гориво, застраховка, имам какви ли не други разноски…

Смитбак затръшна вратата и влезе в сградата, спринтирайки към асансьора. Щеше да отиде при Дейвис, да уведоми шефа си, че се е върнал и да се увери, че мястото му не се е овакантило, след което се канеше да се отправи към музея и да потърси Нора. Беше девет и четвърт: не я бе заварил в апартамента, значи явно бе тръгнала за работа.

Той натисна копчето за трийсет и третия етаж и зачака, докато асансьорът благоволи да се вдигне. Кабинката потегли нагоре с вбесяваща мудност. Леко иззвъняване извести пристигането му и той изскочи и хукна по коридора, спирайки пред вратата на Дейвис само за миг, колкото да успокои дишането си и да приглади непокорната си коса, която винаги изглежда щръкваше във възможно най-неподходящия момент.

Пое си дълбоко дъх и почука вежливо.

— Отворено е — долетя глас отвътре.

Смитбак прекрачи прага. Слава богу: Хариман не се виждаше наоколо.

Дейвис вдигна поглед от бюрото си.

— Бил! Казаха ми, че си в „Сейнт Люк“, на прага на смъртта.

— Възстанових се бързо.

Дейвид го погледна изпод вежди.

— Радвам се да те видя толкова дебел и щастлив. — Той направи пауза. — Предполагам, че ще ми дадеш бележка от доктора си.

— Разбира се, разбира се — запелтечи Смитбак. Бе предположил, че Пендъргаст ще се погрижи за това, както за всичко останало.

— Избра си удобно време да изчезнеш. — Гласът на Дейвис бе натежал от ирония.

— Не съм избирал. То ме избра.

— Седни.

— Ами аз тъкмо се канех да…

— О, извини ме. Не съобразих, че имаш спешен ангажимент.

Когато чу ледените нотки в гласа му, Смитбак реши да седне. Умираше да види Нора, но нямаше нужда да нервира Дейвис още повече.

— Брайс Хариман успя да поеме щафетата по време на твоето неразположение — както убийството на Дюшам, така и другото в музея, тъй като полицаите твърдят, че са свързани…

Смитбак се наведе напред.

— Извинете, споменахте за някакво убийство в музей? Кой музей?

— Ти май наистина не си в час. Нюйоркският природонаучен музей. Преди три дни намушкаха един куратор…

— Кого?

— Не съм чувал името. Не се безпокой, тази история отдавна я пое Хариман. — Той извади голяма кафява папка. — Вместо това виж какво имам за теб тук. Голяма работа е и ще бъда откровен с теб, Бил: изпитвам леки опасения да я поверя на някой с разклатено здраве. Мислех си и нея да дам на Хариман, само че той вече е претоварен, пък и беше излязъл, когато новината изскочи преди двайсет минути. Миналата нощ в музея е станал голям грабеж. Изглежда там напоследък се случват доста неща. Ти имаш връзки, писал си книга за мястото, така че статията е твоя, въпреки опасенията ми.

— Но кой…

Дейвис побутна папката към Смитбак.

— Някой е опразнил диамантената зала по време на смяна в охранителните системи. Ще има пресконференция в десет. Пропускът ти е тук. — Той хвърли поглед на часовника си. — Имаш половин час, затова най-добре се размърдай.

— За убийството в музея… — започна Смитбак отново. — Кой е убитият?

— Както казах, никой важен. Някоя си новоназначена на име Грийн. Марго Грийн.

— Какво!? — Смитбак усети, че е сграбчил стола, олюлявайки се. Това беше невъзможно. Просто невъзможно.

Дейвис го погледна с тревога.

— Добре ли си?

Смитбак се изправи на треперещите си крака.

— Марго Грийн… Убита?

— Познаваш ли я?

— Да. — Смитбак едва успя да отговори.

— Е, тогава още по-добре, че не отрази ти случая — каза Дейвид бързо. — Да пишеш за нещо, свързано с теб, казваше старият ми редактор, е като да се опитваш сам да си бъдеш адвокат: имаш си глупак за адвокат и глупак за… Хей! Къде тръгна?

Докато завиваше от „Кълъмбъс“ авеню по Западна седемдесет и седма улица, Нора осъзна, че в музея се е случило нещо голямо. Мюзиъм Драйв бе претъпкана с полицейски коли без опознавателни знаци и микробуси на следствените служби, на свой ред заобиколени от автомобили на телевизията и кипяща тълпа репортери.