Всичко бе сиво, безкрайно сиво.

Диоген се протегна към таблото и увеличи потока топъл въздух в купето. Не чувстваше нито триумф, нито отмъстителност, само някаква странна празнота: тази, която идва с постигането на нещо голямо, с довеждането на дълго планирана работа до успешен край.

Диоген живееше в един сив свят. В него не се появяваха цветове, освен мимолетно, когато най-малко го очакваше, някъде в периферното му зрение. Много отдавна всичко бе потънало в сивота и се бе превърнало в монохроматична вселена от форми и сенки, а багрите бяха напуснали дори сънищата му. Не, не съвсем. Подобно твърдение би било лицемерие, мелодрама. Съществуваше едно последно място, което съхраняваше цвят и то бе там, в кожената чанта.

Колата се движеше бавно по празния път. Навън нямаше никого.

Съдейки по промяната в едноцветния пейзаж около себе си, той прецени, че нощта отпуска хватката си върху света. Утрото не бе далеч. Но Диоген нямаше особена нужда от слънчева светлина, също както нямаше нужда от топлина, любов, приятелство или кое да е от безбройните нещица, които бяха толкова важни за останалата част от човечеството.

Докато шофираше, той превъртя в съзнанието си събитията от предишната нощ до най-малкия детайл. Припомни си всяко действие, движение, всяка дума, изпитвайки удоволствие от това, че не е направил грешка. В същото време си мислеше за предстоящите дни, като отбелязваше наум подготовката, която трябваше да направи, задачите, които да свърши, голямото пътуване, което щеше да предприеме — и, aber natuerlich, краят на пътуването. Спомни си Виола, брат си, детството — всички те изглеждаха по-истински от настоящето. За разлика от другите торби с месо и кръв, които съставяха неговия вид, каза си Диоген, той можеше да проследява няколко различни нишки на мисълта си едновременно.

Събитието, което бе лишило Диоген от цвят, бе заграбило и способността му да спи. Пълната забрава му бе отказана. Вместо това той се въртеше в леглото си, потопен в някакво подобие на сънища: спомени от миналото, пожари, разговори, планове, животни, отровени и умиращи в ужасни мъки, с тела, сгърчени върху разпятията, риза, изтъкана от нервни ганглии, стъкленица, пълна с прясна кръв — несвързаните образи от миналото пробягваха по сцената на съзнанието му като представление с магически фенери. Диоген никога не им се съпротивляваше. Съпротивата би била безполезна, а на безполезността, разбира се, трябваше да се отвръща със съпротива. Позволяваше на виденията да го връхлитат и да се оттичат. Беше се научил на безразличие.

Всичко това щеше да се промени. В крайна сметка той даваше всичко от себе си. Онова, което го бе преследвало в ума му, най-сетне щеше да изчезне. Отмъщението към брат му щеше да е пълно.

…Докато караше, Диоген остави мислите си да се зареят трийсет години назад. Отначало — след като Онова се беше случило — се бе загубил в лабиринта на собственото си съзнание, скитайки възможно най-далеч от реалността и разсъдъка. Дори когато една малка част от него оставаше прозаична, обикновена, способна да общува с външния свят, чиято истинска същност — благодарение на Събитието — се бе разкрила пред него.

Но после бавно, много бавно лудостта сама по себе си бе загубила силата си да закриля. Тя вече не беше утеха, макар и горчива. Затова той се върна, но се чувстваше като гмуркач, който е стигнал твърде надълбоко, където въздухът му е свършил и се е устремил към повърхността само за да бъде разбит в брега.

Това беше най-лошото от всичко.

И все пак тъкмо в този момент, докато балансираше върху жестокото острие на действителността, той разбра, че има цел, която го чака в истинския свят. Двойна цел: разплащане и възмездие. Щеше да му отнеме десетилетия на планове. По правилата на вътрешния му мир то щеше да е произведение на изкуството: шедьовърът на един живот.

И така, Диоген се завърна в света.

Сега вече знаеше що за място е той и какви създания го обитават. Не беше прекрасен, съвсем не. Беше свят на болка, зло и жестокост, в който царстваше безсърдечие. Но новооткритата му цел, краят към който бе насочил целия си интелект, правеше този свят поне поносим. Той се превърна в хамелеон, който криеше всичко, всичко зад бързо сменящата се кожа на прикритост, уклончивост, заблуда, ирония, хладно отчуждение.

Отвреме навреме, когато волята му заплашваше да се срине, той откри, че някои развлечения успяваха да го разсеят, да го измъкнат от дълбините. Някои може би биха нарекли чувството, което го поддържаше, омраза, но за него това бе манната, която го хранеше, която му даваше свръхчовешко търпение и фанатично внимание към детайлите. Откри, че може да живее не просто двойствен живот, а да се въплъти в личността на половин дузина несъществуващи хора в няколко различни държави според изискванията на крайната му цел.

Беше се слял с някои от тези хора още преди години, когато полагаше сложната основа на своя майсторски план.

Пред него изникна кръстовище. Диоген забави и зави надясно.

Нощта си отиваше, но окръг Съфок все още спеше. Фактът, че брат му Алойзиъс не бе един от онези потънали в сладострастен унес, му носеше удовлетворение. Алойзиъс никога вече нямаше да спи добре. Никога. Тъкмо в този момент сигурно осъзнаваше пълните размери на онова, което той, Диоген, му бе причинил.

Планът му притежаваше силата и функционалното съвършенство на добре смазан вълчи капан. А сега Алойзиъс бе хванат между челюстите му в очакване на ловеца и на милостивия куршум в мозъка. Само че Диоген нямаше да прояви подобна милост.

Той обърна поглед към чантата на седалката до себе си. Не я беше отварял до този момент. Мигът, в който щеше да разгледа диамантите на спокойствие почти бе дошъл. Мигът на свобода, за който бе копнял от толкова време.

Защото само чрез ярката, искряща, пречупена светлина, в която сияеха цветните диаманти, Диоген можеше да се освободи за малко от своя черно-бял затвор. Само тогава можеше да събуди тези слаби, но така търсени спомени от миналото си — спомените за цвят. А от всички цветове червеното беше истинската му страст. Червено във всичките му прекрасни оттенъци.

„Сърцето на Луцифер“. С него щеше да започне и с него да завърши. Алфата и омегата на цвета.

А след това трябваше да се погрижи и за Виола.

Всички инструменти бяха почистени, излъскани и наточени. Виола щеше да отнеме известно време. Тя беше като първокласно вино, което заслужаваше да бъде извадено от избата, да постои на стайна температура, да се отвори, за да подиша — преди да му се насладиш глътка по глътка, докато не остане нищо. Трябваше да страда — не заради себе си, а заради белезите, които това щеше да остави по тялото й. А никой нямаше да разпознае тези белези по-добре от Алойзиъс. Щяха да му причинят страдание равно или по-голямо от болката, която бе изпитала притежателката на тялото.

Може би щеше да започне от влажното каменно мазе на вилата с възстановка на сцената, изобразена в „Юдит и Олоферн“. Това открай време бе любимата му картина от Караваджо. Бе стоял с часове пред нея в Националната галерия за антично изкуство в Рим, изпълнен с благоговение пред всеки детайл: прекрасната малка бръчка на решителност върху челото на Юдит, докато боравеше с ножа; начинът, по който бе отдръпнала всяка част от тялото си, освен голите си ръце, надалеч от мръсната си работа; ярките кървави резки по чаршафите. Да, това щеше да е добро начало. Може би дори с Виола щика да обсъдят картината заедно, преди той да се захване за работа. Юдит и Олоферн. Разбира се, с разменени роли и с едно допълнение: купа за събиране на кръвта, благодарение на която да не се загуби нито капка от безценната течност…

Диоген профуча през празното село Джерард Парк. Заливът Гардинърс изплува пред него като хладен метален лист, нагънат от тъмните очертания на далечния остров. Колата зави надясно по Джерард Драйв, оставяйки пристанището Акабонак от едната страна, а залива — отляво. Оставаше по-малко от миля. Той се усмихна слабо.