— О?

— Да. Забъркал някакво лекарство, нарекъл го „Комбинирания еликсир на Йезекия“ и започнал да го продава от фургона си.

Виола се разсмя.

— Какво смешно име за едно лекарство.

— Направо да се спукаш от смях. Само че се състояло от смъртоносна комбинация от кокаин, ацетанилид и някои доста гадни, богати на алкалоиди растения. Причинило безброй пристрастявалия с фатален край, включително това на собствената му жена.

Смехът замря в гърлото на Виола Почувства лека тръпка на безпокойство.

— Разбирам.

— Естествено, по онова време никой и не подозирал за опасността от наркотици като кокаин. Не можем да виним пра-пра-дядо Йезекия за това.

— Не, разбира се, че не.

Последва тишина. Лекият снежец продължаваше да се сипе, снежинките падаха от тъмното небе, проблясваха на светлината на фаровете и се стопяваха.

— Смятате ли, че съществува престъпен ген? — попита Диоген.

— Не — отвърна тя. — Мисля, че това са глупости.

— Понякога се чудя. В нашето семейство е имало толкова много. Ето, да речем, чичо Антоан. Извършил едно от най-големите масови убийства на 19-и век. Убил и осакатил почти сто работници и работнички, момичета и момчета.

— Какъв ужас! — промърмори Виола. Чувството на безпокойство се засили. Диоген безгрижно се засмя.

— Англичаните транспортирали престъпниците в колониите си — Джорджия, а после и Австралия. Смятали, че така ще прочистят англосаксонската раса от криминалната прослойка, но колкото повече престъпници транспортирали, толкова по-висока ставала престъпността.

— Очевидно престъпността е имала много по-голяма нръзка с икономическите условия, отколкото с генетиката — каза Виола.

— Така ли смятате? Наистина — не бих искал да съм бедняк в Англия от 19-и век. От моя гледна точка истинските престъпници от онова време са били аристократите. По-малко от един процент хора притежавали повече от 95% от земята. А и с тези закони английските лордове без да им мигне окото прогонвали фермерите от земите си, които от своя страна се стичали в градовете и нямали друг избор, освен да умрат от глад или да се превърнат в престъпници.

— Така е — тихо се съгласи Виола. Изглежда Диоген бе забравил, че и тя произхожда от аристокрацията.

— Но тук в Америка е било различно. Как бихте обяснили факта, че престъпността се е предавала в семейството както сините очи или русата коса? Във всяко поколение на рода Пендъргаст е имало по един убиец. След Антоан, да видим… Ами да, Комсток Пендъргаст. Известен хипнотизатор, магьосник и ментор на Хари Худини. Убил своя бизнес-партньор, както и цялото семейство на горкия човечец, а после извършил самоубийство. Два пъти си прерязал гръкляна. А след това…

— Моля? — Виола усети, че несъзнателно е сграбчила дръжката на вратата.

— О, да. Два пъти. Нали разбирате, първия път не натиснал достатъчно дълбоко. Предполагам, че не му е харесала мисълта да умре бавно от загубата на кръв. Аз самият не бих имал нищо против една такава смърт — доколкото съм чувал, усещането е сякаш заспиваш. Ще имам много време да се възхищавам на кръвта, която притежава такъв невероятен цвят. На вас харесва ли ви цвета на кръвта, Виола?

— Моля? — Тя усети как паниката се надига в нея.

— Кръв. С цвета на прекрасен рубин. Или обратното. Аз лично го намирам за най-красивия цвят. Някои могат да ме помислят за ексцентрик, но така си е.

Виола се опита да потисне чувството на страх и несигурност. Намираха се далеч от града, а тъмната нощ летеше покрай тях. Само случайни светлинки проблясваха в смълчаните квартали, край които минаваха, а и те едва се виждаха от магистралата.

— Къде отиваме? — попита тя.

— На едно уютно местенце, казва се Спрингс. В една очарователна къща на брега. Остават ни около два часа.

— И Алойзиъс е там?

— Разбира се. Умира да ви види.

Цялото това пътуване беше колосална грешка, сега го виждаше. Поредното глупаво и импулсивно решение. Беше се поддала на опияняващата романтика, на облекчението от това, че Пендъргаст е жив. Но истината беше, че не можеше да се каже, че го познава. А и този негов брат…

Внезапно мисълта да прекара още два часа с него й се стори непоносима.

— Виола — долетя мекият глас. — Извинете, добре ли сте?

— Да, всичко е наред.

— Изглеждате ми разтревожена.

Тя пое дълбоко въздух.

— Откровено казано, Диоген, бих предпочела да остана в Ню Йорк тази нощ. По-изморена съм, отколкото си мислех. Ще се видя с Алойзиъс, когато дойде в града.

— О, не! Той ще бъде съсипан.

— Много съжалявам. Ако обичате, бихте ли обърнали колата? Наистина, извинявам се, че толкова внезапно си промених решението, но така ще бъде най-добре. Бяхте много любезен. Моля, върнете ме в Ню Йорк.

— Щом така желаете. На следващия изход ще обърнем.

Тя почувства вълна на облекчение.

— Благодаря ви. Наистина страшно съжалявам, че ви причиних тези неприятности.

Изходът скоро се появи: Хемпстед. Колата намали и отби. Приближи знака „стоп“ в началото на лентата за ускорение и спря. Не се виждаха коли и Виола се облегна назад, като все още несъзнателно стискаше дръжката на вратата. Зачака Диоген да продължи.

Но той не продължи. Изведнъж тя усети странен мирис на химикали.

Извърна се рязко.

— Какво е…

Една ръка, която държеше сгъната кърпичка, се притисна към устата й, докато другата се уви около врата й със светкавична бързина и брутално я дръпна назад към седалката. Беше като окована, а вонящият плат безмилостно притискаше носа и устата й. Опита се да се бори, да вдиша чист въздух, но сякаш пред нея бе зейнала врата, пълна с мрак: против желанието си тя се наведе напред и започна да пропада в тъмнината, а после светът се изключи.

Зимният пейзаж не можеше да е по-безрадостен: предишната нощ сняг бе покрил като тънка пелена гробището и сега през голите дървета духаше хапещ вятър, тракаше клоните и изпращаше снежни камшици по измръзналата земя. Самият гроб изглеждаше като черна рана в земята, заобиколен от яркозелената изкуствена трева. Ковчегът почиваше до грозната дупка, прикрепен към машината, която щеше да го спусне долу. Наоколо бяха разпръснати огромни букети от свежи цветя, които потрепваха на вятъра и прибавяха сюрреалистична нотка към пустия пейзаж.

Нора не можеше да отмести поглед от ковчега. Накъдето и да извърнеше очи, в крайна сметка отново се втренчваше в него. Беше лакиран, с пиринчени дръжки и обков. Тя не можеше да повярва, че нейната новооткрита приятелка лежи вътре. Мъртва. Ужасно беше като си помислеше, че само преди няколко дни двете с Марго вечеряха заедно в апартамента й и си бъбреха за музея.

Точно в онази нощ е била убита.

А после и това смущаващо спешно обаждане от Пендъргаст…

Тя затрепери неконтролируемо и пое на няколко пъти дълбоко дъх. Пръстите й замръзваха въпреки ръкавиците, а носът й се бе превърнал в ледена висулка. Толкова й беше студено, че имаше чувството, че сълзите ще замръзнат по лицето й.

Облеченият в дълго черно расо свещеник четеше от молитвеника, а звучният му глас отекваше в мразовития въздух. Беше се събрала голяма тълпа — впрочем, изненадващо голяма предвид времето. Много от хората бяха от музея — очевидно Марго бе направила силно впечатление през краткото си пребиваване. От друга страна, преди години беше карала стажа си там. Сред служителите Нора зърна директора на музея, Колъпи, заедно със зашеметяващо красивата си жена, по-млада дори и от нея. Тук беше и по-голямата част от отдела по антропология, освен тези, които надзираваха последните отчаяни приготовления по шоуто „Свещени образи“: тържественото откриване бе тази вечер. Самата тя би трябвало да е с тях, но никога нямаше да си прости, ако пропуснеше погребението на Марго. Тук бяха и опакованият като ескимос Прайн, бършещ зачервения си нос с памучна кърпичка, както и директорът на охраната, Манети, който изглеждаше искрено поразен и явно приемаше смъртта на Марго като личен провал. Очите й обходиха тълпата. Близо до новоизкопания гроб бе застанала тихо ридаеща жена, подкрепяна от двама църковни служители. Несъмнено това бе майката на Марго. Имаше нейната кестенява коса, същите фини черти и изящно телосложение. Изглежда тя бе единственият член на семейството на Марго — сега Нора си спомни, че на вечерята приятелката й бе споменала, че е единствено дете.