Пендъргаст отново се спря, а зорките му очи не пропускаха нито един детайл. После, без да чука, надникна през малкото прозорче.

Кухнята на Декър беше модерна и почти спартанска с оскъдната мебелировка, типична за мъж, който живее сам. На плота до телефона лежеше сгънат вестник; на облегалката на един стол бе преметнато сако. В единия край на помещението се виждаше затворена врата, която несъмнено водеше към стълбището за мазето, а в другия — тъмен коридор свързваше кухнята с предните стаи.

Там, на пода, в оскъдната светлина, лежеше неясна фигура. Тя помръдна едва-едва.

Пендъргаст бързо хвана бравата, колкото да открие, че разбитата топка лесно се завърта в ръката му. Издайническа тел показваше, че охранителната система е била дезактивирана. Наблизо кабелът на телефона също висеше прерязан. Пендъргаст се плъзна вътре и изтича към тялото, като коленичи на лакираните дъски.

Едно куче порода ваймаранер лежеше със стъклен поглед, а задните му лапи все още потръпваха в конвулсии. Пендъргаст бързо прокара облечените си в ръкавици пръсти по тялото на кучето. Вратът беше счупен на две места.

Надигайки се, той бръкна в джоба си. Когато извади ръка, държеше лъскав „Уилсън Комбат“ TSGC.45. Като се движеше бързо и съвсем безшумно, Пендъргаст се зае да претърсва първия етаж на къщата: прилепен към стената, той се завърташе около ъглите с насочено напред оръжие, а очите му бързо се плъзгаха по всяко възможно укритие. Дневна, трапезария, преден коридор: всичко беше тихо.

Пендъргаст прелетя нагоре по стълбите, после спря за миг, за да огледа горния етаж. Към централния коридор излизаха четири стаи. През отворените врати се процеждаше слънчева светлина и озаряваше няколко прашинки, които танцуваха лениво в неподвижния въздух.

Със заредено оръжие, той се приближи към първата врата, която водеше навътре към две спални. Вътре леглата за гости бяха опънати с почти военна прецизност, покривките върху тях бяха плътно опънати по матраците и възглавниците. През прозореца се виждаха високите мрачни дървета на парка Рок Крийк. Всичко бе обвито в дълбоко мълчание.

Откъм близката стая дойде слаб звук.

Пендъргаст застина, свръх-развитите му сетива се напрегнаха до крайност. Последва нов звук, само един: бавно изпускане на въздух, като премаляла въздишка.

Той излезе от задната спалня, притича през коридора и спря пред отсрещната стая. През отворената врата се виждаха високи библиотечни рафтове и краят на масивна маса — явно това беше кабинет. Тук можеше по-ясно да се различи друг звук — бързо, непрекъснато потропване на капки като от недобре затворен водопроводен кран.

Пендъргаст застана странишком с насочено оръжие.

Майк Декър седеше в стол с кожена тапицерия, загледан в бюрото. Той беше бивш военен и всяко негово движение беше белязано от икономичност и прецизност, макар че в случая не прецизността го държеше толкова изправен в стола. В устата му беше вкаран тежък стоманен байонет, който излизаше отзад през врата, приковавайки го към облегалката за глава. Върхът му пронизваше всичко и стърчеше от задната страна на стола, облян в кръв. Капките падаха от него по просмукания под.

Откъм Декър долетя друга тиха въздишка, като изпускане на въздух от мях, но веднага беше удавена от тихо гъргорене на кръв. Мъжът се взираше с невиждащи очи в Пендъргаст. Бялата му риза бе опръскана с червени петна. Струйки кръв се стичаха по бюрото, извиваха се в бавни кривулици и капеха с тъп, отмерен звук върху пода.

Пендъргаст за миг остана неподвижен, като ударен от гръм. След това свали едната си ръкавица и се наведе напред, и като внимаваше да не стъпи в кръвта, която се бе насъбрала в локвичка под стола, сложи опакото на ръката си върху челото на Декър. Кожата му беше мека и еластична, а повърхностната й температура не бе по-ниска от тази на самия Пендъргаст.

Той рязко се обърна назад. Къщата бе тиха — с изключение на стичащите се непрестанно капки кръв.

Въздишките, Пендъргаст знаеше това, бяха следсмъртни: изпускане на въздух от дробовете, докато тялото се отпуска в резултат на смъртносното пробождане. Но дори и да беше така, Майк Декър бе мъртъв от по-малко от пет минути. А най-вероятно, по-малко и от три.

Въпреки това той се поколеба. Точното време на смъртта нямаше значение. Далеч по-важно бе друго, осъзна Пендъргаст — това, че Диоген бе изчакал пристигането му в къщата, преди да убие Декър.

А това означаваше, че брат му може да е все още тук.

Някъде в далечината, едва доловими, се зачуха полицейски сирени.

Пендъргаст се понесе бързо из стаята, очите му блестяха, търсеше и най-дребната улика, която би му помогнала да проследи брат си. Най-накрая очите му спряха върху ножа и внезапна мисъл го озари.

Миг по-късно погледът му се спря върху ръцете на Декър. Едната лежеше отпусната; другата бе свита в юмрук.

Без да обръща внимание на приближаващите сирени, Пендъргаст извади златна писалка от джоба си и внимателно разтвори стегнатите пръсти. Вътре се виждаха три руси косъма.

С бързо движение измъкна бижутерска лупа и се наведе, за да ги изследва След миг в ръката му се появиха пинсети и той внимателно изтегли всеки косъм от безжизнената ръка.

Сирените вече се чуваха наблизо.

До този момент Диоген със сигурност бе избягал. Бе режисирал сцената на престъплението перфектно, като точно бе пресметнал всички променливи. Бе влязъл в къщата, без съмнение бе обездвижил Декър с някакъв наркотик, после бе изчакал Пендъргаст да пристигне и чак тогава беше извършил убийството. Най-вероятно Диоген нарочно бе задействал алармата, докато е напускал къщата.

Един ключов агент на ФБР лежеше мъртъв и къщата щеше да бъде буквално разглобена в търсене на улики. Диоген нямаше да рискува да се навърта наоколо, както впрочем и самият той.

Чу скърцане на гуми, писъка на разтревожени сирени, докато фалангата от полицейски коли се спускаше по „Орегон“, вече само на няколко секунди оттук. Пендъргаст се обърна да погледне приятеля си за последен път, бързо изтри излишната влага от очите си и се спусна по стълбите.

Входната врата сега бе широко отворена, а аларменото табло мигаше в червено. Той прелетя над неподвижното тяло на ваймаранера, излезе, грабна куфарчето си, спринтира през двора и, хвърляйки русите косми в купчина мъртви листа, изчезна като дух в сенчестите дълбини на Рок Крийк.

Марго Грийн пристигна първа във величествената конферентна зала „Мърчисън“ на музея. Докато сядаше в един от старите кожени столове около масивната дъбова маса от деветнайсети век, тя поглъщаше с очи странните, но и малко стряскащи детайли: трофейните глави на сега застрашени видове, които украсяваха стените; двойката слонски бивни около вратата; африканските маски, кожите на леопард, зебра и лъв. Мърчисън бе направил експедиция в Африка преди повече от век и се бе радвал на кариера на велик бял ловец заедно с по-сериозната професия на антрополог. В отсрещната страна на залата имаше дори две кошчета за отпадъци, изработени от слонски стъпала. Но това бе музей, а един музей не трябва да изхвърля нищо, без значение колко политически некоректно може да стане по-късно.

Марго използва няколкото мига затишие преди да са дошли останалите, за да прегледа бележките си и да систематизира мислите си. Чувстваше нарастващо безпокойство, което не успяваше да потисне. Правилно ли постъпваше? Беше тук от шест седмици и с първия си брой на „Музеология“ като главен редактор сама се бе поставила в центъра на дискусии и спорове. Защо това бе толкова важно за нея?

Но вече знаеше отговора. От лична гледна точка, тя трябваше да защитава нещо, в което вярва. А в професионален план, като главен редактор, това беше най-правилната позиция. Читателите щяха да очакват списанието да излезе с коментар по въпроса. Мълчанието или увъртането, дрънкането на глупости в една уводна статия щяха да се забележат от всички. Затова беше важно да покаже, че „Музеология“ ще продължи да бъде актуална и свързана с животрептящите проблеми на съвремието, без да се страхува от евентуалните конфликти. Това беше нейната възможност да демонстрира пред хората от бранша как тя разбира смисъла на работата си.