Той се завъртя на стола си пред компютъра и въздъхна театрално.

— Върви ли? — попита от мястото си зад близкия монитор Уолтсмит, мениджър на проекта за подновяване на охранителната система.

След откритието на Ендърби отпреди два дни, Смити се държеше необичайно благо. Всички стъпваха на пръсти около него, сякаш бе починал някой от семейството му.

— Какво ще кажеш да прекъснем за малко и да отидем на купона? — предложи Ендърби. — Не бих отказъл няколко коктейлни скариди.

Смити поклати глава. Държеше бира в една ръка и клетъчен телефон в другата.

— Съжалявам, Лари, съмнявам се, че ще можем.

— Хайде де, Смити — обади се Джим Чой, софтуерният инженер, без да престава да се взира в изпълнения с цифри дисплей. — Дай ни само половин час. Ще се изненадаш като видиш колко скариди мога да излапам за толкова време. Партито почти свърши, скоро ще ометат всичката храна.

— Знаеш, че не можем да променяме графика. Зала „Морган“ е като всяка друга. Просто следващата по списък. Какво, ще върнем стрелките на атомния часовник пет минути назад и ще се надяваме никой да не забележи ли? — Смити се засмя над тъпата си шега.

Чой завъртя очи. Мениджърът не се славеше с особено остроумие.

Въпреки общото си раздразнение, Ендърби трябваше да признае, че Смити не е лош шеф. Беше се изкачил по стълбицата на йерархията и при все че бе едва на трийсет и пет, вече можеше да се нарече стар музеен служител. Беше истински педант и общо взето нямаше чувство за хумор, но ако си съвестен работник и си вършиш работата, те гледаше като писано яйце. Смити не беше виновен, че важните клечки настояваха новата охранителна система да е инсталирана и да работи от днес за вчера.

Смити се изправи и прекоси стаята, минавайки покрай рафтове със свързани в мрежа компютри и сървъри, докато стигна до седемдесетина малки монитори, наредени амфите-атрално. Повечето от тях показваха черно-бели изображения на празните музейни зали и експонатите. В десния долен ъгъл обаче екраните, следящи „Небесната зала“, показваха оживление. От мястото си Ендърби наблюдаваше с натежало сърце как дребните човешки фигурки танцуват и сноват по екрана. На горния етаж кураторите вървяха рамо до рамо с разни звездни хубавици, а той седеше тук като троглодит в това подземие. Наистина, можеше и да е по-лошо — можеше да работи в „Ямата“, централният охранителен офис на музея, който беше два пъти по-просторен, но неприятно задушен и натъпкан дори с повече апаратура от тази тук. По-лошо, но не много.

Смити погледна накриво към бирата си.

— Окей, готови ли сте да започнем с последния тест?

Никой не отговори.

— Ще приема това за „да“. — Той се обърна и набра нещо на клавиатурата си. — Зала „Морган“, последна проба на обновената охранителна система, 28-и януари, 20:28 ч.

Боже, винаги изкарва нещата така, сякаш от това зависи животът ни, помисли си Ендърби и погледна към Джим Чой, който отново завъртя очи.

— Лари, какъв е статусът на системата? — попита Смити.

— Изглежда ми наред.

— Джим, я ми дай един ъпдейт на лазерната решетка в зала „Морган“.

Последва кратко тракане на клавиши.

— Готов е за пускане — отвърна Чой.

— В такъв случай задействай първо ниво на теста.

Всички замълчаха, докато Смити и Чой едновременно активираха два независими теста. Ендърби, чиято работа бе да наблюдава поведението на старата охранителна система, докато новата проработи, се взираше в монитора си. Това сигурно бе четиридесетата зала, в която подновяваха охраната И при всяка подмяна трябваше да се извършат стотици дреболии. Можеше да изкарва три пъти по-голяма заплата в някоя богата начеваща компания в Пало Алто. И тогава сигурно нямаше да се спъва в разни трупове посред нощ.

Смити вдигна поглед от клавиатурата си.

— Джим, кажи ми резултата.

— 78OE4F3 hех.

— Потвърждавам. Продължаваме. — Смити вдигна телефона и набра някакъв номер.

Ендърби наблюдаваше отегчено. Знаеше, че Смити се обаждаше на момчетата в „Ямата“, за да ги предупреди кога ще стане превключването — просто едно напомняне, в случай, че някой новак се стресне като види мигащите монитори. Винаги едно и също. Старата система трябваше да се дезактивира. Щеше да има един деветдесетсекунден период, в който новата система да се задейства. А после щяха да я подложат на двайсетминутен последен тест, за да се уверят, че инсталирането е успешно. През тези двайсет минути щяха само да си въртят синджирчетата. След това новата система най-готне щеше да заработи с пълен капацитет, а старата да остане като резервен вариант. Той се прозя така широко, че челюстите му изпукаха. Звукът беше придружен от недоволното куркане на червата му.

— Централна охрана? — тъкмо казваше Смити в слушалката. — Кой е на телефона, Карлос ли? Здрасти, обажда се Уолт Смит от Технологичния център. Активираме лазерите в зала „Морган“. Ще започнем след около пет минути. Точно така. Ще се обадя пак, когато инсталацията завърши.

Той остави слушалката на вилката и погледна Ендърби.

— Хей, Лари! — Гласът му прозвуча меко.

— Какво?

— Колко време каза Чой, че му е необходимо да изяде скаридите?

— Само трийсет минути — услужливо се обади Чой. Смити се наведе напред и се облегна на бюрото си.

— Вижте какво, ако се справим с инсталацията и пуснем двайсетминутния тест, ще ви дам четвърт час почивка. Четвърт час, включително времето, което ще ни отнеме да отидем дотам и да се върнем.

Ендърби живна.

— Горе на партито?

Смити кимна. Чой се ухили широко.

— Току що ме спечели за цял живот.

— Хубаво. Да видим тогава колко бързо можем да отхвърлим списъка със задачите. — С тези думи Смити се извърна към компютъра си.

Хюго Менцес пъхна ключа си в служебния асансьор и се понесе от втория към петия етаж. Когато излезе от кабината закрачи замислено по дългия, лъскав коридор. Офисите на ку-раторите бяха разположени от двете страни: стари дъбови врати с матирани стъкла, върху всяка се виждаше — изписано на старомодна златна пластинка — името на куратора, дори и на тези, назначени съвсем наскоро. Менцес се усмихна, изпита нещо като носталгия по старата грамада с нейните овехтели традиции.

Той спря пред вратата на кабинета си, отвори я и влезе колкото да вземе платнената си чанта, която го придружаваше почти навсякъде. После заключи след себе си и продължи към отсрещния край на коридора, където се виждаше врата без табелка. Отключи я и пристъпи по стълбището оттатък, спусна се два етажа по-долу и се озова в тъмна, пуста зала — залата на индианците от северозападния бряг. Това бе една от най-старите зали в музея, истински бисер на музейното дело на късния деветнадесети век. Вътре миришеше на стар кедър и пушек. Маски, тотемни колони и купи от аспид проблясваха в тъмните ниши. Менцес спря да вдъхне от въздуха с наслада. След това премина бързо през празната зала и през още няколко други, докато накрая стигна до голяма метална врата с надпис:

Очите му се спряха с любов на вратата в цялото й стоманено великолепие. Отбеляза си наум присъствието на видеокамерите от двете страни, които се взираха надолу в него като черни мънистени очи — само че — той добре знаеше това — в момента те не работеха. Той се усмихна отново, извади един голям, кръгъл часовник от джоба на жилетката си и го погледна. Макар по форма да наподобяваше на джобен часовник, това бе всъщност модерен дигитален хронометър. По циферблата му числата се сменяха с огромна скорост с точност до хилядни от секундата.

Часовникът регистрираше времевите сигнали от същия сателит, който използваше и охранителната система на музея.

Той почака, докато хронометърът отмери определена точка във времето с тихо изписукване. Остави го веднага, бързо пристъпи през вратата, допря ухо до нея, след което светкавично прокара магнитната си карта през четящото устройство. Вратата не се отвори; вместо нея на нивото на очите се разкри малко прозорче с ретинен оптичен скенер.