Тя си пое дълбоко дъх. Бдителната тишина и призрачността на изложбата най-сетне бяха подействали на нервите й. Това бе всичко. Не мисли за миналото, оттогава музеят се е променил, променил се е напълно. Намираше се на може би най-безопасното място в цял Ню Йорк. Охранителните инсталации бяха подновявани дузина пъти след събитията отпреди седем години. Последната система, която все още се довършваше, представляваше най-доброто, което може да се купи с пари. Никой не би могъл да влезе тук без магнитната карта, а четящото устройство записваше самоличността на всеки, който минеше, както и часа.

Тя отново се обърна, подготвяйки се да тръгне към изхода, като си тананикаше някаква песничка, за да наруши тишината. Но още не бе прекосила тази зала, когато се спря от повторното падане на дърво. Този път — в помещението отпред.

— Ехо? — извика тя, а гласът й прокънтя неестествено високо в празната зала. — Има ли някой там?

Нямаше отговор.

Тя реши, че това сигурно е пазачът, който прави рутинните си обиколки и се препъва в разхвърляните греди. Едно време гардовете обичаха да си пийват нощем от алкохолния консервант, който се пазеше в отдела по ентомология. Предполагам, че някои неща никога не се променят.

Отново се отправи по посока на изхода — пътят й се виеше през полутъмните изложбени зали. Вървеше бързо, а токчетата й чаткаха успокояващо по облицования с плочки под.

С едно внезапно „щрак“ всичко потъна в мрак.

Миг по-късно резервното осветление се включи — редици от флуоресцентни цилиндри по тавана, които пращяха, бръмчаха и примигваха един след друг.

Тя отново се опита да успокои бясно биещото си сърце. Беше глупаво. Не за пръв път се оказваше в музея по време на електрически срив. Това беше много характерно за старата сграда. Нямаше никаква, абсолютно никаква причина да се тревожи.

Едва направила една стъпка, чу поредното изтракване, този път идващо от стаята, която току-що бе напуснала. Звучеше почти преднамерено, сякаш някой нарочно се опитваше да я уплаши.

— Кой е там? — попита тя и се обърна, изпитала внезапен гняв.

Но залата зад нея — оцветена в пурпурно крипта, декорирана със зловещи черни украшения — бе празна.

— Ако това е някаква шега, не ми харесва.

Тя зачака напрегната като пружина, но не последва никакъв звук.

Чудеше се дали не е само съвпадение, просто още една паднала от само себе си греда. А може би изложбата се „наместваше“ след един тежък ден. Тя бръкна в чантата си, като търсеше нещо, което би могла да използва като оръжие. Нямаше нищо подходящо. Преди години, като последица от травмата от „музейните убийства“, носеше пистолет в чантата си. Но се отказа от този навик, още когато напусна музея и отиде да работи в „Джийн Дайн“. Сега се проклинаше, че е свалила гарда.

Тогава забеляза резеца за картон, който лежеше на един тезгях в далечния край на залата. Изтича към него, грабна го и като го протягаше агресивно пред себе си, се насочи към входа.

Последва нов трясък. Този път по-силен от предишните, сякаш някой бе хвърлил нещо.

Сега вече Марго бе сигурна, че има още някой освен нея в изложението — някой, който съвсем съзнателно се опитва да я стресне. Възможно ли беше да е колега, неодобряващ статията й? Щеше да разбере от охраната кой друг е бил в залата и веднага да съобщи за него.

Вървежът й премина в лек бяг. Прекоси японския чаен павилион и тъкмо влизаше в ограбената египетска гробница, когато последва ново остро изщракване. Този път и резервните светлини угаснаха и залата, която нямаше прозорци, се потопи в пълна чернота.

Тя се закова на място, почти парализирана от внезапния прилив на страх и от смразяващото чувство на дежа-вю, тъй като си припомни твърде подобно изживяване на друга изложба преди години в същия този музей.

— Кой е? — извика тя.

— Само аз — отвърна един глас.

Смитбак замръзна на място, всичките му сетива бяха напрегнати до краен предел. Огледа се наляво-надясно и впери очи в зеленикавия мрак. Не се чуваше нито звук; никой не се хвърли върху него.

Въображението ми играе номера, реши той. Мястото беше достатъчно призрачно да изопне нервите на всеки.

Колкото и да му беше неприятна мисълта да остави слабата светлина на котелното отделение, знаеше, че се налага да продължи. Трябваше да намери разтоварителната рампа и — нещо, което бе също тъй важно — да открие добро скривалище близо до нея. Ако се съдеше по последните десет минути, това щеше да му отнеме доста време.

Изчака още пет минути, като се ослушваше, за да е сигурен, че пътят му е чист. После изпълзя от обширното помещение и като се завъртя, започна да маркира пътя си към това, което смяташе за гърба на имението. Бледата светлинка се изгуби и той отново забави крачка, като държеше ръцете си протегнати напред и внимателно тътреше крака, за да не се спъне отново.

Спря се. Причу ли му се нещо? Имаше ли още някой тук?

Сърцето биеше неспокойно в гърдите му и той реше да изчака. Но не чу нищо, освен тихото цвъртене на мишки и след минута възобнови бавното си придвижване.

Внезапно ръцете му докоснаха друга стена: груб камък, хлъзгав от влагата. Той тръгна надясно, като следеше стената с ръце, и скоро се натъкна на перпендикулярна стена, в която имаше нещо като метална врата. Ръцете му опипаха търсещо, докато откри бравата. Сграбчи я и натисна.

Тя не се помръдна.

Пое дълбоко дъх и дръпна с всички сили. Лошо: проклетото нещо изобщо не поддаваше.

Той изруга и отново тръгна покрай стената в обратната посока. След около двайсет крачки стената свършваше и ръцете му увиснаха в празното пространство. Зави зад ъгъла, после спря. Усещаше сърцето в гърлото си.

Внезапно напред светнаха някакви лампи и очертаха завоя на коридора. Някой току що бе включил осветлението. Или пък си е било включено през цялото време? Смитбак спря, изпълнен с нерешителност. Това бе пътят, по който трябваше да тръгне, беше сигурен. А светлината беше добре дошла. Но дали някой не го причакваше там?

Той пристъпи напред, като се придържаше близо до стената и надзърна иззад ъгъла.

Коридорът напред бе осветен от гирлянд от мътни крушки, който висеше от тавана. Бяха малко и на големи разстояния, а светлината, която хвърляха, бе мъждива, но поне виждаше къде върви. Най-хубавото от всичко бе, че коридорът беше празен. Никой не е включвал лампите, реши Смитбак — светели са си през цялото време. Просто не ги е забелязал отначало. Или пък са били твърде далече, за да долови светлината.

Той тръгна бавно. От двете му страни се редяха отворени врати, зеещи бездни от почти непрогледен мрак. Спря се да надзърне в няколко. Винарска изба, редици бутилки и тежки дъбови бурета, обвити в плътна паяжина. Стар склад, шкафове с дървени рафтове, преливащи от пожълтели документи. Билярдна зала със съдран и измачкан филц по масата. Тъкмо каквото човек би очаквал в едно имение, превърнато в лудница за богаташи.

Смитбак продължи, самоувереността му се възвръщаше. Планът беше добър. Сутеренът не можеше да продължава до безкрай. Сигурно вече приближаваше разтоварителната рампа. Трябваше да…

…Ето го пак: гризящото усещане, че го дебнат, че някой умишлено се опитва да прикрие звука на стъпките си с неговите собствени.

Той спря рязко. Не беше сигурен, но му се стори, че чу звука на секнали стъпки. Сякаш, че някой в мрака зад него бе замръзнал, докато прави крачка. Коридорът, поне осветената му част, се простираше празен.

Смитбак облиза устни.

— Пендъргаст? — опита се да каже, но гърлото му беше сухо и прегракнало, а езикът му не искаше да се обърне. Толкова по-добре, защото дълбоко в себе си знаеше, че там отзад има някого, и той не беше Пендъргаст, о боже, не, не беше Пендъргаст…

Отново тръгна напред, а сърцето му щеше да изхвръкне. Изведнъж локвичките бледа светлина пече не изглеждаха благословени. Бяха предателски разкриващи… Внезапно се почувства ужасно сигурен, че някой е включил осветлението, за да го вижда по-добре.