— Грижата за състоянието ви бе поверена на нас. Семейството ви е подписало документи за този избор. Вие сте се задължили да останете известно време за наблюдение и лечение. Ние сме тук, за да ви помогнем, а за да го направим ни е нужно време.

Смитбак гледаше невярващо.

— Извинете ме, д-р Тисандър, но не смятате ли, че можем поне да се откажем от прикритието?

— Какво прикритие можете да имате предвид, Едуард?

— Не съм Едуард! Исусе. Знам какво са ви казали и няма нужда да се преструвате повече. Трябва да се върна към работата си, към жена си, към живота си! Казвам ви, не ме е страх от никакъв убиец. Тръгвам си оттук. Веднага.

Лицето на д-р Тисандър запази благото си, търпеливо изражение.

— Тук сте, Едуард, защото сте болен. Това, което твърдите за работата си в „Ню Йорк Таймс“, за прикритието, под което се намирате, за това, че ви преследва убиец — тъкмо то е причината да сте тук.

— Какво? — заекна Смитбак отново.

— Както вече казах, ние знаем много за вас. Имам досие, дебело две педи. Единственият начин да се оправите е да погледнете истината в очите, да изоставите тези заблуди и фантазии, този измислен свят, в който живеете. Никога не сте имал работа в „Таймс“ или където и да е. Не сте женен. И никакъв убиец не е по петите ви.

Смитбак бавно се отпусна в стола си, като се подпираше на облегалките за всеки случай. Полазиха го ледени тръпки. Думите на Пендъргаст по пътя от Ню Йорк сити се завърнаха към него, натежали от нов, злокобен смисъл: Директорът знае всичко за вас. Той е отлично информиран и притежава всички необходими документи. Смитбак осъзна, че противно на това, което беше допуснал — противно на това, което Пендъргаст бе намекнал — директорът не знаеше нищо за заблудата. „Необходимите документи“ бяха по всяка вероятност юридическите документи за затварянето му тук. Внезапно му се разкри в цялата си пълнота планът на Пендъргаст да го предпази. Не можеше да си тръгне дори и да искаше. И всичко, което каза, всичките му възражения и отричания, разговорът за убиеца — само подкрепяха онова, което директорът бе научил, четейки папката му: че има халюцинации. Той преглътна и се опита да звучи колкото може по-логично и нормално.

— Д-р Тисандър, нека ви обясня. Човекът, който ме доведе тук е специален агент Пендъргаст, нали така? Той ми даде фалшива самоличност и ме остави тук с цел да ме защити от един убиец. Всичките тези документи, които имате, са фалшифицирани. Хитрост! Ако не ми вярвате, звъннете в „Ню Йорк Таймс“. Накарайте ги да изпратят моя снимка по факса, описание. Ще видите, че аз съм Уилям Смитбак. Едуард Джоунс не съществува.

Той спря, осъзнавайки колко налудничаво може да е прозвучало. Д-р Тисандър продължаваше да го слуша, усмихваше се, отдавайки му цялото си внимание — но сега Смитбак долови нюансите на това изражение. Беше състрадателно и може би примесено с лек израз на онова облекчение, с което нормалния наблюдава душевноболния. Това същото изражение, няма съмнение, имаше собственото му лице по време на вечерята снощи, докато слушаше Трокмортън да говори за бизнес-среща с Господ Бог.

— Вижте — започна той отново. — Сигурно сте чували за мен, чели сте мои книги. Написал съм три бестселъра: „Останки“, „Мощехранилницата“ и „Златото на Кивира“. Ако ги има в библиотеката ви, може сам да се уверите. И върху трите има моя снимка на задната корица.

— Е, значи се оказахте и автор на бестселъри, така ли? — Д-р Тисандър позволи на усмивката си леко да се разшири. — Ние не снабдяваме нашата библиотека с бестселъри. Те са подходящи за най-долната каста читатели и, което е най-лошо — превъзбуждат гостите ни.

Смитбак преглътна, опитвайки се да звучи като олицетворение на логиката и здравомислието.

— Д-р Тисандър, разбирам, че може да ви звуча налудничаво. Но ако бъдете така любезен да ми позволите да проведа един разговор от телефона, който е на бюрото ви — само един! — ще видите нещата другояче. Ще говоря с жена си или с моя редактор от „Таймс“. Всеки от тях ще ви увери, че аз съм Бил Смитбак. Само един разговор — това е всичко, за което ви моля.

— Благодаря ви, Едуард — каза Тисандър и се изправи. — Виждам, че ще се наложат много разговори с терапевта ви на следващия сеанс. Трябва да се връщам на работа.

— По дяволите, позвънете! — избухна Смитбак и се хвърли към телефона. Тисандър скочи с изумителна бързина и Смитбак усети ръцете си здраво стегнати на гърба от двамата санитари.

Той се съпротивляваше яростно.

— Не съм луд! А вие, кретени скапани, не можете ли да схванете, че съм толкова нормален, колкото сте и вие? Проведете шибания телефонен разговор!

— Ще се почувствате по-добре веднага, щом се върнете в стаята си, Едуард — каза директорът и седна отново в стола, възвърнал спокойствието си. — Скоро пак ще говорим. Моля ви, не се отчайвайте; често преходът към една нова ситуация се оказва труден. Искам да сте сигурен, че ние сме тук, за да ви помогнем.

— Не! — извика Смитбак. — Това е абсурдно! Това е пародия! Не можете да ми го причините…

Докато крещеше възмутено, Смитбак бе любезно — но твърдо — изведен от офиса.

Докато Марго приготвяше вечерята в кухнята, Нора използва момента да разгледа неочаквано големия й и елегантен апартамент. До стената стоеше пиано, върху чиято стойка бяха подпрени нотите на мелодия от някакво бродуейско шоу; близо до него висяха няколко зоологически щампи от деветнадесети век на странни животни. По-голямата част от рафтовете на стената бяха заети от книги, а върху останалите бяха сложени различни интересни предмети — римски монети, египетско стъклено шишенце за парфюм, малка колекция от птичи яйца, връхчета на стрели, индианско гърне, парче изхвърлено от водата чворесто дърво, вкаменелост от рак, морски раковини, два птичи черепа, няколко образци от минерали и самородно злато — миниатюрен музей на чудатостите. На отсрещната стена висеше нещо, в което Нора разпозна изумително изработен килим от навахите.

Тя си помисли, че това определено говори нещо за Марго — явно беше много по-интересен човек, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Пък и това, че разполагаше с далеч повече пари, отколкото Нора бе очаквала. Апартаментът не беше евтин, още по-малко пък сградата, в която се намираше.

Гласът на Марго долетя от кухнята.

— Съжалявам, че те изоставих, Нора. Идвам след минутка.

— Мога ли да помогна?

— Няма нужда, почини си. Червено или бяло?

— Ще пия каквото ти пиеш.

— Значи бяло. Ще хапнем риба.

Нора вече бе усетила мириса на сьомга, сварена в рибен бульон с ароматни подправки, който идваше от кухнята. Миг по-късно Марго влезе, носейки поднос с хубаво парче риба, гарнирана с копър и резенчета лимон. Тя го остави на масата и след малко се върна с изстудена бутилка вино. Напълни по една чаша за Нора и за себе си и се отпусна на стола.

— Това е съвършената вечеря — каза Нора, впечатлена не само от готвенето, но и от факта, че Марго си бе направила този труд.

— Помислих си, че Бил има ангажимент, шоуто наближава и ти сигурно се нуждаеш от почивка.

— Така е, но не очаквах нещо толкова приятно.

— Обичам да готвя, но рядко имам възможност — точно както все не ми остава време за срещи с мъже. — Тя се усмихна криво и отметна назад късата си кестенява коса с рязко движение. — Е, как върви шоуто?

— Това е първата нощ от седмица, в която съм си тръгнала преди полунощ.

— Ау!

— Едва се държим. Не знам как ще стане, но всички, които са минали през това се кълнат, че накрая се получава.

— Знам как е. Както изглежда, и аз трябва да се върна в музея тази вечер.

— Наистина?

Марго кимна.

— Да довърша следващия брой на „Музеология“.

— Господи, Марго! Защо тогава си губиш времето да приготвяш вечеря и да ме каниш?

— Шегуваш ли се? Нали и аз трябва да излизам понякога от тази стара и прашна дупка, та макар и за няколко часа. Повярвай ми, за мен това наистина е удоволствие. — Тя отряза парче сьомга и го сложи в чинията на Нора, после сложи и на себе си, добавяйки по няколко парчета задушени аспержи и малко кафяв ориз.