Смитбак хвърли поглед на часовника си. Чудо на чудесата! — бе подранил с десет минути. Може би и Нора щеше да дойде по-рано и така щяха да спечелят няколко допълнителни минутки за разговор. Имаше чувството, че не е виждал жена си от години. Беше обещала да се срещнат тук на по един бургер и бира, преди тя да се върне в музея, където щеше да остане да работи до късно по предстоящото голямо шоу. Той самият също трябваше да пише статия и да я предаде преди крайния срок в два часа през нощта.

Смитбак поклати глава. Какъв живот: беше женен от два месеца, а не беше правил секс цяла седмица. Но не това бе, което му липсваше толкова много, липсваше му общуването с Нора. Разговорите. Приятелството. Истината беше, че Нора бе най-добрият приятел на Смитбак, а точно сега той имаше нужда от добър приятел. Статията за убийството на Дюшам вървеше зле. Не бе успял да се домогне до нищо повече от трохите, подхвърлени на другите вестници. Ченгетата държаха цялата информация под похлупак и обичайните му източници не можеха да му предложат нищо. И ето го сега — Смитбак от „Таймс“, а последните му статии не бяха нищо повече от претоплените огризки от няколко брифинга. Междувременно почти подушваше амбицията на Брайс Хариман да си напъха носа в историята, да му я отнеме и да го зареже с проклетия случай с „Ухажора“; а той така умело бе успял да се измъкне, когато се случи убийството на Дюшам.

— Защо сме толкова мрачни?

Смитбак вдигна поглед и видя Нора — с разкошни, златисто-бронзови коси, разпилени по раменете, с осеяно с лунички носле, с искрящи от живот зелени очи.

— Заето ли е мястото? — попита тя и посочи стола до него.

— Шегуваш ли се? За бога, жено, ти си гледка, с която човек може да си изплакне очите.

Тя остави чантата си на пода и седна. Неотменният клепоух келнер със злочеста физиономия, сякаш бе оплаквачка на погребение, застана тихо до масата им, безмълвно очаквайки поръчката.

— Наденички с пюре, порция пържени картофки и чаша мляко — каза Нора.

— Нищо по-силно? — вдигна вежди Смитбак.

— Нали ще се връщам на работа.

— Аз също, но това никога не ме е спирало. За мен едно малко от онзи петдесетгодишен „Глен Грант“ в компанията на един стек и пай с бъбречета.

Келнерът почти отчаяно кимна с глава и изчезна към кухнята. Смитбак взе ръката й.

— Липсваш ми, Нора.

— И ти на мен. Какъв шантав живот водим.

— Какво правим тук, в Ню Йорк сити? Би трябвало да се върнем в Ангкор и да живеем в някой будистки храм в джунглата до края на дните си.

— И да положим клетва за целомъдрие?

Смитбак махна с ръка:

— Целомъдрие? Ще бъдем като Тристан и Изолда в тяхната пещера със скъпоценни камъни и ще правим любов по цял ден.

Нора се изчерви.

— Беше си истински шок да се завърнем към действителността след този меден месец, нали?

— И още как! Особено когато заварих тази циркаджийска маймуна Хариман да се хили и да подскача на прага на редакцията.

— Бил, твърде обсебен си от Хариман. Светът е пълен с такива. Не му обръщай внимание и продължавай напред. Само да видиш хората, с които аз работя в музея! Някои от тях би трябвало да бъдат класифицирани и изложени зад стъклена витрина.

Храната им пристигна заедно с питието на Смитбак. Той го вдигна и го чукна в чашата с мляко на Нора:

— Наздраве!

— Чин-чин!

Смитбак отпи глътка. Трийсет и шест долара малкото, а всяко пени си струваше. Той гледаше как Нора методично унищожава храната. Ето една жена със здрав апетит. При нея нямаше такива работи като малки постни салатки.

— Е, как вървят нещата в музея? — попита той. — Вкарваш ли ги във форма покрай новото шоу?

— Аз съм само младши куратор. Което означава, че аз съм тази, която вкарват във форма.

— Ау!

— Остават едва шест дни до откриването, а една четвърт от експонатите още дори не са наредени. Като в зоопарк е. Имам още само един ден, в който да направя копия от табелките на трийсет обекта, а след това трябва да уредя и организирам цяло изложение на погребалните практики на индианците Анасази. А тъкмо днес ми заявиха, че трябвало да изнеса лекция по праистория на американския югозапад. Можеш ли да си представиш? Тринайсет хиляди години история за деветдесет минути, илюстрирана с диапозитиви! — Тя отхапа нова хапка от наденичката.

— Прекалено много искат от теб, Нора.

— Всички сме на един хал. „Свещени образи“ е едно от най-големите събития за музея от години. А на всичко отгоре гениите по поддръжката са решили, че трябва да подновят охранителната система на сградата. Нали си спомняш какво се случи с охранителната система миналия път, когато се проведе онази супер успешна изложба „Суеверия“?

— Божичко! Не ми напомняй.

— Искат да премахнат дори сянка на вероятност това да се повтори. Обаче всеки път, когато решат да подобряват охраната на някоя зала, трябва да затварят и да заключват проклетото място. Невъзможно е да си вършиш работата, никога не знаеш какво ще затворят в следващия момент. Хубавото е, че след шест дена всичко ще свърши.

— Да. И тогава ще можем пак да отидем на почивка.

— Като на Ангкор, нали?

Нора се засмя и стисна ръката му.

— Как върви статията за Дюшам?

— Отвратително. Капитанът, който води случая, е жена на име Хейуърд, истинска сухарка. Пази си кораба, отникъде не изтича информация. И троха не мога да изкопча.

— Съжалявам, Бил.

— Нора Кели?

Смитбак вдигна поглед и видя как една жена приближава към масата им. Дребничка, енергична, с кестенява коса и очила. И двамата замръзнаха от изумление. Известно време се гледаха мълчаливо.

Внезапно тя се усмихна.

— Бил?

Смитбак се ухили широко.

— Марго Грийн! Мислех, че живееш в Бостън и работиш в онази компания… как й беше името?

— „Джийн Дайн“. Така беше, но животът в корпорация не е за мен. Парите са големи, но няма поле за реализация. Така че сега съм пак в музея.

— Нямах представа.

— Започнах едва преди шест седмици. А какво става с теб?

— Написах още няколко книги, както сигурно знаеш. В момента съм в „Таймс“. Съвсем наскоро се върнах от медения си месец.

— Поздравления! Това, предполагам, значи, че няма вече да ме наричаш „Лотосов цвят“. Тази ли е щастливката?

— Същата. Нора, запознай се с моята стара приятелка Марго Грийн. Нора също работи в музея.

— Знам. — Марго се обърна. — Всъщност, Бил, не се обиждай, но търсех нея, а не теб. — Тя протегна ръка — Може би не ме помните, д-р Кели, но аз съм новият редактор на „Музеология“. Срещнахме се на последното заседание на отдела.

Нора отвърна на ръкостискането.

— Разбира се. Четох всичко за вас в книгата на Бил „Останки“. Как са нещата?

— Може ли да седна?

— Честно казано, ние… — Тя не довърши изречението, когато видя, че Марго сяда.

— Само за минутка.

Смитбак поклати глава. Марго Грийн. Сякаш беше от друг живот, толкова отдавна. Не се бе променила много, освен, че може би изглеждаше по-спокойна, по-самоуверена. Все още поддържана и атлетична. Носеше скъп костюм, шит по поръчка, който нямаше нищо общо с торбестите ризи и дънки „Ливайс“ от времената, когато беше аспирантка. Той плъзна поглед по собствения си костюм „Хюго Бос“. Всички бяха пораснали малко.

— Не мога да повярвам! — рече той. — Две героини от книгите ми за пръв път заедно.

Марго въпросително наклони глава.

— Наистина ли? Как така?

— Нора беше героинята на книгата ми „Златото на Кивира“.

— О, съжалявам. Не съм я чела.

Смитбак продължи да се усмихва насилено.

— Е, как ти се струва завръщането в музея?

— Доста се е променил, откак за пръв път дойдохме тук.

Смитбак усети, че Нора го пронизва с настойчив поглед.

Чудеше се дали е решила, че Марго е някое старо гадже и че има пикантни подробности, които деликатно е премълчал.

— Сякаш беше преди векове — продължи Марго.

— Беше преди векове.

— Често се питам какво ли стана с Лавиния Рикман и д-р Кътбърт.