Ако някой погледнеше бойния ред на македонците, щеше да види съвсем друго нещо. Конете и хората блестяха не със злато и пъстро облекло, а с желязо и мед. Това не бе тълпа, претоварена с багажи и прислуга, а войска, готова за поход и да изпълни не само заповед на пълководеца, но дори и едно негово кимване с глава. За нея винаги се намираше и място за лагер и храна. Александър нямаше нужда от повече войници, а Дарий, повелител на такава огромна армия, беше принуден поради теснината на мястото, където щеше да се сражава, да намали броя й — нещо, за което се надсмиваше на противника си.

Александър остави Сабистамен96 да управлява Кападокия и на път за Киликия пристигна с цялата си армия в областта, наречена Лагерът на Кир. Тук Кир се бил разположил на лагер, когато повел войските си към Лидия срещу Крез97. Тази област отстоеше на петдесет стадия от прохода за Киликия. Местните жители наричат тесния проход „врати“, понеже напомня изкуствено укрепление. Затова Арзам98, управителят на Киликия, като си припомни какво ги бе съветвал в началото на войната Мемнон, реши, макар и късно, да последва полезния съвет: с огън и меч да опустоши Киликия, за да я превърне в пустиня за неприятелите. Той унищожи всичко, което можеше да им бъде от полза, и остави безплодна и гола земята, която не можеше да защити. А много по-полезно щеше да бъде, ако завардеше тесния проход към Киликия, като заеме височините над него със силна войска, да спре или да разбие нахлуващия неприятел, без да понесе загуби. Сега, като остави малки части от войската на стража по планинските пътеки, сам отстъпи назад, като опустоши земята, която трябваше да пази. Оставените войници сметнаха, че са предадени, не намериха сили да противостоят срещу какъвто и да е неприятел, макар че можеха въпреки малобройността си да задържат прохода. Киликия се обграждаше от непрекъснато скалисто и стръмно планинско било. То започва от морския бряг, описва сякаш някакъв залив и достига до отсрещния бряг. Там, където билото се врязва навътре в морето, минават три стръмни и твърде тесни прохода. През единия от тях можеше да се проникне в Киликия.

Киликия е равна откъм страната, която е разположена до морето, и е прорязана от много рекички. Тук текат прочутите реки Пирам99 и Кидън100. Кидън е забележителна с бистрата си вода. Тя тече бавно от изворите си по твърда почва и няма бързо спускащи се притоци, които да мътят водата й. И така, бистра и студена, тъй като е засенчена от обрасли с дървета брегове, тя се влива в морето толкова чиста, колкото е при изворите си. В тази страна времето беше разрушило много паметници, известни в легендите: наблизо се виждат основите на градовете Лирнез101 и Тива102, пещерата на Тифон103 и Корикинският лес104, където расте шафран. Има и места, в които продължава да живее само славата.

Александър влезе в планинския проход, наречен „врати“. Казват, че като разгледал мястото, бил удивен от късмета си: признавал, че когато минавали отдолу, войските му са могли да бъдат затрупани с камъни, ако е имало кой да ги хвърля. По пътя можеха да минат едва по четирима войници. Планината надвисваше над пътя, който бе не само тесен, но и прорязан на много места от потоци, извиращи от нея. Все пак Александър заповяда на леко въоръжените траки да минат напред и да претърсят пътеките, за да не връхлети върху тях скрит неприятел. Настани в планинския проход и отряд стрелци. Предупреди ги, че тръгват на бой, а не на поход и войниците държаха опънати лъковете си. Така войската пристигна до град Тарз105, подпален от персите, за да не попадне богатството му в ръцете на неприятеля. Александър изпрати Парменион с леко въоръжен отряд да потуши пожара. Като узна, че с идването на неговите хора варварите избягали, влезе в спасения от него град.

През града тече рече Кидън, за която вече се спомена. Беше лято и слънцето изгаряше земята на Киликия, както никъде другаде. Настъпваше най-горещото време на деня. Бистрата вода на реката привлече потъналия в прах и пот цар да измие разгорещеното си тяло. Той свали дрехите си пред погледа на войниците, смятайки, че е достойно да им покаже колко малко грижи са нужни за тялото му, и влезе в реката. Но едва стъпил във водата, той започна да трепери и да се вцепенява. След това побледня и жизнените сили почти го напуснаха. Слугите го поеха полумъртъв и в безсъзнание го отнесоха в шатрата.

Голямо безпокойство и скръб настъпиха в лагера. Със сълзи на очи войниците се вайкаха, че при такъв успех на похода загубват най-славния цар на всички времена, и то не в бой, не убит от неприятел, а по време на къпане; че Дарий излиза победител, преди да е видял врага, че отново ще владее земите, които прегазиха като победители и бяха опустошени от тях или от враговете.

През опустошените места, дори и никой да не ги преследва, те щяха да загинат от глад и недоимък. А кой ще ги поведе обратно? Кой ще се осмели да заеме мястото на Александър? Дори да стигнат с бягство до Хелеспонт, кой ще приготви флот, с който да го преминат? И отново започнаха да жалят царя, цъфтящ от младост, силен по дух. Забравили за себе си, те ридаеха от мъка, че един достоен цар и боен другар ги напуска.

Междувременно царят започна да диша по-свободно. Притворил очи, постепенно дойде в съзнание и започна да разпознава хората около себе си. Дали намалялата сила на болестта не се проявяваше само в това, че съзнаваше сполетялото го зло. Душевно безпокойство отново го връхлетя, защото съобщиха, че след пет дена Дарий ще бъде в Киликия. Александър се вайкаше, че е в ръцете на Дарий и му се изплъзва такава голяма победа, че ще умре в палатката си от безславна смърт. Извика приятелите си и лекарите и им каза: „Виждате до какъв поврат ме доведе съдбата. Струва ми се, че чувам шума на неприятелското оръжие. Аз, който започнах войната, не мога да участвувам в нея. Значи, когато Дарий е писал високомерното си писмо, е предвидил моята участ. И напразно ще бъдат всичките ми усилия, ако не ми се позволи да се лекувам. Положението ми не ми позволява да изчакам действието на слаби лекарства и нерешителни лекари. Предпочитам да умра бързо, отколкото да оздравявам бавно. Затова, ако лекарите имат способности и умение, нека да разберат, че аз търся лекарство не за да спася живота си, а да продължа войната.“

Неговото опасно безразсъдство хвърли всички в голяма тревога. Всеки според сана си започна да го моли да не увеличава опасността с бързането си, а да се довери на лекарите. Неизпитаните лекарства са подозрителни, тъй като, за да го погуби, неприятелят би подкупил хора и от собственото му обкръжение. Дарий беше заповядал да се разгласи, че ще даде хиляда таланта на убиеца на Александър. Смятаха, че никой не би се осмелил да опита лекарство, което поради това, че е ново, буди съмнение.

Сред известните лекари, последвали Александър от Македония, беше и акарнанинът106 Филип, особено предан на царя. Негов другар и телохранител още от детските му години, той го обичаше с най-нежна обич не само като свой цар, но и като свой възпитаник. Филип обеща да донесе лекарство, което ще действува бързо, но е силно, и заяви, че Александър ще оздравее от него. Това лекарство не се одобряваше от никого освен от този, за когото бе предназначено в онзи опасен момент. Александър можеше да понесе леко всичко друго освен едно бавно лечение. Пред очите му бе войската и той смяташе, че ще победи, щом застане под знамената. Недоволствуваше, че по лекарско предписание лекарството ще трябва да се вземе след три дена.