Не можеха да останат тук, без да дават жертви, а не можеха и да напредват. Оставащите тук ги нападаше гладът, а тези, които тръгваха на път, ги нападаше силна зараза. Полята бяха осеяни с полумъртви, а не с ранени. Заболелите леко не можеха да следват здравите, тъй като придвижването на войската все повече се ускоряваше. На войниците им се струваше, че колкото по-бързо се придвижват напред, толкова по-скоро се приближават до спасителния край. Нямаше добитък, който да ги облекчи. Войниците едва носеха оръжието си и на всички пред очите им се мяркаше смъртта. Затова не се решаваха да се обърнат назад към изоставащите, които настоятелно ги молеха за помощ. Постепенно съжалението се превърна в страх. Изоставените със сълзи на очи се молеха и на боговете, и на общите божества, търсеха помощ от царя. Но когато ушите остават глухи, отчаянието се превръща в ярост към другарите с еднаква съдба.

Царят, опечален и засрамен, че беше станал причина за толкова големи нещастия, изпрати хора при сатрапа на партите Фратаферн, за да помолят да им донесат на камили суха храна. Извести и останалите сатрапи за голямото затруднение, в което се намират. Сатрапите не закъсняха да изпратят помощ.

Задоволила най-после глада си, войската стигна в земите на кедрозите.

Земята в тази страна е богата с всичко. Александър спря в нея, за да могат войниците да укрепнат и отпочинат. Тук получи писмо от Леонат, който му съобщаваше, че се е сражавал сам с осем хиляди пехотинци и четиристотин конници от хоритите и е извоювал победа. Дойде известие и от Кратер, че знатните персийци Озин486 и Цариаспид487 се опитали да се отцепят, но са били покорени от него и поставени в окови. Александър остави за управител на областта Сибириций488 на мястото на починалия неотдавна от болест Менон. След това се отправи за Кармания489.

Сатрапът на това племе Астасп490 беше заподозрян, че е желал да извърши преврат, докато царят е в Индия. Той посрещна Александър. Царят разговаря с него любезно, като прикри гнева си. Остави го на същия пост, докато проучи полученото донесение. След това управителите на всички подвластни области, както им беше заповядано, изпратиха голям брой впрегатен дребен добитък. Царят разпредели между всички това, от което имаха нужда. Подновиха си и оръжието. Както казахме, те все още се намираха далеч от покорената и богата област Персида.

Съперник на татко Либер не само по победите си, но даже и по слава, Александър, самозабравил се в гордостта си, реши да устрои за пръв път тържествено и блестящо шествие триумф, както и вакханалии, тъй като смяташе, че се е издигнал над всичко човешко. Заповяда да обкичат с венци селищата, през които предстоеше да мине, да поставят по праговете на домовете си съдове, пълни с вино, да приготвят коли, които да побират колкото може повече войници, да покрият едни с бели ленени, а други — с още по-скъпи платна.

Първи вървяха приятелите му и царската кохорта, обкичени с цветя и венци. На едно място се чуваше свиренето на флейта, на друго — на лира. Колите, също претоварени от изобилие и цветя, возеха войската, която ги придружаваше. Него самия и гостите му ги возеха колесници, украсени със златни съдове и огромни чаши от същия метал. Вакханалиите продължиха седем дена. През това време войската му би погинала, ако поне на един от победените народи му беше дошло наум да се вдигне срещу нея. Кълна се в Херкулес, достатъчни бяха само хиляда яки мъже, за да изловят празнуващите пияни войници. Но щастието, което определя славата и стойността на нещата, превърна и този войнишки порок в слава.

И съвременниците, и потомците се учудват, че пияните войници са могли да вървят така по земи, все още не напълно покорени, а варварите са приемали безразсъдството им за самоувереност.

Цялото шествие беше следвано от палача. Защото и сатрапът Астасп стана жертва на волята на Александър.

Междувременно пристигнаха Клеандър491, Ситалк492, Херакон493 и Агатон494, които по заповед на царя бяха убили Парменион. С тях дойдоха пет хиляди пехотинци и хиляда конници. А след тях пристигнаха обвинители на сатрапите от областите, начело на които стояха. Извършените от тях престъпления не можеха да бъдат изкупени чрез смъртно наказание. Защото, след като бяха оплячкосали всичкото частно имущество на хората, те не бяха попречили на войниците да вършат всякакви злодеяния. Не се бяха въздържали и от ограбване на олтарите. Девойките оплакваха опозорената си чест, а първенците — нанесените обиди на жените им. Тяхната алчност и своеволие бяха направили името на македонците ненавистно за варварите. Между всички най-провинен беше Клеандър, който беше дал опозорената от него девойка за наложница на роба си.

Много от приятелите на Александър не отдаваха толкова голямо значение на другите престъпления, които им се приписваха, колкото на убийството на Парменион. Ако това останеше премълчано, можеше да оправдае обвинените пред очите на царя. Освен това те се надяваха, че гневът на царя ще се насочи към помощниците му при осъществяване на отмъщението. Защото не е продължителна властта, придобита с престъпление.

Царят устрои процес и заяви, че обвинителите не трябва да се надяват на успех. Упрекна ги даже, че не са имали предвид единствено неговия живот, ако искрено са желаели да е жив и здрав и да се завърне от Индия или поне ако са вярвали, че ще се върне. Окова тях, а шестстотинте войници, които са им служели най-предано, заповяда да бъдат убити. В същия ден се изпълни смъртното наказание на инициаторите за отцепването на персите, доведени от Кратер.

Не след дълго пристигнаха Неарх и Онезикрит, на които беше заповядал да навлязат навътре в океана. Те му разказаха за това, което сами бяха видели и за което бяха чули. Разказваха, че островът, разположен на устието на реката, е богат със злато, но там нямало коне; че жителите му ги купуват от хората, които се осмеляват да доплуват до тях от материка, и плащали по един талант за кон; че морето е пълно с морски животни. Те излизали след прилива и по големина били подобни на големи кораби. Подмамени от свиренето на флейта, вървели след кораба и с такъв страшен шум се гмуркали във водата, че можели да го потопят. Още много неща те бяха научили от населението, а именно, че морето е наречено „Червено“ не по цвета на водата, както мнозина мислеха, но по името на цар Еритър495; че недалеч от брега има остров, покрит с палмова гора и в средата на гората има колона — паметник на цар Еритър с надпис, написан на езика на местните племена. Прибавиха още, че корабите, които возят разни служители и търговци и чиито кормчии са били привличани от жаждата за злато, били отвличани на острова и после никой не ги виждал.

Царят, който желаеше да узнае нещо повече, заповяда да продължат да се движат покрай брега, докато не докарат флота си до устието на река Ефрат, а след това да тръгнат срещу течението на реката към Вавилон.

Той замисляше големи планове. След като покори всички страни на изток от морето, от Сирия да се отправи за Африка поради враждебното му отношение към Картаген. След като прегази пустинята на Нумидия, да се отправи към Гадес496, тъй като съществуваше мълва, че там се намират Херкулесовите стълбове. Оттук възнамеряваше да проникне в Испания, която гърците наричат Иберия по името на река Ибер, и да мине покрай Алпите и крайбрежието на Италия, откъдето пътят към Епир е кратък.