Александър усмири и останалите области. Оставаше едно скалисто възвишение, което зогдианецът Ариаман379 държеше с тридесет хиляди въоръжени. Беше натрупал храни в такова голямо количество, че да му стигнат за около две години. Възвишението беше високо тридесет стадия, обиколката му беше сто и петдесет стадия. Отвсякъде стръмно, то можеше да бъде изкачено само по една съвсем тясна пътечка. Някъде по средата й има пещера, чийто отвор е тесен и тъмен. Навътре постепенно се разширява и в дълбочината й има обширно скривалище. Около пещерата текат поточета, които събират водите си и се спускат по склоновете на възвишението като река.

Царят прецени, че мястото е непристъпно, и отначало беше решил да се оттегли. Но след това го завладя желанието да преодолее природата. Все пак, преди да си опита щастието чрез обсада, изпрати при варварите Кофен380 — той беше син на Артабан, — за да ги убеди да се предадат. Ариаман, уверен в непристъпността на възвишението, отвърна горделиво и накрая запита дали Александър може да хвърчи.

Известиха на царя отговора. Той се разгневи, извика приятелите си, разказа им за високомерието и насмешките на варварина. И добави, че той още през първата нощ ще докаже на горделивеца, че македонците могат да летят.

Нареди на командирите си всеки да отбере измежду своите войници по триста най-безстрашни младежи, които са свикнали да гонят добитъка по стръмните пътеки в отечеството си.

Доведоха му ги. Бяха силни и смели. Царят ги огледа и каза: „С вас, младежи, мои връстници, превзех укрепленията на непобедими преди градове, пребродих покрити с вечен сняг планини, навлязох в проходите на Киликия, без умора понасях студовете на Скития. Аз съм ви бил за пример, но съм бил свидетел и на вашите подвизи. Възвишението, което виждате, има един вход, който варварите са завардили. Те го охраняват само откъм нашия лагер. Като потърсите старателно, ще намерите път към върха. Природата не е поставила нищо толкова високо, което смелостта да не може да достигне. Като завземем това, пред което другите са се отчайвали, ще имаме в ръцете си Азия. Щом достигнете върха, ще ми дадете знак, като развеете бяло платно. Аз ще привлека вниманието на противника към нас. Този, който пръв изкачи върха, ще получи като награда десет таланта. Един по-малко ще получи този, който стигне след него. По този начин ще бъдат наградени десет души. Сигурен съм, че вие ще се ръководите не толкова от щедростта ми, отколкото от волята ми.“

Младите войници изслушаха царя с такова внимание, че им се струваше, че вече са превзели върха. След като ги разпусна, снабдиха се с железни клинове, които да вмъкват между камъните. Приготвиха и здрави въжета. Царят им нареди да тръгнат по време на втората нощна стража оттам, откъдето подстъпът би се оказал по-малко труден.

Младежите взеха храна само за два дена и въоръжени с ками, копия и мечове, започнаха да се изкачват. Най-напред вървяха, а след това започнаха да се катерят по извънредно стръмен скат. Едни си помагаха, като се залавяха за стърчащите камъни, други се катереха, като правеха примки от въжета, а трети забиваха между камъните клинове и правеха стълби, по които да се изкачват.

Прекараха деня в страх и тежък труд. Пред измъкналите се от едни стръмнини се изпречваха нови, по-стръмни. Струваше им се, че височината се издига все по-високо. А тя наистина беше страшна, и то не само на вид. Които се подхлъзваха, започваха да се търкалят надолу презглава. Това, което претърпя един, стана предупреждение за другите.

Все пак достигнаха върха. Уморени от изтощителния труд, а някои и от получените рани, заспаха веднага и тъй ги завари настъпилата нощ. Налягали върху непроходимата и стръмна скала, спаха до разсъмване, забравили за каквато и да е опасност. Най-после се изправиха и започнаха да оглеждат скалите под тях и около тях, за да открият как неприятелят е разположил главните си сили. Забелязаха дим, който излизаше от пещерата под тях. Разбраха, че това е убежището на врага. Издигнаха на копията си уговорения знак. Стана ясно, че при изкачването са загинали тридесет и двама души.

Царят бе неспокоен не толкова от жаждата да завладее скалата, колкото за съдбата на тези, които беше изпратил. През целия ден той стоя навън и наблюдаваше върха. Едва през нощта, когато тъмнината закри от погледа му всичко, той се прибра за почивка. На следващия ден, преди още да се разсъмне напълно, той пръв съгледа бялото платно — знак, че са се изкачили на върха. Обзе го съмнение в успеха, тъй като небето непрекъснато се променяше — ту блестящо от светлина, ту потъмняващо. Когато то се изясни, съмнението му изчезна. Той изпрати отново Кофен при варварите, за да ги убеди да вземат по-разумно решение. Ако ли пък продължават да се надяват на непристъпността на възвишението, да им покаже зад гърба им тези, които бяха заели върха.

Кофен пристигна при Ариаман и започна да го увещава да се предаде. Каза му, че ще получи милостта на царя, ако не го принуждава да се бави толкова в обсадата на едно възвишение. Ариаман заговори по-дръзко и по-гордо отпреди и покани Кофен да си отиде. Кофен го хвана за ръка и го помоли да излезе от пещерата заедно с него. Показа му младежите на върха и заслужено го подигра, като му каза, че войниците на Александър имат крила.

Сигналите на тръбите и шумът на войската вече се чуваха откъм македонския лагер. Подвигът на младежите накара варварите да се предадат. Обхванати от страх, те не можеха да преценят колко малко са тези, които се бяха явили зад гърба им. Бързо извикаха Кофен, който ги беше оставил разтревожени, и изпратиха обратно с него и триста първенци, които да предадат възвишението и да помолят да им се разреши да се оттеглят. Александър се страхуваше да не би варварите, след като забележат малочислеността на младежите, да ги нападнат, но уверен в щастието си и настроен враждебно поради гордостта на Ариаман, отговори, че не приема никакви условия за предаване. Ариаман повече поради безнадеждността, отколкото поради безизходността на положението слезе в лагера с близките си и с най-знатните от племето. Всички, пребити от бой, приковаха на кръстове в подножието на възвишението.

Повечето от предалите се бяха отведени за жители на новите градове заедно със завладяното съкровище. Артабан беше оставен за защита на възвишението и областта, която беше разположена под него.

След като превзе възвишението, с което постигна по-скоро известност, отколкото истинска слава, Александър раздели войската си на три, тъй като му предстоеше да преследва разпръснати в различни страни противникови части. За командир на единия отряд определи Хефестион, на другия — Кен, а сам той застана начело на всички останали. Варварите нямаха еднакво отношение към него. Едни от тях той подчини с оръжие, а повечето признаха властта му, без да се стига до сражение. Заповяда на тях да се дадат земите и градовете на тези, които още се съпротивляваха.

Изгнаници бактриани заедно с осемстотин масагетски конници бяха опустошили най-близките села. Управителят на тази област Атина, като не очакваше да му се устрои засада, изведе триста конници, за да ги усмири. Те укриха въоръжени части в околните гори, а някои подкараха пред себе си добитък, с който да примамят Атина.

Жаден за плячка, управителят поведе войската в безпорядък след стадото. Излезли внезапно, масагетите го убиха. Избиха и всичките му войници, както се движеха покрай гората.

Бързо известиха на Кратер за това клане. Той дойде на помощ с цялата си конница, но масагетите вече бяха избягали. Завари само хиляда души дахи, които изби до един. С тяхното унищожаване беше сложен край на съпротивата в цялата област. След повторното покоряване на зогдианите Александър се завърна в Мараканда. Посрещна го Дерда, когото неотдавна беше изпратил при скитите, живеещи отвъд Боспора. Придружаваха го пратеници на тези скити. Фратаферн381, който стоеше начело на хоразмите, съседи на областите, където живееха масагетите и дахите, също изпрати пратеници, които да засвидетелствуват покорността му пред Александър.