Впрочем, ще се върна към редовете, от които се отклоних, размишлявайки за нашето общо щастие.

Пердика виждаше единствената надежда за спасение в смъртта на Мелеагър. Трябваше да бъде заловен този празноглав и неверен човек, бързо приспособяващ се и гибелен най-много за себе си. Пердика криеше решението си да притисне непредпазливия. Затова тайно подучи някои от подчинените му войскови части, като се преструваше, че не знае оплакването им, че Мелеагър се е изравнил по положение с Пердика.

Мелеагър изпадна в бяс от техните приказки и разгневен, разказа на Пердика това, което беше узнал. Пердика, правейки се на уплашен, съчувствено му изказа своето съжаление. Стигна се дотам, че решиха да заловят инициаторите на тези бунтовнически настроения. Мелеагър му благодареше и прегръщаше Пердика, хвалеше искреността и доброжелателството му към него. След това решиха по бащин обичай да се направи проверка на войската. Това им се виждаше справедливо, след като раздорът беше избягнат. Македонските царе имаха обичай да прочистват войската така: в края на равнината, на която извеждат войниците, се разхвърлят от двете страни вътрешностите на заклано куче, а в пространството между тях строяват войниците — от едната страна конницата, от другата — фалангата.

В деня, в който щяха да се свържат чрез свещенодействие, царят с конниците и бойните слонове стоеше срещу пехотата, командувана от Мелеагър. Конницата вече се придвижваше. Пехотинците още не бяха успокоени от неотдавнашните раздори. Очакваха и подозираха, че може да ги поведат към града, тъй като пред конниците имаше голяма равнина. Като се съмняваха дали справедливо обиждат бойните им другари, те стояха, готови за сражение, ако някой употреби сила. Двете войски се приближиха. Царят започна да язди около пехотинците. Настояваше да излязат подбудителите на раздора, за които Пердика иска смъртно наказание. Заплашваше, че ще хвърли срещу отцепниците конницата и бойните слонове.

Пехотинците се стреснаха от неочакваното зло. На Мелеагър не му стигаше нито разум, нито смелост. Реши да изчака, за да не предизвика съдбата. Пердика видя, че са уплашени и смутени. Отдели около триста войници, които бяха последвали Мелеагър, когато се беше измъкнал още от първото събрание след смъртта на Александър. Пусна срещу тях бойните слонове пред очите на цялата войска. Всички бяха стъпкани в краката на слоновете, без да се противопостави на това нито Филип, нито Мелеагър. Явно беше, че Филип се намесва дотолкова, доколкото се налагаше, за да се оправдае краят на това събитие. Това беше знак и начало на гражданската война за македонците. Мелеагър късно разбра измамата на Пердика. Лично над него не беше употребено насилие и той стоеше спокойно между войниците. Скоро загуби надежда за спасението си, тъй като видя, че враговете му използуваха срещу него този, когото сам беше направил цар. Избяга в храма, за да не падне убит. Но и светостта на мястото не го спаси. След упорита съпротива той бе убит.

Пердика въведе войската в града и свика съвет от висшите военачалници. Решиха владенията да се разделят така, че царят да има най-голямата власт в царството. На Птоломей дадоха сатрапството на Египет и народите в Африка, подчинени на Египет. На Леомедонт дадоха Сирия и Финикия. За Филота определиха Киликия. Антигон получи заповед да поеме Ликия, Памфилия и Голяма Фригия. В Кария беше изпратен Касандър, а Менандър — в Ликия. Малка Фригия, достигаща до Хелеспонт, решиха да бъде подвластна на Леонат, а Кападокия и Пафлагония — на Евмен. На него му беше възложено да защищава тази област чак до Трапезунд и да обяви война на Ариарат, който единствен не претендираше за власт. Решиха Питон да поеме Мидия, Лизимах — Тракия с разположените до нея понтийски народи. Решено беше тези, които управляват Индия, Бактрия, Зогдиана и племената по брега на Океана или на Червено море, да поемат и военната власт в тези страни. Пердика да остане с царя и да бъде начело на войските, които се движат с него. Някои мислеха, че областите са били разпределени съгласно завещанието на Александър, но това се оказа невярно, макар и да е споменато от някои писатели. Сега ги разделиха така и всеки укрепи властта си с надежда, че все някога ще се сложи край на разпалените страсти.

Не много преди смъртта на Александър царските наместници под предлог, че завладяват чужди земи, разширяваха владенията си, без да е имало какъвто и да било повод за война. Оправдаваха се с това, че жителите на тези области принадлежали на едно племе в границите на едно царство. Не се задоволяваха лесно с това, което случаят им предоставяше. Виждаше им се много малко първото, което им попаднеше, и се надяваха на още по-голяма плячка. Така че всички се бяха постарали да разширят своите владения, преди да приемат онова, което им беше определено сега.

Вече седми ден тялото на Александър лежеше на смъртното ложе, тъй като грижите на всички бяха насочени към укрепване на положението в страната. Климатът никъде не е толкова горещ, колкото в Месопотамия. Той става причина за смъртта на животни, останали на открито. Слънцето е толкова силно, че изгаря всичко като че ли с огън. Изворите с вода оредяват. Жителите хитро ги укриват. Те ги знаят къде са, но ги укриват от чужденците. Може би се разказва повече, отколкото е в действителност.

Най-после останаха свободни, за да се погрижат за тялото на мъртвия. Приятелите на Александър забелязаха, че по него няма нито едно синьо петно и никакви признаци на разлагане. Даже силата, която се задържа от дишането, се беше запечатала на лицето му. Когато египтяните и халдейците получиха заповед да се погрижат за тялото му, те не се осмеляваха да протегнат ръка. Струваше им се, че още диша. Молиха ги много и накрая ги убедиха да се заемат с тялото, доколкото е позволено на смъртни да се докосват до бог. Очистиха трупа от вътрешностите, напълниха го с благоухания и го поставиха в златен ковчег. Поставиха на главата му символите на царската власт.

Повечето вярваха, че Александър е бил отровен, че Йолан, синът на Антипатер, един от неговите служители, му бил дал по заповед на баща си отрова. Твърде често Александър беше казвал, че е недоволен, задето Антипатер претендира за властта; че се е възгордял от победата си над спартанците; че се е смятал за по-голям, отколкото му се полага като управител и че всичко, дадено му от него, Антипатер е смятал за постигнато със собствените си сили. Смятаха, че Кратер с войска от ветерани е бил изпращан, за да го убие.

Силата на отровата, която се среща в Македония, казват, е такава, че изгаря и желязото; че само с допирането си разяжда копитата на животните. С името Стикс наричат извора, от който капе гибелната отрова. Пренесена била от Касандър и предадена на брат му Йолан, а от него била излята в последното питие на царя.

Тези неща, възприети от хората, скоро изгубиха значението си. Антипатер зае властта в Македония и даже навлезе в Гърция. След това я получиха неговите потомци, тъй като всички, които бяха по-близки на Александър, бяха избити.

Тялото на Александър беше пренесено от Птоломей, комуто се падна Египет, в Мемфис, а после, след много години — в Александрия. И там са на голяма почит както името, така и паметта му.

Александър Македонски е първият човек, когото народите на древността нарекоха велик. Още по-строгата съдница — историята — го призна за най-велик пълководец на древността.

Младият, едва двадесетгодишен Александър има щастието да наследи от своя баща добре организирана, въоръжена и дисциплинирана армия. Той не се задоволява с постигнатото от Филип II и непрекъснато подобрява и усъвършенствува организацията и въоръжението на войската.

Македонската фаланга, заимствувана от елините, се е превърнала в страшилище на враговете на Филип II. Както при настъпление, така и при отбрана тя е здрава опора на македонския боен ред.

Александър, който схваща предимствата на фалангата — голямата й ударна мощ при настъпление и устойчивостта й при отбрана, — ги засилва, като увеличава числеността на фалангата на 16 384 души (при Филип тя е наброявала около 10 000 воини), както и нейната дълбочина и фронт. По негово време фалангата има 16 редици в дълбочина и 1024 души по фронта.