Двете войски стояха една срещу друга на разстояние малко повече от хвърлей на копие. Персите от първите редици започнаха да крещят диво. Македонците им отвърнаха, и то със сила, по-голяма от числеността на войската. Ехото отекна по билото на планината и дълбоко в лесовете: околните гори и скали връщаха звука многократно по-силен. Александър вървеше пред знамената и многократно възпираше с ръка войниците си да не се хвърлят прибързано в бой така възбудени и запъхтени. Той обхождаше на кон бойните части и се обръщаше към всеки от войниците с различни думи според чувствата и мислите му. На македонците, победители в толкова войни в Европа, дошли до Азия не толкова по негова заповед, отколкото по своя воля, той напомняше, че сега трябва да покорят и тези народи и да достигнат до крайните предели на Ориента. Напомняше им за неувяхващата им слава: те ще станат освободители на света и като достигнат до стълбовете на Херкулес123 и татко Либер124, ще наложат властта си не само над персите, но и над всички народи; Бактрия и земите на индите ще станат македонски провинции; това, което те сега имат, е малко — една победа ще им даде всичко; далеч оставаше непосилният труд в стръмните планини на Илирия и Тракия; целият Ориент ще бъде техен и едва ли ще има нужда от мечове, защото ще могат да отблъсват само с щитовете си противника, обзет от ужас. Припомняше им за баща си Филип, победител на атиняните, и за покорената неотдавна Беотия, за сринатия до основи град Тива. Припомняше им победата при река Граник и многобройните градове, които превзеха или им се предадоха и станаха техни съюзници. Припомняше им, че всичко, което сега е зад гърба им, е тяхно и в краката им.

Когато минаваше покрай гърци, Александър им напомняше, че персите започнаха войната против Гърция поради високомерието на Дарий I, а след това на Ксеркс. Дошлите при тях да искат „вода и земя“125 те бяха хвърлили в кладенците. Припомняше, че персите два пъти са изгаряли и разрушавали храмовете им и са нарушавали човешките и божествените закони.

Траките и илирите, свикнали да живеят от грабеж, Александър подбуждаше, като им показваше обсипаните със злато и сребро неприятели, отрупани с плячка, а не с оръжие: нека те смело и мъжествено да изтръгнат златото от страхливите като жени племена, нека заменят стръмните била на своите планини и голите скали, настръхнали от вечен студ, с богатите поля и равнини на персите.

Двете армии бяха отдалечени на хвърлей копие, когато персийската конница внезапно връхлетя върху левия фланг на македонците. Дарий знаеше, че силата на македонската войска е във фалангата, и затова нанесе решителния удар с конницата си. Персите започнаха да обхващат и десния македонски фланг. Като забеляза това, Александър заповяда на два конни отряда да останат по билото на планината, а насочи главния си удар срещу центъра на персийския боен ред. На командира на тесалийските конници заповяда скрито да заобиколи откъм тила войската и като се свърже с Парменион, да изпълни незабавно неговите заповеди. Вклинили се в центъра на персийския боен ред и заобиколени отвсякъде, македонците упорито се биеха, но застанали плътно един до друг, не можеха да размахват оръжието. А копията им, хвърляни едновременно по една и съща цел, се удряха едно в друго и повечето падаха на земята, а не върху неприятеля. Принудени да започнат ръкопашен бой, войниците извадиха мечовете. Проля се много кръв: двете войски бяха така настръхнали една срещу друга, че се удряха щит с щит, мечовете се насочваха в упор, нито ранените, нито малодушните можеха да отстъпят. Рамо до рамо войниците оставаха на едно и също място, докато си пробият път през вражите редици. И напредваха едва след като поваляха неприятеля мъртъв. Когато нов неприятел се нахвърляше върху тях, останали без сили, дори ранени, те не можеха да напуснат строя, тъй като отпред ги притискаше противникът, а отзад — собственият им боен ред.

Александър се сражаваше повече като войник, отколкото като пълководец. Искаше да се прослави, като убие царя, тъй като Дарий, изправен в колесницата, призоваваше своите войници да го защищават, а неприятелите — да го нападат. Брат му Оксатър забеляза, че Александър се е устремил към него, и изведе пред колесницата му конниците, които командуваше. Оксатър, който се отличаваше с физическата си сила и бе предан на царя, се прочу в този бой. Започна да поваля едни от враговете, които настъпваха непредпазливо, а други обърна в бягство. Македонците, заобиколили царя си, се насърчаваха взаимно и заедно с него нападнаха конниците. Започна безогледно клане. Около колесницата на Дарий лежаха най-знатните му пълководци, загинали геройски пред очите му. Всичките лежаха по очи, тъй като бяха получили рани отпред. Между тях бяха Атиций и Реомитър, управител на Египет, Сабак, предводители на огромни войски. Около тях лежаха телата на неизвестни пехотинци и конници. От македонците имаше също убити, наистина не много, но измежду най-храбрите. Александър беше ранен леко в десния хълбок.

Конете, които теглеха колесницата на Дарий, прободени от много копия и побеснели от болка, започнаха да разтърсват юздите и изхвърлиха царя от колесницата. А той, уплашен да не попадне жив в ръцете на неприятеля, скочи и възседна приготвения за тази цел кон. Дарий захвърли позорно атрибутите на царското си достойнство, за да не го издадат по време на бягството му. След него ужасени се разпръснаха и другите. Побягнаха кой където свари и захвърлиха оръжието, което преди това бяха грабнали, за да се защищават. Толкова голяма беше паниката им.

Конницата, изпратена от Парменион, се спусна след бегълците и всички се насочиха към левия фланг. Откъм десния фланг персите притиснаха силно тесалийската конница и един отряд беше разпръснат. Но тесалийците обърнаха конете си пъргаво и се върнаха в сражението и в страшно клане започнаха да повалят разпръснатите и заслепени от увереността си в победата варвари. Конете, както и конниците на персите, са защитени с покривало, обшито с метални плочки — те са тежки и им пречат да се придвижват бързо. Тъй че тесалийците ги обкръжаваха и пленяваха без загуби. Съобщиха на Александър за този успех. Дотогава той все още не се осмеляваше да преследва варварите, но като разбра, че е победител и на двата фланга, започна да притиска бягащите от две страни.

Не повече от хиляда конници следваха Александър, докато от персите отстъпваха много повече. Кой преброява войниците при победа или в бягство? Толкова много перси, обезумели от страх, бяха подкарани като добитък от македонците. Гърците във войската на Дарий начело с Аминта — някога пълководец на Александър, а сега беглец — успяха да се изплъзнат.

Варварите се разбягаха на различни страни: едни към Персида, други — по околни пътища към проходите и в планините и само малцина към лагера на Дарий. Но победителят беше нахлул вече и тук. Войниците на Александър разграбваха огромни товари злато и сребро, вещи не за бой, а за разкошен живот. И понеже заграбваха повече, отколкото можеха да носят, пътищата бяха задръстени от евтини вещи, захвърлени от тях. Достигнаха и до жените. Дърпаха и измъкваха накитите им толкова по-грубо, колкото по-скъпи бяха. Дадоха воля и на страстта си.

Лагерът се изпълни с ридание и глъч от тежката участ. Покъртителна беше картината на злощастието. Жестокостта и разюздаността на победителя не се съобразяваше нито със сана, нито с възрастта на жертвите. Колко изменчива е съдбата! Тези, които се грижеха за шатрата на Дарий, потънала в разкош и богатства, сега я пазеха за Александър като неин стопанин. Според наследения обичай войниците я бяха оставили непокътната, за да я получи победителят на победения цар.

Майката на Дарий, както и жена му привличаха вниманието на всички: едната достойна за уважение не само с достолепието си, но и с възрастта си, а другата — с красотата си, непомрачена от положението й на пленница. Държеше на ръце сина си, още ненавършил шест години. Беше се надявала, че го очаква голямо щастие, но баща му току-що го беше загубил. В скута на усамотилата се старица се бяха сгушили две вече пораснали момичета — внучки, потънали в скръб не толкова за себе си, колкото заради баща си. Край тях стоеше голяма свита от знатни жени с разпуснати коси и разкъсани дрехи, забравили за предишното си достойнство. От време на време ги назоваваха ту царици, ту господарки. Истинските им титли бяха загубили вече значение. Разпитваха на кой от двата фланга се е намирал Дарий и какъв е бил изходът на сражението. Не искаха да се признаят за пленници, ако царят е жив. А той беше побягнал вече далеч.