Заизлизаха другите, а Клит тръгна последен, чак когато угасиха светлината. Тогава царят попита кой е. Дори в гласа му се долавяше жестокостта на престъплението, което готвеше. А онзи, забравил вече не само своя, но и царския гняв, отговори, че е Клит и излиза от угощението. Царят заби копието си в хълбока му и изпръскан с кръвта на умиращия, каза: „Върви сега при Филип, и при Парменион, и при Атал!“

Природата е приучила зле хората — да преценяват повече миналото, отколкото да мислят за бъдещето. Така и царят, след като изтрезня и се успокои, прецени трезво деянието си. Видя, че е убил човек, може би твърде дързък, но храбър воин, и макар да го беше срам да си признае — негов спасител. Той, царят, беше поел гнусната длъжност на палач, като си отмъсти с жестоко убийство за своеволието на думите, предизвикани от виното. По целия под се беше разляла кръвта на този, който допреди малко му беше гост. Стражите, зашеметени и като вцепенени, стояха настрана, а мълчанието им го подтикваше към най-искрено разкаяние. Той изтръгна копието от тялото на убития и го насочи към себе си. Беше го приближил до гърдите си, когато дотичаха стражите и го изтеглиха от ръцете му, а него, все още съпротивляващ се, внесоха в шатрата. Той се просна на земята и изпълни цялата шатра с ридание и жалко вайкане. Започна да дере ръцете си с нокти, да моли да не допуснат той да живее при толкова голям позор.

Така измина нощта. Александър започна да се съмнява и в друго — дали гневът на боговете не го беше довел до това голямо злодеяние. Сети се за извършеното ненавреме ежегодно жертвоприношение на татко Либер. Накрая решиха, че след като убийството е станало по време на пир, то е било поради гнева на боговете.

Впрочем, тревожеше го повече това, че вижда всичките си приятели отчуждени от него. Никой не се осмеляваше да му заговори, трябваше да живее уединен като дивите животни, едни от които той плаши, а от други се страхува. На разсъмване заповяда да внесат все още кървящото тяло. Поставиха го пред него, а той, ронейки сълзи, заговори: „Такава благодарност аз отдадох на моята дойка, чиито двама синове намериха смъртта си при Милет за моя слава, а брат й, единствената утеха за осиротялата, падна убит от моята ръка. С кого сега тя, нещастната, ще се утешава? От всичките й близки съм останал само аз, когото тя не ще може вече да гледа равнодушно. А аз, убиецът на моите спасители, ще се върна в отечеството си, без да мога да подам десница на възпитателката си, за да не й напомням нещастието й.“ И тъй като нямаха край нито сълзите, нито жалбите му, приятелите му решиха да изнесат трупа на Клит.

Царят лежа усамотен три дена. Телохранителите помислиха, че е решил на всяка цена да умре. Всички нахлуха в шатрата и като го молиха дълго, го убедиха да приеме храна. Македонците решиха, че Клит е убит с право и че трябва да бъде лишен от погребение. Но царят нареди да го погребат.

Като прекара десет дена около Мараканда, най-вече за да измие срама, Александър изпрати Хефестион в Бактрия с част от войската, за да приготвят храни за зимата. Областта, която беше определил за Клит, даде на Аминта, а той замина за Ксенипа387. В тази област, съседна на земите на скитите, има много и богати села, тъй като плодородието на земята изхранва не само местното население, но привлича и пришълци. Преди време тя бе станала убежище на бактрианските изгнаници, които се бяха отцепили от Александър. Но жителите й, след като узнали, че царят идва, ги изгонили.

Изгонените, около две хиляди и петстотин души, се събраха на едно място. Всички на коне, те бяха разбойници даже и в мирно време, а сега загубената надежда за прошка ги беше ожесточила още повече. Като се появиха внезапно, дълго водиха сражение с Аминта, наместника на Александър, и то с променлив успех. Накрая, след като загубиха седемстотин души от своите, от които неприятелят плени триста, бактрианите обърнаха гръб на победителите. Но не отстъпиха, без да си отмъстят. Убиха осемдесет македонци, а още триста и петдесет раниха. Все пак и след втората им измяна те измолиха прошка.

Александър сключи с тях съюз за вярност, а след това с цялата си войска пристигна в област, наричана Навтака388. Сатрап й беше Сизимитър, който имаше от собствената си майка двама синове, тъй като у тях е позволено родителите да встъпват в брак с децата си. Той се беше укрил с въоръжени съотечественици като в здраво укрепление там, където проходът, през който се влизаше в областта, беше най-тесен. Обграждаше ги пенлива река, а зад тях се издигаше скала. Местното население беше издълбало дълбоко подземие, но пещерата беше осветена само на входа. Вътрешността й оставаше тъмна, ако не се внесеше факла отвън. Непрекъснат подземен проход откриваше към полята път, непознат за никого освен за местните жители.

Макар че варварите охраняваха със силна войска защитения и без това от природата проход, Александър придвижи тараните и разруши изградените укрепления.

С прашки и стрели повалиха повече от излезлите да се сражават срещу македонците. Александър ги разгони и се изкачи върху развалините на укреплението. Пред македонците се изпречи река, водите на която падаха в дълбока пропаст. Александър заповяда да се насекат дървета, да се докарат камъни и да ги хвърлят в пропастта. Варварите, неопитни в такива дела, се уплашиха, като гледаха как бързо се издига натрупаната от македонците грамада. Александър прецени, че могат да се предадат от страх, и изпрати Оксарт — от същото племе, но покорен нему — да убеди вожда им да се предадат. За да увеличи страха им, придвижи и бойните кули. Машините започнаха да хвърлят стрели. Варварите не се надяваха вече на никакво спасение и се отправиха към върха. Оксарт започна да убеждава уплашения и загубил всякаква надежда за успех Сизимитър да предпочете съюза с македонците, отколкото борбата срещу тях и да не забавя победителя в устрема му към Индия. Казваше му, че който в каквото и да се е опитал да се противопостави на Александър, само е навличал гнева му върху главата си. Сизимитър беше готов да се предаде, обаче майка му, която му беше и съпруга, заяви, че по-скоро ще умре, отколкото да признае властта на когото и да било. Стремеше се да предизвика у варварина по-скоро чувство за чест, отколкото надежда за спасение и го караше да се срамува, че свободата е повече ценена от жените, отколкото от мъжете. Сизимитър реши да отстоява на обсадата и върна посредника за мир. После прецени силите на неприятеля и своите и решението на жена му му се видя безразсъдно и неосъществимо. Затова бързо извика Оксарт и му каза, че ще се предаде. Помоли само едно: да не съобщава на царя волята на майка му, за да може по-лесно да измоли прошка.

Сизимитър тръгна след предварително изпратения при него Оксарт заедно с майка си и двамата си синове. Тръгнаха с него и хората от свитата, без да очакват някаква награда за верността им, която Оксарт им беше обещал. Александър изпрати напред конник, който да им заповяда да се върнат и да изчакат неговото идване. После дойде сам и след като извърши жертвоприношение на Минерва и Виктория, възстанови властта на Сизимитър. Даде му и надежда, че ще увеличи земите му, ако той остане верен на съюза. Двамата му синове, годни за войници, той взе със себе си, след като бащата се беше предал.

Александър остави фалангата да усмири и покори тези от племената, които се бяха отцепили, а той продължи нататък с конницата.

Отначало се справяха със стръмния и осеян с остри скали път. Скоро обаче копитата на конете се протриха и силите им отпаднаха. Започнаха да изостават. Конницата все повече оредяваше. И както обикновено става, прекалената умора надвишаваше срама. Александър както обикновено сменяше непрекъснато конете си и продължаваше да преследва без пощада бягащите.