Щом Кен завърши речта си, отвсякъде се надигнаха гласове, примесени с плач. Назоваваха го „царю“, „татко“, „господарю“. След това и другите пълководци и преди всичко по-възрастните, които имаха по-голям авторитет и поради възрастта можеха да разчитат на снизхождение, започнаха да го молят за същото. Той не беше в състояние нито да ги порицае, нито пък, вече разгневен, да ги успокои. Безсилен да вземе решение, слезе от трибуната и заповяда да затворят шатрата му за всички освен за тези, които го обслужват. Два дена се отдаде на гнева си. На третия излезе и заповяда да се издигнат дванадесет олтара от издялан камък, паметник на похода му. Да се изградят лагери, по-обширни от обикновено, и легла, по-големи от обичайните, да се уголеми всичко, за да остане като паметник за поколенията.

Като се отправи през места, през които беше вече минавал, Александър разположи лагера си при река Ацезина454. Внезапно Кен заболя тежко и почина. Царят се разтревожи от смъртта му, подхвърли, че той се е изтощил от подготовката на толкова дългата си реч преди няколко дена. И още, че не само той е имал желанието да се върне в Македония.

Флотът, който трябваше да бъде построен, вече беше пуснат във водата. Мемнон беше довел от Тракия като подкрепление пет хиляди конници. Освен тях Харпал доведе седем хиляди пехотинци и донесе двадесет и пет хиляди бройки оръжие, украсено със злато и сребро.

Александър го разпредели и заповяда да унищожат старото.

Имаше намерение с хилядата кораба да достигне Океана и земите на Пор и Таксил, които бяха подновили старата си вражда. Александър използува помощта на двамата в построяването на флота и се раздели с царете на Индия, вече сдобрени и скрепили дружбата си чрез някаква женитба. Дори основа два града, единия от които нарече, Никея, а другия — Буцефала, в памет на коня си, който вече беше умрял. Заповяда да го следват със слоновете и обозите. Тръгна покрай десния бряг на реката, като изминаваше почти по четиридесет стадия на ден, за да може да разполага войските си на удобни места.

Достигнаха до област, където река Хидасп455 се влива в река Ацезина. Оттук се спуснаха в земите на сибите456. Те казваха, че прадедите им произхождат от войската на Херкулес; че оставените тук болни войници били заели селището, в което те сега живеят. За дрехи им служеха кожи от животни, за оръжие — тояги. Имаха и доста пороци, защото и те като гърците бяха извратили нравите си. Оттук се спусна надолу на двеста и петдесет стадия и продължи по равна местност, като опустоши областта и с обсада превзе града, който беше нейна столица. Племето беше изправило на отсрещния бряг на реката четиридесет хиляди пехотинци. Като я премина, той ги прогони и покори потърсилите защита зад стените на града. Годните за войници младежи изби, останалите продаде в робство. Когато започна да опустошава другия град, Александър бе отблъснат от защитниците му и загуби много войници. Той продължи обсадата. Хората загубиха всякаква надежда за спасение, хвърляха огън под покривите на къщите и пламъците ги поглъщаха заедно с жените и децата им. Те сами разпалваха пожара, та трябваше неприятелите да го гасят. Населението унищожаваше града, неприятелите го спасяваха. Такива обрати се случват по време на война.

Крепостта на града не беше засегната и в нея царят постави гарнизон, а той я обходи с кораб, тъй като три реки, най-големите в цяла Индия след Ганг, я опасваха. От север я мие Инд, от запад — сливащите се Ацезина и Хидасп. При сливането на реките като при морско вълнение те изхвърляха много тиня и кал, които замърсяваха водите и ограничаваха пътя на корабите. Когато вълните се надигнаха и заудряха корабите ту в носа, ту в бордовете, моряците започнаха да свалят платната. Вълнението и бързото течение пречеха на работата им. Пред очите на всички потънаха два от най-големите кораби. По-леките, които също не можеха да бъдат управлявани, бяха изхвърлени на брега без повреди. Корабът на царя попадна в най-бързите водовъртежи и не можеше да се управлява. Александър се беше съблякъл и се готвеше да се хвърли във водата, когато приятелите му с плуване се приближиха до него, за да го поемат. Еднаква опасност го грозеше и ако плува, и ако остане на кораба. Гребците натискаха греблата с всички сили, за да се измъкнат от вълните, които ги отнасяха. Сякаш вълните се разцепваха, а водовъртежът утихваше. Накрая корабът не можа да се придвижи до брега, а се вмъкна в най-близкия брод. Това бе истинска война с двете реки. Александър постави жертвеници според броя на реките и извърши жертвоприношение. След това продължи още тридесет стадия. Пристигна в земите на судраките457 и малите458. Те обикновено враждуваха помежду си, но сега при възникналата опасност се бяха сплотили. Имаха въоръжени деветдесет хиляди пехотинци, десет хиляди конници и деветстотин квадриги.

Македонците смятаха, че вече са преодолели всички опасности. Но като разбраха, че войната с най-дивите племена на Индия едва сега започва, изпаднаха в ужас. Изправиха се открито с бунтовни възгласи пред царя. Говореха, че и реката Ганг да премине, и реките, които са зад нея, войната все не свършва; че ги опълчва срещу диви племена, за да му разчистят с кръвта си пътя към Океана; че ги е довлякъл отвъд звездите и слънцето и ги принуждава да търсят земи, които самата природа е скрила от очите на смъртните; че все нови и нови неприятели се изпречват пред тях. Питаха, като покорят и прогонят и тях, каква награда ще получат! Тъмнина и мрак и вечната нощ, спуснала се над дълбокото море, пълно с хищници, мъртви вълни, в които природата, умирайки изчезва.

Заставен от брожението сред войниците, царят ги събра и им обясни, че враговете, от които се страхуват, не са войнолюбиви, че никой повече няма да ги спира освен споменатите племена, за да достигнат края на земята и на света, както и края на мъките си. Казваше им, че поради техния страх той изоставя Ганг и множеството племена отвъд нея и насочва похода натам, където има повече слава и по-малко опасности, че той вече съзира Океана и усеща полъха на морето. Молеше ги да не го лишават от славата, към която се стреми. Нека само прекрачат земите на Херкулес и татко Либер и с малко труд ще донесат на своя цар славата на безсмъртието. Нека му позволят да си отиде, а не да бяга от Индия.

Успя да развълнува всички и най-много войниците. Защото е по-лесно да възбудиш чувствата, отколкото да ги уталожиш. Никога преди това войниците не бяха му говорили с толкова бодър глас. Подканваха го да ги води под покровителството на боговете и да се изравни по слава с тези, на които е съперник. Зарадван от техните възгласи, Александър незабавно ги поведе срещу противника. Това бяха най-силните племена на индите, които усърдно се бяха подготвили за войната. Бяха избрали за вожд най-храбрия от племето на судраките. Той беше разположил лагера си в подножието на планината и запалил нашироко огньове, за да създаде илюзия за голяма войска. С крясъците и обичайния за индите вой се опитваше напразно да плаши отпочиващите македонци.

Разсъмваше се, когато Александър, пълен с увереност и надежда, заповяда на отпочиналите войници да вземат оръжие и да се построят. Тогава — не е известно точно дали от страх, или поради някакъв бунт — варварите побягнаха и претоварени с походен багаж, заеха отсрещните хълмове. Александър се опита да ги настигне, но завладя само обоза им. Достигна и до града им, където бяха избягали повечето от тях, с по-голяма вяра в оръжието си, отколкото в силите си. Готвеше се за нападение, когато гадателят го предупреди да отложи обсадата, защото имало опасност за живота му. Александър погледна Демофонт459 — така се казваше гадателят — и каза: „Ако някой те прекъсне точно когато най-напрегнато проучваш вътрешностите на жертвата, не се и съмнявам, ще ти се види невъздържан и досаден.“ И когато гадателят му отговори, че предсказва истината, царят продължи: „Не разбираш ли, че за устремилия се към толкова славни дела човек нищо не би било по-голяма пречка, отколкото суеверието на един жрец!“ И без да чака отговор, заповяда да приближат щурмовите стълби и докато другите още се канеха, той се изкачи на крепостната стена. Тя беше тясна, не я разширяваха и зъберите, но все пак пречеше да се влезе в града. Царят увисна на края на стената и с щита си започна да отблъсква летящите към него стрели, хвърляни от бойната кула. Беше уязвим, а войниците не можеха да му помогнат, тъй като отгоре и върху тях се сипеха стрели.