Чувството на срам накрая надделя над страха пред голямата опасност. Те разбраха, че като се бавят, предават царя си на противника, но и прекомерното бързане не бе от полза. Защото, докато всеки бързаше да се изкачи пръв, претоварваха щурмовите стълби. Които не успяваха да се качат, падаха надолу и осуетяваха единствената надежда на царя. Той стоеше пред погледа на толкова много войници като че ли изоставен.
Лявата му ръка, с която местеше щита, за да се предпази от ударите, се умори. Приятелите му стояха под стените и крещяха отдолу да скочи при тях, за да го поемат. Александър се реши на една невероятна, повече безразсъдна, отколкото смела постъпка: скочи в пълния с неприятели град, като дори не можеше да се надява да си отмъсти, преди да умре в боя. Защото, още преди да се изправи, можеше да бъде хванат. Отначало не можа дори да се изправи на крака. Щом успя, веднага влезе в бой. А за да не бъде обграден, му помогна щастието му.
Недалеч от крепостната стена старо дърво беше разпростряло клоните си, покрити с гъста шума, като че ли нарочно, за да го прикрият. Той се притисна здраво зад стеблото, твърде дебело, за да може сам човек да го обгърне с ръце, и започна да отблъсква с щита си стрелите, които летяха към него. Никой не се осмеляваше да го доближи, въпреки че бяха толкова много. Стрелите попадаха повече в клоните, отколкото в щита му. Славата на царя и безнадеждността на положението му го подтикнаха да се сражава смело и да се стреми да умре честно.
Неприятелите го обградиха. Александър трябваше с щита си да отбива стрелите им. Камъни пробиха шлема му, а коленете му отмаляха и се подгъваха. Най-близкостоящите се спуснаха непредпазливо към него. Двама от тях прободе с меча си. Те се проснаха мъртви пред очите му. След това никой не посмя да го приближи. Отдалеч хвърляха копията и стрелите си. Изложен на ударите на всички, но все още на крака, Александър беше улучен от стрела, дълга два лакътя. Както се каза по-горе, у индите стрелите имат тази дължина. Хвърлил я беше някакъв инд така, че се заби през ризницата му малко над дясното бедро. От раната зашуртя кръв, той изпусна оръжието си, сякаш бе убит. Толкова беше отслабнал, че нямаше сили да издърпа стрелата. Убиецът дръзко и радостно се спусна, за да ограби тялото, което беше ранил.
Царят почувствува, че той протяга ръцете си към него. Възмутен, призова изоставящия го вече дух и го прободе в гърдите. Около царя лежаха труповете на трима, а другите стояха далеч вцепенени. За да умре в бой, след като не му оставаха вече никакви сили да се пази, той се опита да се повдигне и хвана клоните, които висяха над него. Макар вече съвсем без сили, на колене, с ръка приканваше неприятеля да се осмели да се приближи.
Най-после на помощ на царя се притече Певцест460, който си беше пробил път в града откъм другата му страна. Александър го видя и сметна, че той идва повече да го утеши в последния му час, а не да го спасява. Той отпусна умореното си тяло върху щита. Дойде и Тимей461, след него Леонат462, а след това и Аристон463.
Разбрали, че царят е в града, индите се спуснаха към него и се трупаха около тези, които го защищаваха. Тимей получи много рани и падна мъртъв, след като се бе сражавал славно. Певцест, ранен на три места, защищаваше с щита си не само себе си, но и царя. Леонат падна, тежко ударен във врата, пред краката на царя, докато отблъскваше устремилите се към него. Певцест, изтощен от раните, беше изпуснал щита. Последната надежда беше в Аристон. Но и той, тежко ранен, едва се държеше на крака, притиснат от многобройните неприятели. Сред македонците се разпространи слух, че царят е убит. Тази вест би изплашила други, но този слух само увеличи смелостта им. Забравили за всякаква опасност, с кирки започнаха да разбиват стената и отваряха проходи, нахлуваха в града и избиваха бягащите инди, които бяха изоставили защитата му. Не пощадиха нито старците, нито жените, нито децата. Който и да им се изпречеше, смятаха, че точно той е ранил царя.
След като избиха много неприятели, справедливият им гняв беше удовлетворен. Писателите Клитарх и Тимаген464, които описват подвизите на Александър, пишат, че Птоломей465, който по-късно стана цар на Египет, не е участвувал в това сражение. Той сам разказва, че бил изпратен в разузнаване може би за да не му бъде засенчена славата. Така древните са записвали делата си било поради небрежност, било поради равния на нея порок — доверчивостта.
След като занесоха царя в шатрата, лечителите отстраниха стеблото на стрелата, забита в тялото му, но така, че да не раздвижат върха й. След като го съблякоха, забелязаха, че стрелата има куки и не може да се измъкне по друг начин освен чрез разрез. Страхуваха се обаче да не би при разреза да причинят кръвоизлив. Виждаше се ясно, че стрелата е проникнала много навътре.
Критобул, най-опитният от лечителите, се страхуваше да направи разреза, защото, ако не успееше, вината щеше да падне върху него. А царят, втренчил поглед в почти разплакания, обхванат от голяма тревога и останал без сили лечител, каза: „Защо и какво чакаш, а не ме освободиш поне накрая от тези мъки? Или се страхуваш да не би ти да излезеш виновник за това, че аз съм получил неизлечима рана?“ Критобул може би бе преодолял страха си или се престори, че го е преодолял, и започна да обяснява на Александър, че трябва да го вържат, докато се измъкне върхът, че дори и най-лекото движение на тялото ще бъде опасно. Царят каза, че не е нужно да го връзват, но все пак се съгласи.
Извършиха разреза и измъкнаха острието. Затече изобилна кръв. Пред очите на царя притъмня, той загуби съзнание и се опъна като мъртъв. Понеже лекарствата не можаха да спрат кръвоизлива, надигнаха се олелия и плач отвсякъде. Мислеха, че умира. Най-после кръвта спря. Постепенно съзнанието му се възвърна и започна да разпознава хората около себе си. Въоръжени войници обграждаха през целия ден и пред следващата нощ шатрата, съзнавайки, че ще живеят всички, ако оживее той. Не се оттеглиха, преди да разберат, че се е унесъл в здрав сън. Оттук разнесоха по целия лагер вестта за неговото оздравяване.
Въпреки големите грижи цели седем дена раната не заздравя напълно. Александър, чу, че у варварите се е разнесъл слух, че е умрял. Заповяда да поставят на два съединени кораба шатрата му, за да им се покаже. Така отне всякаква надежда у неприятеля. След това отплува на известно разстояние надолу по реката и се отдалечи от останалия флот, та ударите на веслата да не смущават почивката му, все още необходима за оздравяването му.
На четвъртия ден, откакто отплуваха, пристигнаха в област, изоставена от населението и богата с храни и добитък. Това място му хареса за почивка както за него, така и за войниците.
Обичай беше най-близките му приятели и телохранители да стоят на стража пред шатрата на царя винаги когато беше застрашен животът му. И сега този обичай трябваше да бъде спазен. Всички се отправиха към шатрата. Уплашен да не би да се е случило нещо, тъй като идваха всички наведнъж, той попита дали ще му съобщят за ново нападение на противника. Но Кратер, комуто беше възложено да говори от името на всички, каза: „Вярваш ли, че бихме се загрижили повече от появата на неприятелите, които и без туй са вече разгромени, отколкото за твоето здраве? Силата на всички народи да се събере срещу нас, да изпълнят целия свят с оръжие и хора, а моретата с кораби, да използуват във войната диви животни, ти ще ни изведеш непобедими. Но кой от боговете ще ни гарантира, че ти, величието и опората на Македония, ще бъдеш вечен, след като излагаш живота си толкова страстно на явни опасности, забравил, че водиш към гибел толкова хора? Защото кой би пожелал или пък би могъл да те преживее? Оттук никой не ще се върне, ако ти не ни водиш. Стигнахме дотук, като следвахме твоите предвиждания и твоите заповеди. Затова, макар и да си се сражавал смело за персийското царство с цар Дарий, дори и никой да не беше желал това, все пак никой не може да се възхищава на толкова лекомислената ти дързост при всеки критичен момент. Трябва да знаеш, че там, където опасността и наградата са еднакви, там и наградата от успешните подвизи е по-голяма, а и утешението при неблагоприятен изход е по-голямо. Но сега с цената на живота си да завладееш някакво си неизвестно село, кой ще понесе това не само измежду твоите войници, но и всеки жител на варварското племе, който е чул за тебе? Тръпне душата ни, като си помислим за това, което преживяхме неотдавна. Страхувам се да кажа, че най-недостойни ръце се готвеха да вземат като плячка непобедимото ти тяло, ако милостивата към нас съдба не те бе запазила. Толкова пъти ние ще бъдем предатели, толкова пъти бегълци, колкото пъти не успеем да те последваме. Ти може да упрекнеш цялата войска в безчестие. Никой не ще се осмели да измие позора, след като не е намерил в себе си сили да го предотврати. Ние сме готови, уверявам те, по друг начин да покажем своето подчинение пред тебе. Където и да заповядаш, ще отидем, макар и да ни очакват скрити опасности и тежки сражения. Но ти пази себе си за такива дела, които са достойни за тебе. Бързо овехтява славата в борбата с мръсни и дрипави врагове и нищо не е по-недостойно от това да ти я отнемат там, където не можеш да я покажеш.“
