За кратко време не само видът на големите животни, но и външният вид на Пор възпря македонците. Животните, които се движеха между войниците, изглеждаха като кули, а Пор надвишаваше ръста на обикновен човек. Изглежда, че слонът, на който той се намираше, допринасяше ръстът му да се издига над останалите толкова, колкото неговият слон се издигаше над останалите животни. Александър огледа царя и войската на индите и каза: „Най-после виждам опасност, достойна за храбростта ми. Едновременно ще се бия и с диви зверове, и с отлични мъже.“ На Кен каза: „Когато аз, придружаван от Птоломей, Пердика и Хефестион, нападна откъм левия фланг неприятеля и видиш, че съм в разгара на битката, ти се приближи към десния и там създай суматоха. Ти, Антигене441, и ти, Леонате442, и ти, Тавроне443, ще нападнете по фронта и ще се вклините в центъра, за да ги изтласкате оттам. Нашите дълги копия могат да бъдат използувани и срещу конниците. Хвърляйте ги върху тези, които са на слоновете, а самите животни колете. Защитата със слоновете е двояка, защото обръщат озлоблението си към своите. Те нападат врага по заповед, а вредят на своите хора в страха си.“ Каза това и пръв подкара коня си. Както беше решено, беше навлязъл вече в редовете на противника, когато Кен се понесе с огромна сила откъм левия фланг. Фалангата проби центъра на индите още с първото нападение.

Пор заповяда да подгонят слоновете, накъдето видят, че настъпва македонската конница. Но бавното, трудноподвижно животно не можеше да се сравнява по бързина с конете. Варварите не можеха да използуват даже и стрелите, защото не можеха да ги закрепват удобно и леко, ако преди това не подпрат лъка на земята. Така че неприятелят ги изпреварваше с ударите си, докато те се мъчеха да се закрепят на хлъзгавата почва. Започнаха да пренебрегват каквато и да е заповед на царя, както обикновено става, когато вместо пълководеца започне да командува страхът. Появиха се толкова военачалници, колкото бяха отрядите. Един заповядваше бойният строй да се сгъсти, друг — да се разреди. Някой нареждаше да се спрат на едно място, друг — да се заобиколи неприятелят откъм тила. Не се постигна никакво съгласие. Пор с малцината, у които чувството на чест беше по-голямо от страха, продължи да събира разпръснатите и да върви срещу неприятеля. Заповяда да подкарат и слоновете пред войските.

Слоновете причиняваха голям ужас и необикновеното им съскане объркваше не само конете — животно толкова чувствително към всичко, — но и хората, и бойните редици на македонската войска. Само допреди малко македонците се чувствуваха победители, а сега започнаха да се оглеждат накъде биха могли да побегнат. Александър изпрати срещу огромните животни агрианите и леко въоръжените траки — войници, по-добри в престрелките, отколкото в ръкопашния бой. Те започнаха да обсипват със стрели и слоновете, и техните водачи. Фалангата също настъпваше към уплашения враг. Някои от войниците нараняваха слоновете, но биваха стъпквани от тях. Стъпканите послужиха като предупреждение за другите да действуват по-предпазливо. Особено страшна беше гледката, когато слоновете сграбчвайки с хоботите си войниците, ги издигаха над себе си и ги предаваха на водачите си. Сражението се развиваше в полза ту на македонците, ту на индите. Най-после започнаха със секири, защото беше приготвено и такъв вид оръжие, да секат краката на животните. Копиди се наричаха леко извитите мечове, подобни на сърпове. С тях отсичаха хоботите на слоновете. Не само страхът от смъртта, но и страхът преди смъртта заставяше хората да опитват всички средства. Изтощени от раните, слоновете побягнаха и поваляха своите. Накрая и водачите им из попадали на земята, биваха смазвани от тях.

По-голямата част от индите напуснаха бойния строй, изплашени от слоновете, които не можеха да обуздаят. Изоставен, Пор започна да хвърля от слона си стрели върху обкръжилите го врагове. Макар и отдалеч да нараняваше мнозина, сам беше прицелна точка на удари от всички страни. Беше получил вече девет рани — по гърба и по гърдите си — и беше загубил много кръв, но продължаваше да изпраща стрелите, по-скоро изпускани от безсилните му вече ръце, отколкото отпращани. Неговият слон вече се беше вбесил, но все още без рана, се движеше пред бойните редици, докато водачът му съзря, че царят, облян в кръв, е отпуснал оръжието и е почти в безсъзнание. Тогава подкара животното в бягство, преследван от Александър. Но и неговият кон, получил много рани, останал без сила, се отпусна на земята. Докато смени коня си, Александър изостана.

Братът на Таксил, цар на индите, изпратен от Александър, започна да предлага на Пор да не се съпротивлява повече, а да се предаде на победителя. Макар и с изчерпани сили и загубил много кръв, Пор дочу познатия глас и каза: „Познавам брата на Таксил, предател на своето царство.“ И отпрати последната си стрела в него. Тя се заби в средата на гърдите му и излезе откъм гърба. След като даде това последно доказателство за своята храброст, Пор започна да бяга по-бързо. Слонът му, с много рани от стрелите, започна да отпада. Пор се спря и се хвърли срещу преследващата го неприятелска пехота. Александър го настигна. Вече му беше позната упоритостта на Пор и затова го подкани да продължат боя. Едва когато и пехотата, и Пор бяха обсипани със стрели, той, изтощен, започна да се свлича от слона. Индът, водач на слона, сметна, че той слиза, и както обикновено, заповяда на слона да коленичи. Щом това стана, всички останали слонове — защото така бяха научени — коленичиха. Това предаде на победителите и Пор, и войската му.

Александър заповяда да съблекат Пор, като смяташе, че е мъртъв. Спуснаха се към него, но слонът започна да защищава господаря си и да напада тези, които се мъчеха да му свалят доспехите. Опитваше се да постави тялото му на гърба си. Чак когато засипаха слона със стрели и го убиха, положиха Пор в колесница.

Александър видя, че Пор отваря очи. Трогнат и не с омраза, а със съжаление му заговори: „Какво безразсъдство, нещастнико, те накара да опитваш щастието си в бой с мене, след като знаеш бойната ми слава? След като и моето снизхождение към предалия се Таксил е толкова добър пример за тебе?“ А онзи отговори: „Понеже ме питаш, ще ти отговоря с тази откровеност, която и ти прояви с въпроса си. Смятах, че никой не е по-силен от мене. Защото познавах собствените си сили, без да съм ги премерил с твоите. Но сражението показа, че във войната ти си по-силен. Не съм щастлив да бъда равен, но съм доволен, че съм втори след тебе.“ Отново запитан как според него трябва да постъпи победителят, той каза: „Както ти подсказва този ден, в който ти изпита колко мимолетно е щастието.“

Със своето откровение Пор постигна повече, отколкото ако беше молил. Неговият дух, неустрашим и величествен, беше оценен от Александър не само като достоен за състрадание, но и за почести. Александър се погрижи за ранения не по-зле, отколкото ако този се беше сражавал за него. Възстанови здравето му въпреки всеобщото очакване. Пор беше приет от Александър между приятелите му. Беше му предоставена по-голяма власт, отколкото имаше преди.

Хората се възхищаваха от твърдия и постоянен характер на Александър не по-малко от бойната му слава и чест. Защото и тук постъпи по-честно към враговете, отколкото към сънародниците си. Беше се убедил, че неговото величие може по-скоро да се подрони от негови хора и че ще стане толкова по-прочут, колкото по-прочути врагове е победил.

Александър беше много радостен от тази голяма победа, защото разбираше, че сега пред него са открити земите на Ориента444. Той принесе жертва на Слънцето. За да посрещнат войниците му останалите изпитания на войната с по-бодър дух, похвали ги пред общо събрание. Обясни им, че колкото сили е имало още у индите, те са унищожени в последния бой; че пред тях вече има само плячка и големите богатства на страната, към която са тръгнали. Казваше им, че пред тази плячка заграбеното от Персия е малко и не така ценно; че ще препълнят не само домовете си, но Македония и Гърция със скъпоценни камъни, бисери, злато, сребро и слонова кост.