Александър смяташе, че уплашен от голямата му слава, и Пор може да склони да се предаде. Изпрати при него Клеохар436 да му извести, че Пор е длъжен да му плати данък и да посрещне царя на границата на царството си. А Пор му отговори, че само едно от тези изисквания ще бъде изпълнено: той ще посрещне навлизащия в страната му цар, но ще направи това с оръжие в ръка.
Александър беше решил вече да преминава река Хидасп, когато му доведоха в окови Барзент437, който беше подбудил към бунт арахозите. Караха пленени и тридесет бойни слона, навременна помощ във войната срещу индите. Силата на индите беше в тези животни. На тях те възлагаха повече надежда, отколкото на войската. Доведен беше в окови и Дамаракс438, цар на една малка област в Индия, който се беше присъединил към Барзент. И тъй, с беглеца принц под стража, след като изпрати слоновете на Таксил, Александър пристигна при река Хидасп. На отсрещния й бряг се беше разположил Пор с намерение да попречи на неприятеля да премине реката. Разполагаше с осемдесет и пет изключително големи бойни слона. Освен тях имаше триста колесници и около тридесет хиляди пехота, в която влизаха стрелци с такива тежки стрели, че им беше трудно да се прицелват. Пор се намираше върху боен слон, по-висок от останалите. Оръжието му, украсено със злато и сребро, правеше по-величествена и без това едрата фигура на царя. Духът му съответствуваше на физическата сила. Беше умен, доколкото могат да бъдат умни диваците.
Не само видът на противника, но и големината на реката, която трябваше да преминат, плашеше македонците — четири стадия широка, разлята в дълбоко корито. Тъй като никъде не се виждаше брод, тя им приличаше на море. Течението й не беше бавно, както при широко разлелите се реки. Тя течеше бързо и пенливо, сякаш между тесни брегове. Войниците настъпваха бавно. Откриваха и подводни скали. Но по-страшен беше видът на хората и конете, изпълнили отсрещния бряг. Там стояха и чудовищно големите слонове. Нарочно раздразвани, те заглушаваха всичко със страшния си рев. Отсам — реката, а оттатък противника внасяше смут в душите им. Закалени вече в трудностите, все пак изпитваха страх, защото виждаха, че саловете са нестабилни и не можеха дори да ги насочат към отсрещния бряг. Не вярваха, че лесно ще могат да го приближат.
Имаше сред реката тук-там островчета, към които плуващите инди и македонци достигаха с вдигнато над главите си оръжие. Там ставаха леки схватки, от изхода на които двамата царе предугаждаха изхода на бъдещото сражение. Между македонските войници се отличаваха с безразсъдната си смелост Хегезимах439 и Никанор440, знатни младежи, разчитащи на постоянното си щастие и готови да презрат всяка опасност. Начело с тях най-смелите от младежите, въоръжени само с копия, доплуваха до острова, зает от много инди. Не толкова с оръжието, колкото с храбростта си те избиха много от индите. И можеха да се оттеглят със слава, ако щастливото безразсъдство имаше мярка. Докато гордо и презрително те очакваха тези, които идваха насреща им, бяха заобиколени от укрилите се наоколо инди и бяха обсипани със стрели. Които можеха да избягат, потънаха или в дълбоката река, или във водовъртежите.
Този бой разколеба голямата увереност на Пор, който наблюдаваше от брега всичко. Безсилен отначало да предприеме каквото и да е, Александър изготви план, с който да измами противника.
В реката имаше остров, по-голям от останалите, горист и подходящ за засада. На него недалеч от брега имаше изкоп, който можеше да побере не само пехотинците, но и конници. За да отклони вниманието на неприятеля от тази удобна позиция, царят заповяда Птоломей с всичките конници да обикаля встрани от острова, непрекъснато да крещи и да заплашва индите, сякаш се готви да премине реката. Птоломей в продължение на много дни вършеше това. Накрая Пор насочи вниманието си към тази страна, към която го примамваха, така че островът остана без наблюдение от страна на индите. Александър заповяда да поставят на отсрещната страна на брега шатрата му, а гвардейската кохорта да стои пред нея и да показва пред очите на противника нарочно целия блясък на царското величие. Даже облече в царската дреха Атал, равен на него по възраст и много подобен по физиономия и телосложение. Отдалеч изглеждаше, че е самият цар, който седи на брега и не мисли да преминава реката.
Внезапна буря забави изпълнението на плана му, но скоро и тя му помогна, а след това и съдбата го поведе към успешен край.
Александър се готвеше да премине реката с останалите войски откъм тази страна на острова, за която вече казахме. Противникът беше насочил вниманието си натам, където беше Птоломей. Царят беше заел по-ниския бряг, докато излезе буря с дъжд, непоносим даже под покрив. Измокрени до кости, войниците започнаха да напускат саловете и лодките и да скачат на брега. Скачаха безразборно, но шумът им не можеше да се скрие от противника. След това, изведнъж дъждът престана, но надвиснаха толкова гъсти облаци, че закриха светлината, и дори стоящите един до друг не можеха да се разпознаят помежду си. Закрила цялото небе, тъмнината би уплашила всекиго, още повече сред тази непозната река. А може би и противникът щеше да се задържи на брега, към който те бяха тръгнали като слепи и изложени на изненади. Но Александър, който търсеше слава в опасностите, сметна, че неизвестното, което плашеше другите, е за него удобен случай. Той даде сигнал всички мълчаливо да се качат на саловете и заповяда да подкарат първо този, в който беше той. Брегът, към който се отправи, беше безлюден, тъй като Пор все още наблюдаваше Птоломей. Един от саловете, който течението удари в скалата, се беше залостил здраво, но другите излязоха на брега. Войниците получиха заповед да вземат оръжието и да се наредят в бойни редици.
Александър вече водеше войската си, разделена на две фаланги, когато известиха на Пор, че брегът е завладян от македонците и че индите са в критично положение. Сега се прояви слабостта на човешкия разум. Пор помисли, че военният му съюзник Абизар, комуто беше готов да прости, идва, защото така се бяха уговорили. Скоро просветна и пролича бойният строй на неприятеля. Пор изправи срещу него сто квадриги и четири хиляди конници. Вожд на войските, които изпрати напред, беше неговият брат Спитацен. Колесниците бяха най-голямата сила. Всяка от тях возеше по шестима мъже — двама щитоносци, двама стрелци и разположените от двете страни кочияши, също въоръжени. Те отпускаха юздите, когато се сражаваха отблизо, и хвърляха копията върху неприятеля. Обаче през този ден беше невъзможно да се използуват колесниците. Защото, както казахме, поройният дъжд беше направил земята хлъзгава и негодна за яздене. Тежките и трудно подвижни колесници засядаха в тинята и дупките. Александър с бързите и леко въоръжени войници се носеше напред. Скитите и дахите първи от всички връхлетяха върху индите. След това той изпрати Пердика с конница към десния фланг на противника. Когато сражението се разгоря по целия фронт, кочияшите, сметнали, че това ще бъде последна помощ за техните, започнаха да нахлуват през средата на македонския боен ред с отпуснати поводи. Променливо беше злото и за едните, и за другите. Още при първото нападение македонските конници бяха стъпкани, а навлезлите в гъсталаците и непроходимите пътеки колесници причиняваха смъртта на кочияшите. Някъде уплашените коне обръщаха колесниците не само в ямите и пропастите, но и в самата река. Само малцина, измъкнали се изпод стрелите на неприятеля, достигнаха до Пор, който продължаваше упорито да се бие.
Пор, като видя, че по цялото бойно поле се носят колесници без кочияши, разпредели бойните слонове между най-близките си помощници. След тях постави пехотата, стрелците и барабанчиците. У индите барабанът заменя сигнала на тръбата. Те отдавна са свикнали с този сигнал. Пред пехотата носеха статуята на Херкулес. Това въодушевяваше най-силно войниците и се смяташе за военно престъпление, ако не го следват. Даже наказваха със смърт тези, които не го връщаха след боя. Страхът, който някога бяха изпитали пред този вражески бог, се беше превърнал вече в суеверие и страхопочитание.
