Разтревожен, Александър обсади от всички страни града, добре укрепен, за да може да бъде превзет още при първото нападение. Нареди Мелеагър и Пердика да поддържат обсадата, а той отиде при Кратер, който обсаждаше град Киропол. Беше решил отначало да пощади града, основан от Кир, тъй като от всички царе на тези народи най-много го възхищаваха Кир и Семирамида. Смяташе, че по величието на духа и по славата на делата те са най-изтъкнати. Упоритостта на жителите му обаче го разгневи извънредно много. И затова заповяда да се разграби превзетият град. След като го унищожи, с право враждебно настроен към менацените, се върна при Мелеагър и Пердика.

Никой обсаден град не беше се съпротивлявал така упорито. Бяха избити най-смелите от македонските войници, а и самият цар беше изложен на голяма опасност: беше улучен във врата от камък. Притъмня му пред очите и падна безчувствен. Войниците започнаха да го оплакват, като че ли беше умрял. Но непобедим в това, от което другите се плашеха, той, преди да се погрижи за раната си, продължи обсадата още по-ожесточено. Присъщата му бързина под влияние на силния гняв се разпали още повече. В крепостните стени, на места разрушени чрез подкопаване, се откриха достатъчно широки отвори за нахлуване в града. След като го завладя, заповяда да го разрушат.

От Киропол Александър изпрати три хиляди пехотинци и осемстотин конници начело с Менадем370 към град Мараканда. Беглецът Спитамен беше изгонил оттам македонската охрана и се беше укрил зад стените на града, въпреки че населението не одобряваше отцепничеството му. Изглежда, че са го последвали, тъй като не са могли да му попречат.

Александър се върна при река Танаис и обгради с крепостна стена лагера си. Стената на новия град беше дълга шестдесет стадия. Заповяда и този град да се нарече Александрия. Работата беше извършена толкова бързо, че на седемнадесетия ден, след като бяха издигнати укрепленията, бяха завършени и покривите на къщите. Голямо беше съревнованието между войниците. Тъй като работата им беше разпределена, всеки искаше да покаже способностите си и да излезе пръв. За жители на новия град оставиха робите, които Александър откупи от господарите и освободи. Техните потомци и досега не са забравили спомена за Александър.

Царят на скитите, чието царство тогава се простираше отвъд река Танаис, сметна, че градът, който македонците бяха основали на брега на реката, е като ярем на шията му. Затова изпрати брат си Картазид с многочислена конница, за да разруши града и да прогони далеч от реката македонските отряди.

Река Танаис отделя бактрианите от скитите, които се наричат европейски. Тя служи и като граница между Азия и Европа. Народът на скитите, който живее недалеч от Тракия, заема земите на североизток от тях, но не граничи със сарматите371, както някои смятат, а е част от тях. Скити населяват гористата местност, разположена непосредствено до река Истър, както и най-крайните области на Азия, където е Бактрия. Населяват и места, които са още по на север. Това са гъсти гори и обширни безплодни равнини. В земите между река Танаис и Бактрия няма разлика в бита и културата на обитаващото ги население.

Александър не възнамеряваше да започне война срещу скитите, без да се е подготвил, макар че те като неприятели яздеха пред очите му. Още не беше оздравяла раната му. Беше останал съвсем без глас поради слабата храна и болката на врата му. Затова свика приятелите си на съвет. Плашеше го не противникът, а неблагоприятната обстановка: бактрианите се бяха отцепили, скитите започнаха да го предизвикват, а той не можеше да се държи на краката си, нито да язди, нито да командува, нито да насърчава войниците си. Оплакваше им се, че е попаднал в двойна опасност. Обвиняваше даже и боговете, че принуждават да лежи неподвижен този, от бързината на когото преди никой не можеше да избяга. А не беше в състояние да увери и войниците си, че не се преструва на болен.

Извика Аристандър, който след победата над Дарий беше престанал да го съветва не само като гадател по вътрешностите на животните и на птиците, но и като прорицател. Към него Александър също беше проявил жестокостта си, но сега му заповяда чрез жертвоприношение — залъгалка за човешките умове — да разгадае изхода от затрудненията.

Обичаят искаше, докато се изследва черният дроб на животното, царят да не присъствува, а след това да му се съобщи резултатът. Междувременно, докато по вътрешностите на животното се опитваха да разгадаят бъдещето, царят нарочно помоли приятелите си да стоят по-близо до него, за да не би от напрежението на гласа да се подлюти незаздравялата още рана. В шатрата влязоха Хефестион, Кратер и Еригий с охрана. Александър каза: „Критичен момент ме завари при по-добри обстоятелства за противника, отколкото за мене. Необходимостта обаче стои над разума по време на война, когато рядко се позволява да се избират средствата. Отцепиха се бактрианите, с чиито земи сме в съседство, и с помощта на чужди сили изпитват доколко още сили има у нас. Положението е ясно: ако оставим ненаказани дръзките скити, ще се върнем опозорени при тези, които се отцепиха от нас. А ако преминем река Танаис и покажем с гибелта и кръвта на скитите, че сме непобедими, кой ще се забави да изрази покорността си към победителите? Лъже се този, който мери границите на нашата слава с пространството, което имаме намерение да изминем. Една река тече между нас. Ако я преминем, ще понесем оръжието си към Европа. А малко ли е това, че след като сме покорили Азия и като проникнем в Европа, ще съединим с една победа страни, които природата е разхвърлила на такова обширно пространство? Но, в името на Херкулес, ако се забавим, скитите ще надвиснат над тила ни. Нима ние сме единствените, които могат да преминават реки? Много неща, с които досега сме побеждавали, ще паднат обратно върху нас. Съдбата учи на изкуство даже и победените.“

„Неотдавна дадохме пример как се преминава река с мехове. Ако скитите още не знаят това, бактрианите ще ги научат. Освен това една войска от това племе вече е дошла, очакват се и останалите им пълчища. С отлагане само предизвикваме войната и вместо да нападаме, ще сме принудени да се отбраняваме. Съображенията за моето решение са ясни. Съмнявам се обаче дали македонците ще ми позволят да го приведа в изпълнение. Защото откакто получих раната, нито съм яздил, нито съм стоял на крака. Но ако желаете да ме следвате, здрав съм, приятели! Достатъчно сили имам, за да понеса трудностите. А ако вече е настъпил краят на живота ми, в какъв по-славен подвиг бих намерил смъртта си?“ Каза това с постепенно отпадащ глас, едва долавян от тези, които бяха най-близо.

Всички се изплашиха от безразсъдния му план, най-много Еригий. И понеже не можеше с авторитета си да сломи упоритостта на Александър, се опита да прибегне до суеверие, с което царят не беше в състояние да се бори. Каза му, че и боговете се противопоставят на този план и че го заплашва голяма опасност, ако премине реката.

Наистина, когато влизаше в шатрата на царя, Аристандър беше съобщил на Еригий, че вътрешностите на жертвените животни са неблагоприятни. Еригий каза това, което беше узнал от гадателя. Александър, не само разгневен, но даже и засрамен, понеже стана известно предсказанието, което криеше, заповяда да се извика гадателят. И щом той дойде, му каза: „Значи аз съм ти възложил да извършиш жертвоприношението не като цар, а като частно лице? Защо съобщаваш на друг това, което е предсказано, а не на мене? Еригий узна моите тайни мисли, след като ти ги издаде. Смятам, в името на Херкулеса, че той е изтълкувал това, което си му казал, под влияние на своя страх. Моля те обаче да ми кажеш какво си узнал от вътрешностите, за да не можеш след това да отричаш думите си!“

Аристандър стоеше пребледнял и като поразен от гръм, не смееше да проговори от страх. Но скоро, подтикнат от същия страх да не би, докато чака, гневът на царя да се засили, заговори: „Предсказах, че ти предстои решително събитие с много трудности, но не безуспешно. Смущава ме не толкова моето изкуство, колкото грижата за твоето добро. Виждам състоянието ти, зная, че успехът зависи единствено от тебе. Страхувам се да не би сега да не можеш да се справиш с трудностите.“