Царят изпрати Аристандър, като го накара да вярва в неговото щастие. Каза му, че боговете, както и в други случаи, ще му отредят слава. Докато продължаваше да се съветва с приятелите си как да се премине реката, Аристандър се върна. Той твърдеше, че никога друг път не е виждал по-благоприятни предзнаменования, далеч по-различни от предишните. Тогава е имало основание за безпокойство. А сега жертвоприношението се е оказало напълно благоприятно.
Случката, за която съобщиха на Александър непосредствено след благоприятното предсказание, като че ли поставяше началото на неговия залез. Беше изпратил Менадем да обсажда Спитамен, вдъхновител на въстанието на бактрианите. Спитамен узнал за идването на неприятеля. За да не остане затворен в стените на града, укрил се, за да го пресрещне на пътя, по който е предполагал, че ще мине. Пътят бил горист, удобен за устройване на засада. Там настанил войници от племето на дахите. Конете носели по двама войници, които на смени трябвало да скачат внезапно от коня и да объркват неприятеля. Упоритостта на хората му била равна на бързината на конете. Спитамен заповядал на своите войници да заобиколят гората и обкръжил противника. Обграден отвсякъде и разполагащ с много по-малко войници от врага, Менадем устоявал все пак дълго време. Убеждавал войниците си, че подведени и от самата местност, им остава само едно утешение — да паднат честно от ръката на неприятеля. Яздел силен кон. Втурвал се често сред клинообразния строй на варварите и им причинявал големи загуби. Накрая, останал сам, обезкървен от многото рани и заобиколен от неприятели, помолил един войник на име Хипсиклей372 да се качи на неговия кон и да се спаси чрез бягство. Преди да изрече последните думи, смъкнал се от коня си мъртъв на земята.
Хипсиклей имал възможност да избяга, но след като загубил приятеля си, решил и той да умре. Имал само едно желание — да не умре, без да си отмъсти. Пришпорил коня си и се втурнал сред неприятеля. След ожесточен бой паднал, отрупан със стрели. Оцелелите от клането заели хълма, който се издигал над полесражението. Спитамен ги обкръжил, за да ги принуди да се предадат от глад. В тази битка паднали две хиляди пехотинци и тридесет конници. Александър скри това поражение и заплаши със смърт всеки, който би разказал за станалото.
Като не можеше повече да прикрива силното вълнение, което го бе обзело, той влезе в шатрата, разположена на брега на реката. Там съвсем сам прекара в бдение цялата нощ, преценявайки различни решения. Често махаше кожите от входа на шатрата, за да вижда огньовете в неприятелския лагер. По тях можеше да съди каква беше числеността му.
Разсъмваше се, когато, облякъл ризницата, излезе пред войниците — за пръв път след последното му нараняване. Почитта към царя беше толкова голяма, че самото му присъствие прогони от тях всякакви мисли за предстоящата опасност. Радостни и просълзени, те го поздравяваха и започнаха да настояват да започне войната, за която малко преди това му бяха възразявали. Той съобщи, че конницата и фалангата ще бъдат прекарани на салове, а на леко въоръжените нареди да преплуват реката с мехове. Не бяха необходими други нареждания, а и той поради болестта не можеше дълго да говори. Войниците приготвиха саловете бързо. За три дена бяха направили дванадесет хиляди сала.
Всичко беше готово за преминаване, когато пратеници на скитите — двадесет души според обичая на племето, — яздещи на коне през лагера, помолиха да съобщят на царя, че желаят лично да му поднесат своите предложения. Допуснати в шатрата и поканени да седнат, скитите бяха втренчили поглед в царя. Те съдеха за силата на духа по ръста на тялото. Струваше им се, че непредставителният му вид не отговаря на славата му. Скитите обаче не са така груби и некултурни, както останалите варвари. Казват, че някои от тях даже не са чужди и на мъдростта, доколкото може да я има у племе, което е винаги под оръжие.
По памет е предадено това, което са говорили пред царя. То може да не отговаря на нашите нрави и на таланта на нашите оратори, които живеят в по-културно време. Но дори речта им да заслужава презрение, все пак моята добросъвестност ми налага да предам кога и какво са казали, без да го изменям.
И така, ето какво е говорил най-възрастният от тях: „Ако боговете биха пожелали твоят ръст да бъде равен на алчността ти, не би те побрал целият свят. С едната си ръка би достигнал Изгрева, а с другата — Залеза. И като достигнеш това, ще поискаш да узнаеш къде е огнището на голямото божество. Желаеш това, което не можеш да завладееш. От Европа се стремиш към Азия, от Азия тръгваш към Европа. И ако ти се удаде да покориш целия човешки род, ще започнеш война с горите и снеговете, с морските вълни и дивите животни. Не знаеш ли, че големите дървета израстват за много дълго време, а се изтръгват само за един миг? Глупав е този, който гледа само плодовете на дърветата, без да се съобразява колко високо са те. Внимавай, докато ти си се устремил към върха, да не се сгромолясаш заедно със същите клони, за които си се хванал! Даже и лъвът понякога става храна на малките птици, а и ръждата прояжда желязото. Няма нищо толкова трайно, което да няма опасност да ти се отнеме дори от сакат човек. Каква вражда има между тебе и нас? Никога не сме се доближавали до твоите земи. Кой си, откъде идваш? Или ние, които живеем в тези обширни земи, нямаме право да те питаме? Ние не желаем да робуваме, нито пък се стремим да заповядваме на когото и да било. На нас ни са дадени като дарове, ако познаваш племето на скитите, яремът с воловете, ралото, копието и патерата. Тях използуваме и с приятелите си, и срещу неприятелите. На приятелите си даваме плодове, придобити с труда на воловете. С патерата изливаме вино на безсмъртните богове, с тяхна помощ поразяваме неприятелите си със стрелата отдалеч, а с копието отблизо. Така победихме сирийския цар, след това персийския и мидийския и нашият път беше отворен чак до Египет. Ти, който се хвалиш, че идваш да преследваш разбойници, си разбойник за всички народи, до които си достигнал. Превзе Лидия, завладя Сирия, държиш в ръцете си Персида, под твоя власт са бактрианите, стремиш се да достигнеш до индите. А протягаш ръцете си, алчни и ненаситни, вече и към нашия добитък. Какво е това, каква е тая страст към богатства, която те кара да изпитваш непрекъснат глад? Пръв от всички в пресищането, ти сам си причиняваш глад, тъй че колкото повече имаш, още повече желаеш това, което нямаш. Не си ли се замислял колко време обикаляш около Бактра? И докато подчиниш бактрианите, зогдианите започнаха срещу тебе война. У тебе стремежът към война се поражда от самата победа.“
„Дори и да си по-силен от който и да е друг, би трябвало да знаеш, че никой не желае да търпи чужд господар. Ако преминеш река Танаис, ще разбереш колко нашироко се простират нашите земи, но никога не ще достигнеш до скитите. Нашата бедност ще бъде по-бърза от твоята войска, която влачи плячка, заграбена от толкова много народи. И когато мислиш, че сме далеч от тебе, тогава ще ни видиш в лагера си. Защото с една и съща бързина и бягаме, и преследваме.“
„Чувал съм, че скитските пустини се споменават дори и в гръцките пословици. Ние предпочитаме пустите и недокоснати от човешка ръка земи повече, отколкото градовете и цветущите поля. Задръж тук щастието си и не го изпускай! На несигурното и безлюдното не можеш да го задържиш. След време по-добре ще разбереш ползата от този съвет, отколкото сега. Сложи юзда на щастието си, по-лесно ще го направляваш! Нашите мъдрости говорят, че щастието е без крака, а има само ръце и крила. Ако ръката ти посяга, едва ли ще докосне дори перата.“
„И най-после, ако си бог, ти си длъжен да дадеш на смъртните щастие, а не да им го отнемаш. Ако ли пък си човек, гледай винаги да си останеш такъв! Безсмислено е да ти напомням това, заради което ти си се самозабравил. Ще имаш като добри приятели тези, на които няма да обявяваш война. Защото приятелството между равни е най-силно, а равни са тези, които не се заплашват едни други с насилие. Не си въобразявай, че са ти приятели тези, които си победил. Между роб и господар не може да има приятелство. За тях дори и в мирно време важат законите на войната. Недей да мислиш, че скитите крепят дружбата си с някакви клетви. За тях клетвата е да зачитат дадената за вярност дума. Тази предпазливост я има и у гърците — да подписват договори и да призовават за свидетели боговете. Който не почита хората, той лъже боговете. Не ти е нужен приятел, в доброжелателството на когото се съмняваш. Ти ще ни имаш като страж и над Азия, и над Европа. Ние бихме се съединили с Бактрия, ако не ни разделяше река Танаис, а отвъд Танаис населяваме земи чак до Тракия. Казват, че Македония граничи с Тракия. Внимавай дали ще пожелаеш съседите на двете ти империи да ти бъдат врагове или приятели!“
