В това време Аминта, който беше избягал от Александър и беше преминал на страната на персите с четири хиляди гърци, пристигна в Трипол136. Той ги натовари на кораби и ги прехвърли на остров Кипър. Като смяташе, че има законно право да владее това, което сам завоюва, реши да завземе властта в Египет, неприязнено настроен и към двамата царе. Успя да насърчи войниците си, вдъхна им надежда за голям успех и ги увери, че управителят на Египет Сабак е убит в сражение; че войските на персите са слаби и без предводител; че египтяните винаги са били враждебно настроени към своите управители и ще посрещнат гърците не като врагове, а като съюзници.

Необходимостта подтикна войниците да се съгласят. И тъй като съдбата не оправда първите им надежди, те сметнаха, че бъдещето може да бъде по-благоприятно от настоящето. Те се развикаха да ги води, където пожелае. Аминта прецени, че трябва да използува повишеното им настроение, и ги доведе чак до Пелусий, в устието на река Нил. Там се представи като пратеник на Дарий, завзе града и придвижи войските си към Мемфис. Щом се разпространи мълвата за неговото пристигане, египтяните, народ лекомислен и по-склонен към преврати, отколкото към стабилно управление, се събраха от всички градове и села, за да изгонят персийските гарнизони. Персите, ако и изплашени, не губеха надежда, че ще задържат Египет. Но Аминта ги победи, затвори ги в града, а сам се разположи на лагер и започна да поощрява своите „победители“ да опустошават посевите. Имуществото на противника се разграбваше и всеки си вземаше каквото му е нужно. Мазак, управителят на Дарий в Мемфис, макар и да беше разбрал, че духът на войниците му е сломен от неуспешното сражение, все пак призова разпръснатите и загубили вяра в успеха жители на Мемфис без колебание да излязат от града, за да си възвърнат загубеното имущество. Този съвет се оказа разумен и резултатен: всички врагове заедно с вожда им бяха убити. Така Аминта заплати с живота си измяната спрямо двамата царе: и спрямо този, при когото беше избягал, и спрямо онзи, когото беше напуснал.

Военачалниците на Дарий, оцелели в битката при Иса, заедно с войската, последвала бягащите, събраха още младежи от Кападокия и Пафлагония и се опитаха да си възвърнат Лидия. Антигон, управител на тази област, поставен от Александър, макар и да беше изпратил по-голямата част от войските си на царя, все пак безстрашно се отправи с останалите срещу персите. Станаха три сражения на различни места. Победени, персите се разпръснаха.

В същото време и македонският флот, повикан от Гърция, нанесе поражение на Аристомен, изпратен от Дарий да възвърне персийската власт по крайбрежието на Хелеспонт. Персийските кораби бяха потопени или взети в плен. Началникът на персийския флот Фарнабаз, след като взе пари от жителите на град Милет, постави гарнизон в град Хиос на едноименния остров. След това нападна със сто кораба островите Андрос и Сифнос, завладя ги и им наложи паричен данък.

Големият размах на войната, която се водеше от най-великите царе на Европа и Азия с намерението да завладеят целия свят, подтикна както хората в Гърция, така и на остров Крит да се хванат за оръжието.

Спартанският цар Агид привлече на своя страна осем хиляди гърци, които бяха побягнали от Киликия и се връщаха по домовете си. С тяхна помощ реши да започне война срещу Антипатер, оставен от Александър за управител на Македония. Критските стрелци се сблъскваха ту с едни, ту с други войскови части и биваха обграждани ту от спартански части, ту от македонски. Но сблъскванията между тях бяха незначителни, докато съдбата не подготви едно решително сражение, което щеше да предопредели изхода на борбата. Цяла Сирия и Финикия, с изключение на град Тир, бяха в ръцете на македонците. Александър беше разположил войската си на лагер на сушата, от която град Тир беше отделен чрез тесен проток. Той прецени, че е по-добре да сключи съюз с този град, който надминаваше и по големина, и по слава останалите градове на Сирия и Финикия, отколкото да го превземе със сила. Пратеници на града му поднесоха златен венец и щедро и гостоприемно докараха провизии от града. Александър заповяда да се приемат даровете и като поведе разговор с тях, благосклонно каза, че желае да принесе жертва на Херкулес137, особено почитан от тирийците, защото и македонските царе вярват, че водят произхода си от него, а и самият оракул му е подсказал да стори това. Пратениците му отговориха, че храм на Херкулес има извън града, на склона Палетир: там царят може да извърши жертвоприношение, както е обичаят.

Александър не можа да се овладее и разгневен каза: „Понеже живеете на недостъпен остров, вие не се страхувате от моята пехота, но аз скоро ще ви докажа, че сте на континента! И знайте, че аз или ще вляза в града с ваше съгласие, или ще го унищожа.“ Пратениците започнаха да убеждават сънародниците си да приемат и те царя, както го бяха приели Сирия и Финикия, и да му отворят вратите на града. Но жителите му, уверени в непристъпността на острова, вярваха, че ще удържат обсадата.

Проток, широк четири стадия, отделяше града от сушата. Африканският вятър предизвикваше силно вълнение в него.

Този вятър пречеше най-много на македонците, които започнаха да изграждат насип до острова. Едва смогнали да нахвърлят камъни и пръст в затихналото море, африканският вятър надигаше вълни, които разбиваха насипа. Освен тази имаше и друга, не по-малка трудност: под бойните кули и крепостните стени на града морето беше дълбоко. Обсадните машини можеха да действуват от корабите, но под стените не можеха да се поставят щурмови стълби. Отвесна крепостна стена, която се издигаше над морето, преграждаше пътя на пехотата. Царят не разполагаше с кораби и дори да успееше да набави, те можеха да бъдат отблъснати даже с метателно оръжие. Това разпали увереността в успеха у тирийците, макар силите им да бяха малки.

От Картаген дойдоха пратеници, за да извършат по стар обичай ежегодното жертвоприношение: защото тирийците бяха основали Картаген и бяха почитани като родоначалници. Пуните138 започнаха да ги насърчават непоколебимо да удържат обсадата, тъй като скоро ще им дойде помощ от Картаген. По това време картагенските кораби господствуваха над повечето морета.

И тъй, след като решиха да се сражават, тирийците поставиха бойни каменни ядра по крепостните стени и кулите, разпределиха оръжието между младежите, а занаятчиите изпратиха в работилниците, каквито имаше много в града. Всички се приготовляваха за бой. Изработваха се железни пръти с куки накрая — наричат ги харпаги, — които да бъдат хвърляни върху вражеските кораби. Изработваха се и куки за издърпване на корабите. Приготовляваха и други защитни съоръжения. Казват, че когато желязото било поставено на наковалнята и огънят бил раздухван с мехове, от пламъците бликнали потоци кръв. Тирийците изтълкували това като предзнаменование за гибелта на македонците. Когато някакъв македонски войник започнал да чупи хляба, забелязал капки кръв. И тъй като и царят се изплашил, Аристандър, най-опитният от гадателите, казал, че ако кръвта тече от кората, това предвещава гибелта на македонците. И обратно — ако тя изтича от средината на хляба, предвещава гибел за града, който царят е обсадил.

Александър знаеше, че дългата обсада ще забави осъществяването на по-нататъшните му планове, тъй като флотът му беше далеч. Затова проводи пратеници, които да поведат преговори за мир. Противно на международните обичаи тирийците ги заклаха и ги хвърлиха в морето. Разярен, Александър реши да превземе града.

Преди всичко трябваше да се изгради насип, който да съедини града със сушата. Отчаяние обхвана войниците, като гледаха протока, който би могъл да се напълни едва ли не само с помощта на боговете. Къде ще намерят толкова големи камъни, толкова дълги стебла на дървета? Трябва да се опустошат цели области, за да се запълни протокът. Защото вълните все ще се издигат и колкото повече насипът наближава острова, толкова морето по-силно ще бушува. За да успокои войниците, царят разгласи, че насън му се явил Херкулес с протегната десница и воден от него, той влязъл в града. Съобщи им след това за убийството на пратениците, за вероломното нарушаване на обичаите. Тир бе единственият град, който се беше осмелил да се противопостави на победителя. След това възложи на военачалниците да ободрят войниците си. Убедени, всички се заловиха за работа. Наблизо имаше огромна маса камъни — развалините на стария Тир. От ливанските планини започнаха да докарват материал за направата на салове и обсадни кули. Насипът започна постепенно да се издига от дъното на протока, но все още не се изравняваше с повърхността на водата: Тирийците, качени на малки корабчета, се подиграваха на македонците, че след като са се прочули в боевете, като добитък носят товари на гърбовете си. Даже иронично питаха дали Александър е по-силен от Нептун. Обаче подигравките само разпалваха упоритостта на македонските войници. Насипът се издигна над водата, стана по-широк и приближаваше града. Тирийците, стреснати от нарастването на насипа, изграждането на който бяха сметнали за невъзможно, започнаха да приближават с леките си корабчета още незавършените части на строежа и да обсипват със стрели македонските войници. Мнозина бяха ранени, без врагът да се излага на опасност, тъй като своевременно се отдалечаваше с корабите си. Македонските войници изоставиха работата си, за да се отбраняват. Колкото повече насипът се отдалечаваше от брега, толкова повече дълбокото море поглъщаше насипните материали. Александър заповяда да опънат кожи върху скели от дъски, за да се предпазват от стрелите. Издигнаха и две дървени кули върху насипа, от които хвърляха стрели върху приближаващите се корабчета. Тогава тирийците скрито започнаха да приближават с корабчетата си брега и ненадейно започваха да избиват тези, които носеха камъни. В ливанските планини пък селяни араби нападнали неподготвените за бой македонски войници и избили тридесет души, а други пленили. Това принуди Александър да раздели армията, като главните сили останаха пред Тир, обсадата на който възложи на Пердика и Кратер, а той потегли с леко въоръжена пехота към Арабия.