Дал заповед походът да продължи към земите на агрианите42 и пеоните. След като покорил и тези племена, той получил известие, че в Гърция отново са избухнали бунтове и доста държавици и преди всичко Тива са се отметнали от него.

Тиванците обградили с дълбок ров и здраво укрепен вал крепостта на града, наричана Кадмейска43, и се опитали да изгонят от нея македонския гарнизон. Александър с цялата си войска спрял недалеч от града.

Тъй като били изненадани от неочаквано бързото му пристигане и не били сигурни, че ще получат помощ от съюзните държавици, тиванските военачалници се заели да обсъдят плана си за действие. Едно било ясно — настъпил е най-критичният момент от войната и затова те смятали, че е по-добре да не влизат в сражение. Но царят им настоявал да променят решението си. Смятал, че не трябва да се иска мир и че държавата му може и сама да се бори срещу многочислената македонска армия. Наистина той разполагал с повече от три хиляди пехотинци и около три хиляди конници, всички изпитани във военното дело, на които се бил доверил по време на войната с персите44.

Ако тиванците бяха поискали мир, Александър би приел предложението им благосклонно, защото много бързал да осъществи похода си срещу Персия. Но понеже те решили да не си служат с молби, а с оръжие, той предприел военни действия.

Тиванците се сражавали самоотвержено срещу противника, който далеч ги превъзхождал. Всички, които защищавали Кадмейската крепост, били избити от нахлулите в нея през задния вход македонци. Александър се надявал, че гърците, които станали свидетели на това клане и на този ужас, не ще надигнат глави, докато той отсъствува. И понеже силно желаел и тиванците да изпълняват волята му, накарал фокейците45 и платейците46 да ги укорят за упорството им. Загинали повече от шест хиляди души. Три хиляди той продал в робство. От тази продажба получил четиристотин и четиридесет таланта. Пощадил поета Пиндар47, като проявил най-голяма благосклонност към него — пример на почит спрямо големия поет и учен.

Струва ми се, че не би трябвало да се отмине и случката с Тимоклеа, знатна тиванка, за която разказват историците, описали подвизите на Александър.

Един от тракийските вождове опозорил знатната жена и накрая поискал да му предаде скъпоценностите си. Тя му отговорила, че всичко най-скъпо е скрила в сухия кладенец. Воинът се навел да види какво има в него. Тя го блъснала в кладенеца, след което го затрупала с камъни. Тя била доведена в окови пред Александър. Той я запитал коя е. Жената отговорила, че е сестра на Теаген, който като пълководец в борбата срещу Филип се е сражавал храбро за свободата на Гърция и умрял за нея. Царят се учудил на величието на духа й и я пуснал на свобода заедно със сина й.

Атиняните тежко понесли нещастието, сполетяло тиванците, и им съчувствували, но си взели от него поука. Отворили вратите за всички, които искали да избягат против волята на царя им. Това засегнало много Александър. Когато те изпратили за втори път хора да молят да не им обявява война, той поискал да му предадат ораторите и пълководците, поради чиято самоувереност толкова пъти подновявали войната. Александър задържал ораторите, които му били предадени, а пълководците изпратил в изгнание. Те веднага отишли при Дарий, царя на персите.

Александър свикал гърците в Коринт, където било взето решение да се отправят в поход против персите. Проявил снизхождение само към Диоген48 — циник, който тогава пребивавал в Коринт. Той не обърнал никакво внимание на Александър и продължавал да си седи в бъчвата. Учуден, Александър дошъл при него и го попитал от какво има нужда. Диоген му отговорил: „Да отстъпиш малко, за да не ми закриваш слънцето.“ Казват, че Александър много се развеселил от този отговор и казал на своите войници: „Ако не бях Александър, бих желал да бъда Диоген.“

След като усмирил Балканския полуостров и поверил цяла Гърция и Македония на Антипатер, комуто имал най-голямо доверие, с настъпването на пролетта Александър пристигнал при Хелеспонт. Оттук прехвърлил войските си на брега на Мала Азия. Като стъпили на азиатска земя, той пръв забил копието си във враждебно настроената към него земя, а после заклал жертвено животно, молейки боговете да не допуснат той да бъде приеман тук като нежелан цар. След това предупредил войниците си да не опустошават Азия. Казал им, че трябва да пазят завладените богатства, да не унищожават това, което ще бъде тяхно.

Войските му наброявали тридесет и две хиляди пехотинци, не повече от пет хиляди конници и не повече от сто и осемдесет кораба. Трудно е да се каже кое е било повече за учудване — дали че възнамерявал да победи целия свят с толкова малка армия, или че се е осмелил да тръгне в поход с войска не от силни и здрави младежи, а от ветерани, повечето от които били отслужили военната си служба при баща му и чичо му. Те приличали на избрани за армията му началници, а не на войници. Никой нямал право да стои в първата бойна редица, ако не е навършил шестдесет години. Погледнат отпред, този боен ред приличал повече на сената на някоя стара република. Затова и по време на сражение никой не мислел за бягство, а всички се стремели да победят. Надявали се не на краката си, а на мишците си.

Александър извършвал жертвоприношения навсякъде, но преди всичко в Троя49, на гроба на Ахил50, от когото, казвал, че води произхода си по майчина линия. Смисълът на тези обреди бил ясен: потомъкът на Ахил, продължавайки делото на своя прадядо, бил застанал начело на гърците, за да завърши победоносно започнатата някога от тях война против азиатците. Защото на мястото на азиатците троянци сега били дошли персите…

Река Граник тече между Троя и Пропонтида51. На отсрещния й бряг се била разположила войска около двадесет хиляди пехотинци и не по-малко конници начело с най-отбрани персийски военачалници. Те с насмешка наблюдавали малочислената армия на Александър. Той също виждал голямата опасност, но бил сигурен, че ще победи, тъй като вярвал в щастието и храбростта си, както и в храбростта на своите войници. И победил, като преодолял буйната река и дързостта на гледащите го с насмешка и надменност перси.

В това сражение от персите паднали около двадесет хиляди пехотинци и двеста и петдесет конници. Македонците загубили не повече от тридесет и осем войници.

Победата на македонците при река Граник изиграла решаваща роля в устрема на Александър на Изток. След като превзел Сарди52, крепостта на морската империя на варварите, съседните й народи и народа на Лидия, той ги оставил да живеят съобразно със своите закони и продължил нататък. Превзел Хефес53, за който воювал четири дена. В това време дошли пратеници от Магнезия и Трал54, които обещали, че техните градове ще се предадат. Александър изпратил при тях Парменион с две хиляди и петстотин наемници и толкова македонски войници, за да сключи мирните договори. В приятелски настроените градове изпратил двеста конници. След това опустошил град Милет55, който твърдо отстоявал свободата си. Оттук се отправил към Халикарнас56. Александър превзел всички градове, които били на пътя му. Заварил обаче Халикарнас много добре укрепен. Водил за него ожесточено сражение и го превзел, но дал много жертви. Затова го изравнил със земята.