Бес и Набарзан, подтикнати от жаждата за власт, решиха да извършат замисленото престъпление. Не можеха обаче да постигнат целта си, докато Дарий е жив, тъй като у онези народи верността към царете е изключителна. Варварите се обединяват около царя и го почитат както при благополучие, тъй и в нещастие. А увереност за успех Бес и Набарзан добиваха от обстановката в областта, която управляваха. Тя не отстъпваше на никоя друга както във военно отношение, така и по територия. Обхващаше една трета от Азия и с част от младежите, годни да носят оръжие, би се попълнило мястото на тези, които Дарий беше загубил. Затова те презираха не само Дарий, но и Александър. От тази област щяха да възстановяват мощта си, ако им се удадеше да хванат царя жив.
След като обмисляха дълго време всичко, решиха, че е най-добре с помощта на войници бактриани, които им са най-покорни, да хванат царя, а после да съобщят на Александър, че ще му го предадат жив. Ако ли пък той ги обвини в предателство, решиха да убият Дарий и да завладеят Бактрия с войски от своите племена. Не беше възможно Дарий да бъде заловен открито, тъй като хилядите персийски войници щяха да му се притекат на помощ. Страхуваха се и от верността на гърците.
Не можейки да осъществят плана си със сила, те се опитаха да постигнат това с измама. Решиха да се престорят, че се разкайват, и да искат от царя прошка за своето непокорство. Същевременно изпратиха хора, които да подстрекават персите. Едни с обещания, други със заплаха, те разколебаваха войниците. Казваха им, че ги очаква клане, че отиват към гибел, докато в Бактрия, която ще ги приеме, ги очаква такова изобилие от блага, каквото не биха могли да си представят. Докато те убеждаваха така войниците, дойде Артабан и съобщи, че Дарий вече се е успокоил и е готов да им окаже доверие, както и преди. Със сълзи на очи те започнаха да се извиняват и да молят Артабан да им окаже съдействие и да предаде молбата им на Дарий. Прекараха така нощта, а на разсъмване дойдоха с бактриански войници в преторията, прикривайки с обещания престъпния си замисъл. Дарий се беше качил на колесницата, с която се готвеше да тръгне. Бес и останалите убийци, проснати на земята пред този, когото само след малко щяха да поставят в окови, започнаха да му се кланят и даже проливаха сълзи — признак на разкаяние. Дотолкова лицемерието е присъщо на хората. Най-после коленопреклонните им молби накараха Дарий, скромен и тих по характер, не само да им повярва, но и да плаче заедно с тях. Заговорниците и сега не се отказаха от намерението си, макар че виждаха какъв цар мамят. А той, като че ли наистина освободен от страха от заплашващата го опасност, започна да бърза, за да избяга по-далеч от войските на Александър, от когото единствено се страхуваше.
Смъртта на Дарий
Командирът на гърците Патрон даде нареждане на войниците си да вземат оръжието, което се возеше в обоза, и да бъдат готови за изпълнение на всяка негова заповед. Самият той тръгна след царската колесница, търсейки удобен момент да заговори царя, тъй като предчувствуваше готвеното от Бес престъпление. Бес го заподозря и по-скоро като пазач, отколкото като придружител вървеше успоредно с колесницата. Патрон твърде често беше отклоняван от опита му да заговори царя, но все пак не го изпускаше от очи. Когато най-после доближи до него, царят помоли евнуха Бубак, който вървеше най-близо до колесницата, да го запита дали не желае да му каже нещо. Патрон му отговори, че желае да говори, но без свидетели. Дарий, който владееше добре гръцки, му нареди да се приближи без преводач. Тогава Патрон заговори: „Царю, от петдесетте хиляди гърци сме останали малцина спътници на съдбата ти, другари и в сегашното ти положение, и когато си бил щастлив. Които земи и да си заемал, ние също сме ги признавали за наше отечество. Твоето щастие и нещастието ти е свързано с нашето. В името на тази непоколебима вярност те моля и те заклевам: постави шатрата си в нашия лагер, позволи ни да станем твои телохранители! Загубихме Гърция, в Бактрия нямаме нищо, надеждата ни е в тебе. Това се отнася за всички. Няма да говоря повече. В никакъв случай не бих те молил аз, чужденецът, да бъда покровител на живота ти, ако бях уверен, че друг може да ти предложи това.“
Макар че не разбираше гръцки, Бес беше уверен, че Патрон е съобщил за намеренията им. След като гръцкият преводач му предаде разговора, всичките му съмнения изчезнаха.
Доколкото можеше да се съди по лицето му, Дарий съвсем не беше изплашен и запита Патрон за какво става дума. Патрон каза: „Бес и Набарзан, като се възползуват от нещастието ти, имат срещу тебе тайни замисли. Съдбата и животът ти са в най-голяма опасност. Този ден ще бъде последен или за убийците ти, или за тебе.“ Патрон се прочу заради тези грижи за царя. Нека да осмиват верността му тези, които вярват, че човешките дела се извършват случайно, а не във връзка с определени причини и всеки на свой ред се сблъсква с неизменимия закон. Дарий отговори, че колкото и скъпа да му е верността на гръцките войници, никога не би се отделил от своите; че му е трудно да осъжда когото и да било и е по-добре да се остави да бъде измамен; че каквото и да му донесе съдбата, предпочита да го посрещне между своите, отколкото да бъде считан за беглец. Защото той и по-късно би загинал, ако войниците му не пожелаят да го пазят. Патрон загуби всякаква надежда за спасението на царя и се върна при войниците си, готов да направи всичко, за да докаже верността си.
Бес беше решил още сега да убие царя. Но после прецени, че може да не заслужи благодарността на Александър, ако не му го предаде жив. Затова отложи изпълнението на убийството за през нощта. Междувременно започна да благодари на Дарий, че не се е доверил на един вероломен човек, очакващ награда от Александър; че гъркът е щял да поднесе като дар на неприятеля главата му и че нямало нищо чудно, че човек, доведен със заплата, е продажен. Без близки, без Лари и Пенати, чужд на целия свят, той му се представя като приятел и като неприятел, според случая. Дарий се съгласяваше с този, който му се извиняваше и призоваваше боговете като свидетели за верността си, и сега, когато вече не се съмняваше, че гърците му бяха казали истината. Вече беше еднакво опасно и на своите да се доверява, и на лъжците. Тридесет хиляди бяха посветените в престъплението и от тях трябваше да се страхува. Патрон имаше само четири хиляди. Ако се довереше на тях, като пренебрегне доверието към съотечествениците си, струваше му се, че би оправдал собственото си убийство. Така че предпочете да изпита несправедливи насилия, отколкото да бъде опетнен справедливо. Все пак отговори на Бес, който продължаваше да се оправдава поради обвиняването му в измама, че според него по-характерна черта на Александър е справедливостта, отколкото храбростта; че се лъжат тези, които чакат от него награда за предателство; че никой друг няма да бъде по-жесток защитник и отмъстител на накърнената вярност, отколкото Александър.
Наближаваше нощта, когато персите свалиха оръжието си и се пръснаха по околните села за провизии. Бактрианите, предупредени от Бес, стояха въоръжени. Дарий заповяда да извикат Артабан. След като му съобщи за предупреждението на Патрон, у стареца не остана никакво съмнение, че Дарий трябва да отиде в лагера на гърците. Каза му, че и персите ще го последват, щом научат за заговора. Но Дарий, предрешил своята съдба, не слушаше вече никакъв спасителен съвет, прегърна за последен път стареца, единствената му утеха в този момент. Проливайки тихо сълзи, той го помоли да го остави. След това, навел глава, за да не вижда как Артабан си отива с плач, като че ли на погребение, легна на земята. Телохранителите му, длъжни да се грижат за живота на царя дори с риск на живота си, се разбягаха. Те сметнаха, че не ще се справят с въоръжените войници, които може би вече не бяха далеч.
В шатрата беше тихо. Само неколцина евнуси, като нямаше къде да отидат, стояха около Дарий. Той отхвърляше всякакви съвети и вземаше ту едно, ту друго решение. Накрая излезе от усамотението, към което малко преди това се стремеше за успокоение, заповяда да извикат Бубак и му каза: „Идете и се погрижите за себе си, след като запазихте докрай верността си към своя цар. Аз ще чакам тук съдбата си. Може би се учудваш, че не слагам край на живота си. Предпочитам да умра от чужда, престъпна ръка, отколкото от ръката на своите.“ След тези думи евнухът изпълни с вайкания не само шатрата, но и целия лагер. Нахълтаха и другите и с разкъсани траурни дрехи и варварско виене започнаха да оплакват царя.
