Оттук Александър се върна при Кратер, който обсаждаше град Артакана328. Той очакваше идването на царя. Беше приготвил всичко, но сметна, че е справедливо да му предостави той да превземе града. Царят заповяда да придвижат обсадните кули. Още щом го видяха, изплашени, варварите вдигнаха ръце и започнаха да го молят да насочи гнева си върху Сатибарзан, автор на отцепничеството, и да пощади тези, които с молба му се предават. Той не само че им прости, но вдигна обсадата и върна на жителите цялото им имущество. След като напусна този град, Александър получи подкрепления: Зоил329 беше довел от Гърция петстотин конници, Антипатер изпращаше три хиляди от Илирия, сто и тридесет тесалийски конници дойдоха с Филип330. От Лидия бяха дошли две хиляди и шестстотин войници, а след тях — още триста конници от същата страна. С тази войска достигна до земите на дрангите331. Те са войнствено племе. Сатрап им беше Барзент, съмишленик на Бес в престъплението срещу Дарий. Той избяга в Индия от страх пред наказанието, което заслужаваше.

Александър девети ден беше на постоянен лагер вън от всяка опасност от вражески сили и непобедим, докато сред своите беше изложен на опасност от неочаквано злодеяние.

Димн се ползуваше с уважението на Александър и разчиташе на благосклонността на придворните му. Той беше пристрастен към Никомах, предан единствено на него. Никомах гореше от любов към развратника. Като се престори, че е разтревожен, и като отстрани всякакви свидетели, Димн завлече юношата в храма. Каза му, че ще му открие голяма тайна. Като заинтригува юношата, той започна да го моли да даде клетва в името на тяхната взаимна любов и да обещае, че ще запази в тайна това, което ще чуе. Никомах не предполагаше, че това, което ще чуе, ще го доведе до престъпна клетва, и се закле в името на всички богове. Тогава Димн му разкри, че е организиран заговор срещу царя, който ще се осъществи след три дена, и че той е съучастник в заговора заедно с много храбри и славни мъже.

Младежът започна да отказва упорито да стане съучастник в заговора. Заявяваше, че никаква клетва не може да го спре да разкрие престъплението. Димн, обезумял от любов и страх, хванал десницата на младежа, със сълзи на очи го молеше да вземе участие в съзаклятието. После се принуди да иска от него поне да не го издаде, тъй като той му е доказал любовта си. Подчертаваше, че освен всичко друго доказателство още е и това, че му е поверил живота си. Накрая го заплаши със смърт, тъй като младежът настояваше да се разкрие замисленото престъпление. Димн казваше, че с убийството на царя те ще извършат едно прекрасно дело, и като го наричаше ту слабохарактерен, ту страхлив като жена, ту предател на любимия си, му обещаваше не само богатство, но даже и царството. Тъй като Никомах упорито отказваше да участвува, Димн продължаваше да го измъчва — допираше острия си меч ту в неговия, ту в своя врат, падаше на колене и го заплашваше, докато най-после измоли от младежа да обещае не само да мълчи, но и да помогне.

Уравновесен и честен, младежът не беше променил нищо от предишното си решение. Престори се все пак, че поради любовта си към Димн не може да му откаже. Започна да го разпитва с кои е влязъл в съюз за това голямо начинание. Интересуваше се най-много кои са тези толкова славни мъже, които щяха да му подадат ръка. А Димн, обезумял от престъпния стремеж, му отправяше благодарности и същевременно го поздравяваше, че не се е поколебал да се свърже с най-храбрите от младежите, като телохранителите Деметрий, Певколай и Никанор. Прибави към тях Афобет, Йолай, Феоксен, Архепол и Аминта.

След разговора Никомах побърза да разкаже на брат си Цебалин това, което беше научил. Решиха той да си остане в палатката, за да не би, ако влезе, без това да е обичайно, в царската шатра, съзаклятниците да разберат, че са предадени.

Цебалин застана на входа на царската шатра, защото нямаше право да влиза в нея, и зачака някого от приятелите си от първа кохорта да го въведе при царя. Случайно, след като другите се бяха разотишли, само Филота, синът на Перменион, неизвестно защо беше останал при царя. Обърквайки думите от силното вълнение, Цебалин му съобщи какво беше узнал от брат си и го помоли да го разкаже на царя. Филота му изказа похвала и веднага влезе при царя. Но не му каза нищо от това, което беше узнал от Цебалин. Надвечер Цебалин отново дойде при шатрата и попита Филота дали е изпълнил заръката. Той се оправда, че царят не е имал време за разговор с него, и се отдалечи. На следващия ден, когато Филота отиваше при царя, Цебалин го пресрещна и му напомни какво му е съобщил. И този път Филота не съобщи на царя. Цебалин започна да подозира Филота. Реши, че повече не трябва да се бави, и разкри заговора на един от знатните младежи — Метрон, началник на оръжейната. Метрон скри Цебалин в оръжейната и веднага отиде и разказа на царя всичко, което му беше съобщил Цебалин.

Александър изпрати телохранителите си да заловят Димн, а той влезе в оръжейната. Цебалин с радост му заговори: „Виждам те здрав и недокоснат от ръцете на нечестивците.“ Царят го разпита подробно за всичко и запита колко дена има оттогава, откакто Никомах го е известил за заговора. Като разбра, че това е станало преди два дена, прецени, че един истински приятел не може толкова дълго да мълчи, и заповяда да оковат Цебалин. А той започна да вика, че веднага е дотичал при Филота и нека царят го запита. Царят продължи да пита дали е ходил при Филота повторно и дали е настоявал да бъде пуснат при него. Цебалин продължаваше да твърди това, което беше казал. Тогава Александър вдигна ръце към небето и със сълзи на очи започна да се оплаква, че е получил такава „благодарност“ от най-скъпия си приятел.

Между това Димн, като се досети защо царят го вика, се нарани тежко с меча, който случайно беше до него. Но подкрепен от телохранителите, които го пресрещнаха, тръгна към шатрата. Царят му каза: „Какво зло съм ти сторил, та Филота ти се вижда по-достоен за цар на македонците?“ Гласът на Димн вече беше затихнал, той простена още веднъж, отвърна лицето си от царя, падна по гръб и издъхна.

Царят извика Филота в шатрата и му каза: „Цебалин заслужава най-голямо наказание за това, че два дена не ме е уведомил за готвения срещу живота ми заговор. Но и ти, Филота, имаш същата вина, тъй като, както той твърди, на тебе той веднага е разказал за заговора. Колкото по-силно е приятелството между нас, толкова по-престъпно е лицемерието в твоята постъпка. Това би подхождало повече на Цебалин, отколкото на тебе. Но ти засега имаш благосклонен съдия, ако все още би могло да се опровергае това, което не е трябвало да се допусне.“ Филота не се уплаши, доколкото можеше да се съди по израза на лицето му, и каза, че наистина Цебалин му е предал думите на блудника, но той не им е обърнал внимание. Опасявал се е, че ще предизвика смях, ако започне да разказва за кавгата между влюбения и развратника. Но понеже Димн се е самоубил, все пак не трябва да се премълчава това, което е станало. Филота прегърна царя и започна да го моли да съди за него повече от предишния им живот, отколкото от грешката му, която се състои в премълчаване, а не в действие.

Трудно ми е да кажа дали царят му повярва, или потисна гнева дълбоко в душата си. Но вдигна десницата си, залог за възобновената дружба, и каза, че според него той е пренебрегнал доноса, а не го е премълчал.

Царят събра на съвет най-близките си приятели. Филота не беше поканен. Заповяда да въведат и Никомах. Юношата изложи подред всичко, което брат му беше разказал на царя.

Кратер беше много близък приятел на царя, един от малкото приятели, които му останаха. Поради съперничеството той не обичаше Филота, което беше в разрез с достойнството му. Той виждаше, че Филота често се натрапва на царя, хвали храбростта си и заслугите си и с това предизвиква подозрение ако не за престъпление, поне за лицемерие. И като сметна, че няма да му се удаде по-удобен случай да унищожи съперника си, той, придавайки си повече благочестив, отколкото злорадствуващ вид, започна: „Защо не сподели с нас това още в началото? Ние бихме те убедили, дори ако искаше да си снизходителен към Филота, че досега не си го познавал така, както трябва. И едва сега, изложен на смъртна опасност, започна да мислиш повече за опасността, на която си изложен, отколкото за снизхождението си. Той винаги ще може да устройва заговори против тебе. Но ти невинаги ще можеш да му прощаваш. Нито пък имаш основание да смяташ, че като му простиш, ще промениш човек, който е отишъл толкова далеч. Той знае, че тези, които веднъж са злоупотребили със снизхождението ти, не могат повече да се надяват на нищо. Дори и сам — било от разкаяние, било сломен от твоето благородство — да пожелае да се оттегли, то баща му Парменион, вожд на толкова голяма войска, с непреходен авторитет сред войниците си и постигнал величие, не по-малко от твоето, не ще остане равнодушен, ако ти е задължен заради живота на сина си. Ние ненавиждаме каквито и да са благодеяния. На него ще му е трудно да признае, че Филота заслужава смърт. Остава той сам да разбере, че е по-добре да получи възмездие, отколкото пощада. Знай, че ти трябва да се бориш с тях за запазване на живота си. Достатъчно врагове има пред нас. Пази се от вътрешните. Ако отстраниш тях, аз не ще се боя от който и да е външен враг.“