Това каза Кратер. И другите не се съмняваха, че Филота нямаше да скрие известието за заговора, ако сам не беше автор или съзаклятник. Защото кой честен и разумен приятел, та дори човек от простия народ, чувайки това, което беше казано на Филота, не би се затичал право при царя, за да му го съобщи? А той, синът на Парменион, командир на конницата, довереник на царя, не се е повлиял даже от примера на Цебалин, който му е съобщил, каквото беше чул от брат си. И защо трябва да се преструва, че царят нямал време за разговори с него. Никомах, обвързан с клетва пред боговете, беше побързал да облекчи съвестта си. А Филота, прекарал почти целия ден в игра и шеги, е бил затруднен да каже на царя няколкото думи, отнасящи се до живота му? Не бил повярвал на момчетата. А защо се е бавил цели два дена? Изглежда, че им е повярвал! Ако не е повярвал на донесението на Цебалин, трябвало е да го изгони. Всеки в момент на опасност трябва да прояви смелост. А когато е застрашен животът на царя, трябва да бъдем нащрек дори когато ни съобщават измислици!
Всички се убедиха, че трябва да се заведе съдебно разследване срещу Филота, за да се принуди да посочи съучастниците в заговора. Царят ги разпусна, но ги предупреди, че решението трябва да се пази в тайна. За да не се разбере взетото решение, заповяда да разгласят, че на следващия ден ще продължат похода. А същата вечер устрои угощение, на което беше поканен и Филота.
Филота седеше до царя, а царят не само че яде с него, но разговаря интимно с този, когото вече беше осъдил на смърт.
По време на втората нощна стража угасиха всички светлини. В шатрата на царя влязоха няколко души. Това бяха Хефестион, Кратер, Кен и Еригий — от приятелите му, а от телохранителите Пердика и Леонат. Те заповядаха на всички, които бяха на стража пред преторията, да бъдат под оръжие. Поставиха конници на всички изходи и им заповядаха да завардят пътищата да не би някой тайно да се измъкне и да отиде при Парменион, който тогава управляваше Мидия и разполагаше с голяма войска.
Атархий, в пълно въоръжение, дойде с триста войници при царя. Дадоха му в помощ още десет, като след всеки един вървяха още по десет телохранители. Те бяха разпратени да заловят другите заговорници, а той с тристате и придружен от още петдесет от най-отбраните младежи, бе изпратен за Филота. На останалите беше наредено да обкръжат дома на Филота, за да не може той да се измъкне от таен изход.
Филота, който може би се смяташе в пълна безопасност или пък защото беше уморен, се беше унесъл в дълбок сън. Атархий го залови, както спеше. Като му поставяха оковите, Филота сънлив продума: „Жестокостта на приятелите ми, царю, победи твоята добрина.“ Без да проговори нещо друго, беше отведен в царската шатра.
На другия ден царят даде заповед да се съберат всички с оръжие в ръка. Бяха дошли около шест хиляди войници.
Множество продавачи и коняри изпълниха царската шатра. Въоръжени войници закриваха Филота, за да не го види тълпата, преди царят да се обърне с реч към войниците.
По стар македонски обичай при углавни дела следствието водеше сам царят, а войската определяше присъдата. В мирно време това е право на народа и царете нямат никаква власт, освен ако преди това не е взел надмощие авторитетът.
Най-напред внесоха трупа на Димн. На мнозина от присъствуващите не беше известно какво е извършил и как е умрял. След това царят излезе напред с явно изразена на лицето му душевна мъка. Скръбните лица на приятелите му също допринесоха да се очаква нещо извънредно. Дълго с наведено лице царят стоеше като вцепенен и потресен от скръб. Най-после събра сили и започна: „Войници, почти бях изтръгнат от вашите редове поради престъпните намерения на няколко души и живея още благодарение на предвидливостта и мъдростта на боговете. Като гледам вашето събрание, достойно за уважение, трябва да изпитвам по-силен гняв към своите убийци. Защото това е главното и единствено удоволствие в живота ми, че ще мога да отправя благодарност към вас, толкова храбрите и с големи заслуги спрямо мене мъже.“ Възклицанията и стоновете на войниците прекъснаха речта му и всички заплакаха. А царят продължи: „А колко по-голямо вълнение в душите ви ще предизвикам, когато ви разкрия авторите на това престъпление! Само споменаването им ме ужасява и аз се въздържам да кажа имената им, като че ли това би могло да ги спаси. Но трябва да надвия спомена за предишната ми обич към тях и да разкрия съзаклятието на нечестните ми сънародници. Как да премълча толкова голямо безчестие? Парменион на такава възраст е получавал толкова благодеяния от мене и от баща ми! Сега той, най-старият от всичките ми приятели, е станал инициатор на това голямо престъпление. Неговото оръдие, синът му Филота, тайно подтикна към престъпление Певколай, Деметрий и този Димн, чието тяло виждате тук. Подтикна и други да участвуват в неговото безумие.“
Роптание премина по цялото събрание, както обикновено става сред тълпата, особено сред многочислената войнишка маса, когато е възбудена или от усърдие, или от гняв.
Въведоха Никомах, Метрон и Цебалин. Те изложиха каквото знаеха. В показанията на нито един от тях не се спомена Филота като съучастник в заговора. Като затихнаха гласовете на негодувание и след като беше въдворена тишина, царят продължи: „Според вас какво е отношението към мене на този, който премълчава известието за такъв факт? И този факт — самоубийството на Димн го разкрива — не е бил без значение. Макар и да е съобщавал нещо, в което не е бил съвсем сигурен, Цебалин не се е изплашил от наказание, а Метрон, развълнуван от известието, дотича и нахлу при мене, когато се къпех. Единствен Филота от нищо не се стресна, на нищо не повярва. Каква сила на духа! Да не се развълнува от угрозата за царя, да не промени цвета на лицето си или пък да пожелае да изслуша този, който му съобщава такова нещо! Без съмнение, мълчанието му прикрива престъпни замисли. Силната жажда за власт го е тласнала към най-голямо злодеяние. Баща му управлява Мидия, предпочитан е от мене пред другите ми военачалници. Затова и Филота е решил да заграби повече, отколкото може да задържи. Той се надсмива даже над моето бездетство. Но той греши. Аз виждам във вашето лице моите деца, родители и сродници. Докато вие сте с мене, аз не мога да се смятам нито за бездетен, нито за сирак.“
След това Александър прочете заловеното от него писмо на Парменион, изпратено до Никанор и Филота. В него обаче не се долавяше замисъл за престъпление. Съдържанието му беше следното: „Най-напред се погрижете за себе си, а след това за своите. Така ще постигнем това, което желаем.“ Александър добави, че писмото е написано така, че ако достигне до синовете му, да го разберат правилно, а ако бъде заловено, да заблуди неосведомените. „А, ще кажат, защо Димн, когато е посочвал останалите съучастници в престъплението, не е споменал Филота? Та това е доказателство не за невинността му, а по-скоро за вината му. Защото толкова се страхуват от него тези, от които може да бъде издаден, че ако дори признаят себе си за виновни, него да укрият. Пък и целият му живот потвърждава това. Той стана съюзник и съмишленик на Аминта, който ми е братовчед и в Македония подготви коварен заговор срещу живота ми. Той даде сестра си за жена на най-големия ми враг — Атал. Той, макар че му бях писал като на роднина и приятел, отговори, че ме поздравява за определената ми от Юпитер Амон чест да бъда приет сред боговете, но накрая добавяше, че съжалява тези, които трябва да живеят под властта на човек, излязъл вече от границите на човешкото. За мене това вече са белези за отчуждението му и за завистта му към мене поради славата ми. Всичко това, войници, доколкото беше по силите ми, аз потисках в душата си, защото чувствувах, че бих загубил част от тялото си, ако подценя тези, на които най-много вярвах. Но сега на наказание подлежат не само дръзките речи. Безразсъдството премина от думите към мечовете. Тях, ако ми вярвате, Филота отправи срещу мене. И след като той ги насочи към мене, към кого да се обърна, войници? Кому да поверя живота си? Поставил съм го начело на конницата, най-прекрасната част от войската ми. Здравето, надеждата, победата си поверих на неговата вярност и защита. Баща му издигнах до тази висота, на която вие поставихте мене самия. Дадох му да властвува над Мидия, от която няма по-плодородна област, и поставих под негова власт хиляди хора и съюзници. А сега? Откъдето бих потърсил защита, оттам възникна опасността. Колко по-щастлив бих бил да падна в боя като жертва на неприятеля, отколкото да стана жертвено животно на свой сънародник! Сега обаче, излязъл от опасностите, от които единствено се страхувах, попаднах на това, от което не трябваше да се страхувам. Войници, вие настоявахте да пазя здравето си. Сами сте имали възможност да правите това, което е полезно за мене и което и аз съм изпълнявал с радост. Сега обаче прибягвам до вас, до вашето оръжие. Ако вие не искате, и аз не бих желал да живея против волята ви. Но след като вие желаете това, аз трябва да бъда отмъстен.“
