Александър заповяда да въведат Филота. Ръцете на обвиняемия бяха извити назад и в окови, а главата му бе покрита с овехтял плащ. Лесно можеше да се разбере как се развълнуваха от мизерното му облекло тези, които доскоро го гледаха със завист. Та нали вчера го бяха видели като командир на конницата и знаеха, че е присъствувал на угощението у царя. А сега изведнъж го виждат подсъдим, и при това окован. Вълнуваше ги и съдбата на Парменион, толкова голям пълководец, толкова прекрасен гражданин. След като бе загубил вече двама синове — Хектор и Никанор, — сега щеше да загуби и този. Него задочно щяха да съдят заедно с последния му син, закрилян досега от съдбата.
Царският управител Аминта с остра реч против Филота отново възбуди обхванатото от състрадание войнишко събрание. Каза, че са предадени на варварите; че никой не ще се върне в отечеството при жена си и родителите си; че както тялото, след като му се отнеме главата, е мъртво, така и те в чуждата земя, без вожд, ще бъдат играчка в ръцете на неприятеля.
Речта на Аминта съвсем не се понрави на царя, защото щеше да направи припомнилите си за отечеството и за жените си по-мудни при изпълнение на предстоящите им задачи. Кен, макар и да беше оженен за сестрата на Филота, се нахвърли върху него, и то много по-остро, отколкото който и да е друг. Крещейки, че е убиец на царя, предател на отечеството и войската, той грабна голям камък, който случайно беше в краката му, и се опита да го отправи към Филота с намерение, както повечето сметнаха, да го избави от изтезания. Царят обаче спря ръката му. Той каза, че по-напред трябва да се даде възможност на виновника да се изкаже и че не ще допусне да бъде съден по друг начин.
Царят заповяда на Филота да говори. Дали съзнаваше престъплението си, или пък, обезумял и занемял от голямата опасност, той не се осмеляваше нито да вдигне очи, нито да заговори. После заплака, облегна се на войника до него, който го подкрепи, и загуби съзнание. Изтриха очите му с плаща, а като дойде в съзнание, гласът му се възвърна. Даде знак, че иска да говори. Царят, като го гледаше втренчено, каза: „Ще те съдят македонците! Питам те на бащиния си език ли ще им говориш?“ Филота отговори: „Освен македонците тук присъствуват и много други, които, смятам, ще разберат по-лесно това, което ще кажа, ако си послужа със същия език, на който ти им говори, за да може речта ти да се разбере от повечето от тях.“ Тогава царят каза: „Ето, виждате ли, Филота даже се отвращава от бащиния си език. И се срамува да говори на него. Нека каже сега какво е на сърцето му! Но знайте едно: той пренебрегна и обичаите ни така, както и езика.“ Като каза това, Александър се оттегли от събранието.
Филота започна: „Аз, като невинен, лесно ще намеря думи. Трудно е за нещастника да има мярка в думите си. Защото, след като съвестта ми е чиста, принуден от обстоятелствата, аз не зная как да свържа чувствата с положението си. Отсъствува обаче от събранието най-главният ми обвинител. И не мога да проумея защо той не желае да ме изслуша. О, Херкулесе, ако изслуша и двете страни, може както да ме съди, така и да ме оправдае. Но изслушан в негово отсъствие, аз не мога да бъда оправдан, след като вече съм осъден от него. Защитата на човек в окови е не само излишна, но и противна. Защото той не ще убеждава съдията, а по-скоро ще го обвинява. Все пак, след като ми е позволено да говоря, не ще премълча и не ще пропусна нищо, за да не се помисли, че аз сам съм се осъдил.“
„И тъй, не виждам в какво ме обвиняват. Никой не ме споменава в числото на заговорниците. Никомах не каза нищо. Цебалин не можеше да знае повече от това, което беше чул. А царят смята, че аз съм начело на заговора. Нима Димн е могъл да пропусне този, след когото е вървял, особено тогава, когато на въпроса за заговорниците е трябвало, макар и противно на истината, да ме обвини, за да може да убеди този, който го е разпитвал. Нима той пропусна моето име преди разкриване на заговора, за да изглежда, че е искал да пощади съмишленика си? Когато се е доверил на Никомах, за когото е бил сигурен, че ще запази тайната, и е посочил поименно другите, мене не ме е споменал. Питам ви, другари по оръжие, ако Цебалин не беше дошъл при мене и аз не знаех нищо за съзаклятието, щях ли днес да стоя пред вашия съд, след като никой не ме е споменавал? Само Димн, ако беше жив, можеше да ме избави от обвинението. Какво ще ми помогнат останалите? Които решат да се признаят за виновни, не ще кажат за мене нищо. Но в нещастието човек е зложелателен и виновният, измъчван заради своята вина, е равнодушен към мъченията на другите. Нима измежду толкова многото заговорници никой не ще каже истината даже и по време на изтезанията? Никой не щади обречения на смърт, а според мене и той самият никого не жали.“
„Аз трябва да се върна към единственото справедливо обвинение: защо съм премълчал полученото от мене известие? Защо го изслушах толкова равнодушно? Но нали за това нещо, Александре, след като осъзнах грешката си, ти ми прости? Хванал здраво десницата ти, залог за спечелено отново благоразположение, аз бях и на пиршеството. Ако си ми повярвал, аз съм вън от подозрение. Ако ли пък си ме пощадил, не променяй своето решение. Какво направих през тази нощ, след като напуснах трапезата ти? Какво ново престъпление ти беше докладвано, което те застави да промениш решението си?“
„Спях дълбоко, забравил грешките си, когато ме събудиха враговете ми, за да ме оковат. Как може един убиец и един предател така спокойно да спи? Разкритите престъпници не могат да спят. Терзаят ги фуриите332 не само преди убийството, но и пред мисълта за убийство. Моето безгрижие доказва невинността ми, а още повече — твоята десница. Не съм се опасявал, че ти, Александре, ще се подчиниш на чуждата жестокост, а не на собственото си снизхождение. Ти щеше да се разкаеш, да си недоволен, че аз съм повярвал. За заговора ми извести момче, което не можеше да посочи нито свидетел, нито каквото и да е доказателство. Всеки, който би се съгласил да го изслуша, би се уплашил. Не обърнах внимание на кавгата между влюбения и блудника. Не му повярвах, защото не той носеше известието, а беше упълномощил брат си. Уплаших се да не би да отрече какво е казал на Цебалин и в мене да се усъмнят мнозина от приятелите на царя. И така, ако и да не съм засегнал никого, открих, че има човек, който повече желае гибелта ми, отколкото да се докаже, че съм невинен. Колко бих спечелил от клеветата, ако обвиня невинния? А ето че Димн се самоуби!… Дали можех да предвидя, че той ще направи това? Ни най-малко. Повярвал на донесението, царят не е могъл да го отхвърли по отношение на мене, след като вече бях говорил с Цебалин. О, Херкулесе, ако бях съучастник на Димн в това голямо престъпление, аз нямаше цели два дена да крия от него, че сме издадени. Та самият Цебалин можеше да бъде премахнат от Димн, и то без труд.“
„И най-после, след като известието, заради което аз трябва да умра, беше предадено на царя, сам влязох в спалнята му с меч в ръка. Защо отложих злодеянието? Или без Димн не съм се осмелил? Значи, той е бил инициаторът на престъплението. Под неговата ли сянка съм се криел в стремежа си към македонската власт? Има ли някой от вас, подкупен с дарове? Кой вожд, кой управител съм предпочитал повече? Обвиняват ме също, че презирам бащината си реч, че пренебрегвам македонските нрави и обичаи. Значи, домогвам се до власт над тези, които презирам? Още преди, едва създала се, родната ни реч престана да се употребява в търговията с другите народи. Победителите са длъжни повече, отколкото победените да изучават чуждия език. Наистина това ме оскърбява по-малко, отколкото другото — че Аминта, синът на Пердика, е бил участник в заговор против царя. Понеже с него ме свързва приятелство, не ще откажа да го защищавам.“
„Дали е трябвало да се сближавам с братовчеда на царя? Ако ли пък не е трябвало да се уважава човек с такъв ранг, виновен ли съм за това, което не съм предвидил, и трябва ли да умират и приятелите на престъпниците, ако са невинни? Ако това е така, защо живея още? Ако е несправедливо, защо сега все пак не ме съсечете? Аз действително писах, че съжалявам тези, които ще трябва да живеят под скиптъра на човек, който се смята за син на Юпитер. О, ти, вярност към приятелството и към честната дума, вие ме измамихте. Признавам, че написах това, но на самия цар, а не за него. Защото не съм искал да предизвиквам срещу него завист, а се страхувах от това. Александър щеше да ми се види по-достоен, ако мълчаливо беше признал произхода си от Юпитер, а не да си служи с хвалебствия. И понеже всички вярват в оракула, нека неговият бог ми е свидетел в обвинението. Задръжте ме в окови, докато се допитате до Юпитер Амон дали аз съм замислял тайно престъпление. Този, който е признал нашия цар за достоен да се нарече негов син, не ще допусне да останат скрити тези, които са замисляли заговор против сина му. Ако смятате, че изтезанията са по-сигурно средство, отколкото оракулът, то аз не ще се откажа от тях, за да се установи истината.“
