„При обвинения в такива престъпления обикновено се призовават и роднините. Неотдавна загубих двамата си братя. Не се осмелявам да протегна ръка към баща си, нито да го призова, тъй като и него ще го обвинят като съучастник в това голямо злодеяние. И не е ли това най-голямото нещастие — бащата на толкова синове, който се утешаваше в старостта си от един-единствен, да загуби и него, освен ако и той заедно с него не бъде положен на кладата? Скъпи ми татко, заради мене ще умреш и ти. Аз те лишавам от живота. Защо си ме създал такъв нещастник?“

„Защо си ме създал, след като боговете са толкова зложелателни? Дали за да разбереш чрез мене това, което те очаква? Не зная дали моята младост е по-нещастна, или твоята старост: ти ще ме загубиш в разцвета на силите ми, а палачът ще изтръгне от тебе дъха, който самата природа вече иска да ти отнеме, дори ако съдбата би пожелала да изчака.“

„Споменаването на баща ми ме убеждава колко предпазливо е трябвало да съобщя за донесението на Цебалин. Нали Парменион, когато узна, че лекарят Филип готви за царя отрова, уплашен, реши да го предупреди и му написа писмо, в което го молеше да пие по-малко от лекарството. Оказа ли това писмо някакво влияние? Повярваха ли на баща ми? И аз, колкото пъти съм чувал нещо и съм го съобщавал, с жестокост и с подигравка съм бивал отблъскван. Ако когато предупреждаваме, биваме ненавиждани, а когато мълчим, биваме подозирани, какво тогава трябва да правим?“

Тогава един от стоящите наблизо извика: „Ще спечелите доверие, като не правите заговори.“ А Филота му отвърна: „Право казваш, който и да си. Но дори и да съм заговорник, не бих се молил да се отмени наказанието и затова повече няма да говоря. Виждам, че последните ми думи ви се сториха неприятни.“ След това Филота беше изведен.

Между пълководците на Александър имаше един на име Болон — чужд на градските съблазни в мирно време, стар войник, излязъл из средите на простолюдието и достигнал до този висок пост. Докато останалите мълчаха, той необуздано и дръзко започна да припомня колко пъти хората на Филота са изгонвали когото и да било от тях от странноприемниците, за да може той да смъкне нечистотията от робите си там, откъдето изгонваше войниците. Казваше, че колите му са спирали, претоварени от злато и сребро, по всички села и че никой от другарите му по оръжие не е бил приеман в съседство със странноприемниците, заети от него. Изгонвала ги е стражата, за да не нарушават съня на този разглезен човек. Бдяла е да не достига до него не само какъвто и да е шум, но и едва доловим шепот. Подигравал се със селяните, които наричал фригийци и пафлагонци. Той, роденият македонец, не се е срамувал да ги изслушва на родния си език чрез преводач. А сега иска да се допитва до Амон. Той обвинява Юпитер в лъжа, когато е признал Александър за свой син, сякаш наистина се е страхувал, че даровете на боговете ще предизвикат завист. Болон говореше, че когато Филота е заговорничел срещу царя, не се е допитвал до съвета на Юпитер, а сега иска да се изпратят хора до оракула, за да може баща му да подготви войските в Мидия и с подкуп да привлече разни негодяи за съучастие в престъплението. Казваше, че трябва да бъдат изпратени хора не да се допитат до Юпитер за това, което вече сами са узнали от царя, но да му благодарят и да му пренесат жертва за това, че най-добрият цар е останал жив.

Цялото събрание изпадна във възбуда. Първи телохранителите започнаха да настояват да им се предостави убиецът да го разкъсат със собствените си ръце. За Филота това не беше най-жестокото, тъй като той очакваше мъчителни изтезания. Но царят се върна отново и отложи събранието за следващия ден, за да наблюдава сам изтезаването или да проучи всичко по-старателно. И въпреки че вече се мръкваше, заповяда приятелите му да дойдат при него.

Почти всички бяха на мнение Филота да бъде убит с камъни по македонски обичай. Хефестион, Кратер и Кев смятаха, че ще открият самата истина само чрез мъчение. И макар че преди бяха на друго мнение, и останалите се съгласиха с тях. С това съвещанието беше разпуснато.

Хефестион, Кратер и Кен отидоха при Филота, за да проведат разпита. Царят задържа Кратер и води с него разговори, чието съдържание остана неизвестно. След това се оттегли в най-вътрешната част на шатрата си и като отпрати всички, до късна нощ остана да чака резултата от разпита.

Мъчителите поставяха вече пред Филота най-страшните инквизиторски уреди, а той каза: „Защо се бавите да убиете този, който признава, че е неприятел и убиец на царя? Защо има нужда от изтезания? Реших това, пожелах го.“ Кратер поиска и уредът да потвърди това, което Филота беше признал. Тогава го хванаха. Докато му връзваха очите и му събличаха дрехите, напразно зовеше бащините богове и законите на всички народи. Ушите им оставаха глухи. А след това го подложиха на най-ужасни мъчения, защото беше вече осъден, и правеха това само за да угодят на царя.

Измъчваха го ту с огън, ту с камшици не за да се доберат до истината, а за да го принудят да говори. Постепенно започнаха да замират не само гласът му, но и стоновете му. Когато тялото му не можеше вече да понася ударите на камшиците, той обеща, че ако прекратят изтезаването, ще каже това, което искат да узнаят. Поиска да се закълнат в живота на Александър, че ще сложат край на изтезанията и ще отстранят мъчителите. След като дадоха съгласието си, той каза: „Кажи, Кратере, какво искаш да чуеш от мене?“ Кратер възнегодува, че го подиграва, и извика отново палачите. Филота започна да моли да му позволят да си поеме дъх, за да каже всичко, което знае.

Междувременно хетайрите, всички от благороден произход, и особено роднините на Парменион научиха, че Филота е подложен на изтезания. От страх пред закона на македонците, според който роднините на заговорника за убийство на царя подлежат на смъртно наказание заедно с виновника, едни сложиха край на живота си, други избягаха в планините и пустините. Ужас обхвана целия лагер. Царят узна за това вълнение и оповести, че отменя закона за смъртното наказание за роднините на съзаклятниците.

Трудно е да се каже дали с истинско признание, или с лъжа Филота е искал да сложи край на мъченията. Един и същи край очаква и тези, които говорят истината, и тези, които излъжат. Впрочем, той каза: „Вие добре знаете колко близък беше моят баща с Хегелох333, който падна в боя. От него започнаха всичките ни нещастия. Защото, щом като царят заповяда да го поздравяваме като син на Юпитер, Хегелох възмутен каза: «И така, този ли да признаваме за цар, който се отказа от баща си Филип? Свършено е с нас, ако изтърпим това. Който иска да му вярваме, че е бог, презира не само хората, но и боговете. Загубихме Александър, загубихме царя. Попаднахме под властта на тиранин, нетърпим както за боговете, с които се сравнява, така и за хората, от които се отказва. Нима с кръвта си създадохме бог, който да ни презира и да не желае смъртните да му дават съвети. Вярвайте ми, че ако бъдем истински мъже, ще бъдем осиновени от боговете. Кой ще отмъсти за смъртта на Александър, чичото на този Александър? Кой след това за Архелай334, кой за Пердика335, които бяха убити? А нашият цар прости дори и на убийците на баща си.» Така каза Хегелох на трапезата. На следващия ден бях извикан от баща ми. Беше разстроен, а забеляза, че и аз съм тъжен. Бяхме разтревожени от това, което бяхме чули. Баща ми го извика, за да разбере дали го е казал на смях, тъй като тогава беше пиян, или това е негово убеждение. Дойде, потвърди казаното и добави, че ако се осмелим да застанем начело, той ще ни бъде първият съучастник, а ако ни липсва смелост, той ще си състави свой план. Парменион сметна, че докато Дарий е жив, това не бива да става, тъй като от убийството на Александър щеше да се възползува врагът. След като Дарий бъде свален, като награда на убийците на Александър щяха да се паднат Азия и целият Ориент. Планът беше приет и беше дадена дума за вярност. Колкото се отнася до Димн, не зная нищо, но разбирам, че след моето признание никаква полза не ще ми донесе това, че не съм участник в замисленото престъпление.“