Палачите приближиха отново уредите и започнаха да нараняват устата и очите му, като настояваха да признае и това престъпление. Те настояха да разкаже как е трябвало да осъществят плана си. Той отговори, че са се опасявали да не би Александър да се задържи в Бактра, а седемдесетгодишният му баща, оглавяващ голяма войска, да умре. Тогава Хегелох, лишен от неговата помощ, няма да има повод да убие царя, за да осъществи плана си. Но към настоящия заговор неговият баща не е имал никакво отношение. Ако не вярват, нека продължат да го измъчват, въпреки че повече не може да издържа мъките.

Водещите разпита решиха, че е казал истината, и се върнаха при царя. Той заповяда на следващия ден да се разгласят показанията на Филота, а него да го пренесат, защото не можеше да ходи.

След като Филота призна всичко, въведоха Деметрий, който беше посочен като участник в заговора. Упорито и непоколебимо той отричаше да е замислял каквото и да било против царя. Дори предлагаше и него да сложат на уредите за измъчване.

Филота обгърна с поглед всички и зърна някой си Калан, който стоеше близо до него. Той го извика да се приближи. Объркан, той отказа да дойде по-близо, но Филота му каза: „Ще търпиш ли Деметрий да лъже и отново да започнат да ме измъчват?“

Калан пребледня. Македонците помислиха, че Филота иска да опетни невинен, понеже младежът не беше споменат и от самия него при изтезанията. Като се видя заобиколен от царските телохранители, Калан призна, че и Деметрий, и той са участвували в съзаклятието. Всички, споменати от Никомах, по бащиния обичай бяха убити с камъни.

Така Александър преодоля тази голяма опасност не само за живота си, но избягна и това да го намразят. Парменион и Филота, най-първите от приятелите му, не можеше да бъдат осъдени, ако не беше доказана вината им и цялата войска не бе възнегодувала. Последиците от това дело бяха двояки: докато Филота отказваше вината си, изглеждаше, че изтезанията са много жестоки, а след признанието му той не намираше състрадание дори и от своите приятели.

Под влияние на разкритията за престъплението на Филота войниците считаха, че заслужено е наказан със смърт. Но сега, след като вече го нямаше, негодуванието отстъпи място на съчувствието. Вълнуваха ги знатният произход на младежа и старостта на бащата — вече напълно осиротял. Парменион пръв беше отворил за царя пътя към Азия, бил му е винаги другар в опасностите, в строя винаги е командувал единия фланг, а е бил и пръв приятел и на Филип. Беше толкова верен на Александър, че той не потърси никого другиго да му съдействува в убийството на Атал.

Такива разговори се водеха от войниците и за тях се донасяше на царя. Макар и да не го тревожеха много, той разбираше, че вредата от бездействието се отстранява само с дела. Затова заповяда всички да дойдат пред преторията. Щом разбра, че повечето са дошли, излезе пред събранието. Явно по предварителна уговорка с царя, Атархий започна да настоява да се доведе Александър от Линцестида336. Още преди Филота той беше замислял да убие царя. Наклеветен от двама доносници, както по-горе споменахме, вече трета година беше в окови. Със сигурност се знаеше, че е бил съмишленик на Павзаний в заговора за убийството на Филип, но понеже пръв беше поздравил Александър като цар, беше се отървал от смъртно наказание, но не и от подозрение. А и молбите на тъста му Антипатер бяха отложили справедливия гняв на царя. Гноясалата рана сега отново се беше възпалила, тъй като страхът от настоящата опасност възобнови спомена за старата.

Изведоха Александър от Линцестида под стража и въпреки че цели три години беше подготвял защитата си, сега, като му заповядаха да говори, само заекваше и трепереше и каза малко от това, което беше намислил да каже. Накрая паметта му изневери и разумът му го напусна. Никой не се усъмни, че уплахата е признак на вина, а не на забрава. И докато още се мъчеше да си спомни, войниците, които стояха най-близо до него, го намушкаха с копията си.

Отнесоха трупа му. Царят заповяда да въведат Аминта337 и Симий. Най-малкият им брат Полемонт, след като беше узнал, че Филота е разпитван чрез мъчения, беше побягнал.

Аминта и Симий бяха най-близки на Филота от всичките му приятели. С негова препоръка бяха издигнати до големи и почетни длъжности. Царят си припомни, че са били привлечени от него много старателно, и затова не се съмняваше, че се били съучастници и в последния му престъпен план.

Царят заяви, че отдавна се е усъмнил в тях по повод на едно писмо от майка му, с което тя го предупреждавала да се пази от тях. Тогава не повярвал, че имат лоши намерения, но сега, при наличието на ясни доказателства, е заповядал да бъдат оковани. Няма съмнение, че преди да се разкрие заговорът, те са имали тайна среща с Филота. А и брат им, избягал по време на следствието срещу Филота, се е саморазобличил. Припомни си как неотдавна, въпреки обичая, под прикритието на изпълняваната от тях длъжност те, като изтласкали другите, се приближили до него без какъвто и да било повод. Учуден, че постъпват на стража, преди да им е дошла смяната, и стреснат от тяхното смущение, бърже се отдръпнал при телохранителите, които вървели след него. Упрекна и Аминта за неотдавнашното му лошо отношение към писаря на конницата Антифан. Преди още да се разкрие заговорът на Филота, Антифан поискал от Аминта според обичая да отдели от конете си за тези, които са загубили своите. Аминта надменно бил отвърнал, че ако Антифан не се откаже от искането си, скоро ще разбере с кого си има работа. Тези нагли и безразсъдни думи, подхвърлени по отношение на царя, се сторили на Антифан очевидно указание за престъпни намерения. Александър твърдеше, че ако това е истина, те заслужават наказанието, което получи Филота, а ако е лъжа, трябва да докажат, че са невинни.

Въведоха и Антифан. Той потвърди случката с непредадените коне и разказа за високомерните заплахи. След като получи разрешение да говори, Аминта помоли:

„Ако царят се съгласи, моля нека ми бъдат свалени оковите, докато говоря.“ Царят заповяда да бъдат развързани и двамата и освен това да се даде на Аминта копието, тъй като той настояваше да му бъде върнато оръжието на телохранител. Аминта взе копието в лявата си ръка и като се отмести оттам, където малко преди това беше трупът на Александър от Линцестида, започна: „Каквато и участ да ни заплашва, царю, ще ти признаем, че ако е щастлива, ще сме задължени на тебе, а ако е неблагоприятна — на съдбата. Ние говорим пред съда и духом, и телом свободни и без да се страхуваме от предварително взето решение, защото ти ни върна оръжието, с което обикновено те придружавахме. От обвинението не се боим. Ще престанем да се боим и от съдбата. И моля те позволи ми най-напред да се защитя от това, в което ме упрекна най-накрая.“

„Ние, царю, не сме били посветени в никакъв заговор и не сме те оскърбявали. Ти отдавна си надвил всякакви опасения от човешката завист, освен ако не се опасяваш, че аз с ласкателство ще поискам да изкупя някакво предишно злословие. И ако е бил долавян понякога по-суров глас на твой войник, изостанал от отряда или отклонил се от бойния строй, или пък за да лекува в палатката раните си, то ние с делата си сме заслужили да отдадеш това по-скоро на обстоятелствата, отколкото на волята ни. Когато и каквото нещастие и да се случи, всички сме виновни. Готови сме тогава да се изправим един срещу друг, ако и да няма между нас никаква омраза. Та нали и децата ненавиждат родителите си, когато не изпълняват желанията им. Обратно — когато ни отрупват с дарове, когато се връщаме претоварени с плячка, кой може да бъде недоволен? Кой може да ограничи възторга ни? У войниците няма мярка нито в негодуванието, нито в радостта. Всеки успех ни разпалва. Ние се караме, хвалим се, окайваме се, гневим се — накъдето ни поведе случаят. Днес сме готови да тръгнем към Индия и Океана, утре ни обхваща мъката по жените, децата и отечеството. Но даденият с тръбата сигнал слага край на такива размишления и разговори. Всички се втурваме в бойните редици и колкото гняв се е събрал в палатките, го изливаме върху главата на неприятеля. О, ако и Филота беше сгрешил само на думи!“