Дарий с малко придружители се беше отправил към река Лик234. След като я премина, той се колебаеше дали да вдигне след себе си моста, тъй като очакваше, че неприятелят скоро ще се появи. Но същевременно прецени, че хиляди хора, които още не бяха стигнали до реката, с разрушаването на моста щяха да станат плячка на неприятеля. Казват, че той оставил моста непокътнат и казал, че предпочита да даде път на преследващия го неприятел, отколкото да затвори пътя за бягащите. Като измина, бягайки, голямо разстояние, посред нощ пристигна в град Арбела235.

Кой може да изрази с думи толкова многото промени в съдбата на вождовете, многократното клане не само на отделни войскови части, но и на цели побягнали отряди? Съдбата струпа в един ден събития, които остават в паметта на хората с векове. Едни бягаха по най-краткия път, други — към усамотени горички и непознати на македонците пътеки. Конници и пехотинци, разпръснати, без вожд, невъоръжени, смесени с въоръжени, слаби и изтощени — със здрави и читави. След като страхът надделееше над състраданието, изнемощелите биваха изоставяни и стоновете им постепенно заглъхваха. Жажда изгаряше и ранените, и уморените. Те лягаха край многобройните потоци и се мъчеха да наквасят пресъхналите си устни. След като поемаха жадно мътната вода, стомахът им тутакси се подуваше от тинята и краката им се подкосяваха. А настигнеше ли ги неприятелят, получаваха нови рани. Ако не успееха да се доберат до най-близките потоци, отдалечаваха се по пътя, за да търсят скрита влага. Не остана нито една локва неоткрита.

От крайпътните села се дочуваше жалното ридание на жените и на старците, които по варварски обичай призоваваха този, когото считаха все още за цар.

След като задържа устрема на войската си, Александър наближи река Лик. Тълпата бегълци беше претоварила моста. Мнозина преследвани се хвърляха в реката, останали без сили и от сражението, и от бягството. Под тежестта на оръжието те попадаха във водовъртежите.

Вече не само мостът не можеше да ги побере, но и реката стана тясна за тях, тъй като бяха обхванати от паника.

По настояване на войниците Александър им разреши да преследват бягащия противник. Не им пречеха нито притъпеното оръжие, нито отмалелите ръце, нито умората от бързото препускане. Но денят вече преваляше. Всъщност, когато Александър узна за отстъплението на левия фланг, той реши да се върне, за да подпомогне своите. И вече беше обърнал знамената, когато изпратени от Парменион конници му съобщиха за победата и на техния фланг.

Най-голяма опасност Александър преживя, когато отвеждаше войската си към лагера. Те вървяха пред него без ред, ликуващи от победата, тъй като вярваха, че враговете са се разпръснали или са избити в боя. Но внезапно отсреща се появи отряд конници, които първоначално забавиха ход, а след това, като видяха малобройността на македонците, се насочиха срещу тях. Царят вървеше пред знамената, по-скоро прикрил, отколкото преодолял страха си. Но и тук не го изостави съпътствуващото го в такива моменти щастие. Той прободе с копието си командира на конницата, жаден за бой и поради това непредпазливо устремил се към него. И след като той падна от коня, Александър прободе със същото копие най-близкия до него, а след това още мнозина. Нахвърлиха се върху тях и телохранителите му. Но и персите не падаха, без да си отмъстят. В голямото сражение нямаше толкова ярост, както в тези стълкновения на малки отряди. Варварите, като видяха, че със залеза на слънцето бягството им е по-сигурно от сражението, се разпръснаха. Царят преодоля тази така неочаквана опасност и отведе войниците си в лагера невредими.

От персите паднаха, както победителите смятаха, четиридесет хиляди. От македонците бяха изчезнали по-малко от триста души. Александър дължеше тази си победа повече на храбростта си, отколкото на щастливия случай. Сега победи благодарение на пълководческото си изкуство, а не както преди, на местността, защото и бойния строй подреди изкусно, и сам се сражаваше умело. Прояви и проницателност, като прежали загубата на обоза и товарите с плячка, тъй като прецени, че изходът от сражението ще се реши в борбата между основните сили на двете армии. При още неясния изход от битката той действуваше като победител: обърна в бягство разбития враг и продължи да преследва бягащите благоразумно, което малко отговаряше на неговия буен характер. Защото, ако беше продължил с част от войската си да преследва отстъпващите, докато тук боят продължаваше, щеше да бъде или победен по негова вина, или победил благодарение на чужда храброст. А след това, ако се беше уплашил от многочислеността на атакувалите го конници, като победител трябваше да се спасява с жалко бягство или окаяно да падне.

Военачалниците на отделните войскови части също не посрамиха своята слава. Раните, които всеки един от тях получи, са доказателство за храбростта им: китката на Хефестион беше прободена от копие. Пердика, Кен и Менид бяха пронизани от стрели. И ако искаме да преценим македонците, ще признаем, че и царят е бил достоен за такива воини, а и те бяха достойни за толкова славен цар.

Ако започна да разказвам всичко, което стана през това време в Гърция, Илирия и Тракия под ръководството на Александър, като спазвам хронологията, ще трябва да прекъсна разказа си за събитията в Азия. Но аз смятам, че е необходимо да представя точно тези събития така, както са ставали поне до смъртта на Дарий. И така, започвам с това, което е свързано с битката при Арбела.

Почти посред нощ Дарий пристигна в Арбела, където съдбата беше прогонила и повечето от привържениците му, много военачалници и войници. Той ги събра и сподели с тях, че Александър сигурно ще се насочи към най-гъсто населените и богати градове и земи. Защото както той, така и войниците му са се устремили към богата плячка. А за персите сега ще е най-добре самият той да се оттегли с войската си, която му е останала, в най-крайните области на царството си, за да събере нови войски и да продължи войната. Тези области са все още непокътнати. Нека, казваше той, този алчен народ да завладее и царското съкровище и да насити отколешната си жажда за злато! Скоро той ще стане жертва на това злато. Казваше, че от опит се е убедил, че дори и най-скъпоценните вещи, и наложниците, и тълпата от евнуси не са нищо друго при поход освен товар. И когато Александър помъкне след себе си всичко това, ще се окаже по-слаб именно в това, чрез което по-рано е побеждавал.

Тази реч се стори на всички безнадеждна, след като виждаха, че най-богатият град Вавилон се предава, че победителят ще превземе Суза и всичко, което е гордост за царството и е причина за войната. А Александър продължаваше да говори на своите, че при поражение трябва да се мисли за живота, а не за скъпоценностите; че войната трябва да се води с оръжие, а не със злато и не под покривите на къщите и в градовете; че всичко трябва да бъде подчинено на оръжието. Дарий казваше, че и неговите предшественици отначало понасяли поражения, а след това бързо възстановявали предишното си величие.

Приближените на Дарий го последваха може би ободрени, а може би просто подчинили се на заповедта му, макар и да не споделяха мнението му. Достигнаха с него до земите на Мидия.

Малко по-късно Арбела се предаде на Александър с цялото царско имущество и изключително богатата съкровищница. В нея имаше четири хиляди таланта и много скъпи дрехи, защото, както казахме по-горе, тук беше прибрано всичко, донесено от войската на Дарий като плячка. Тъй като се появиха болести, които гниенето на разпръснатите по цялото поле трупове разпространяваше, Дарий вдигна лагера по-рано от предвиденото.

Когато се излиза от Арбела, отляво236 остава Арабия, земя, прочута с благоухания и подправки. В равнината между Тигър и Ефрат има полски път. Земята тук е толкова плодородна, че, както казват, гонели добитъка от пашата, за да не умре от преяждане. Източник на това плодородие е водата, идваща от реките от двете й страни и разнасяна по прокопани канали. Тези реки се спускат от Арменските планини и се раздалечават в низината на голямо разстояние една от друга. Отмерени са две хиляди и петстотин стадия, най-голямото разстояние помежду им в района на Арменските планини. А щом започнат да пресичат Мидия и Гордиеите, постепенно се приближават една до друга. И колкото текат по-нататък, толкова по-тясна ивица земя остава между тях. Най-близки са в равнината, която местните жители наричат Месопотамия, защото я затварят от двете страни. Накрая те се насочват към Червено море237 през земите на вавилонците.