Тирийците докараха голям кораб, натоварен в задната част на палубата с камъни и пясък така, че да може носът му да се повдигне по-нависоко. Заляха го със смола и сяра и когато платната се издуха от вятъра, бързо го обърнаха към строежа на насипа. Когато носът на кораба пламна, гребците наскачаха в предварително приготвените лодки и отплуваха. Преди да бъде ограничен, пожарът на кораба обхвана кулите и машините върху насипа. Тирийците в малките лодки разпалваха пожара със запалителни вещества и факли. Не само върховете на македонските кули, но и основите бяха обхванати от огъня. Войниците, които бяха в тях, изгоряха или захвърлили оръжието, се хвърлиха в морето. Тирийците предпочитаха да ги хващат живи, отколкото да ги избиват: с колове и камъни те разраняваха ръцете на плаващите, хващаха ги и омаломощени, без да им оказват съпротива, ги качваха на лодките.
Не само пожарът унищожаваше съоръженията, но и силният вятър, който предизвикваше голямо вълнение. Сглобовете на съоръженията се разхлабиха и нахлулата вода разсече насипа по средата. След като се сринаха куповете от камъни, пръстта, която беше нахвърляна между тях, потъна в морето. Когато се завърна от Арабия, Александър не намери даже следа от насипа. И както става при несполука, започнаха да прехвърлят вината един на друг, докато всъщност можеха да се оплакват единствено от непостоянството на морето.
Царят заповяда да се започне строежът на нов насип, но сега срещу, а не по посока на африканския вятър, така че да играе ролята и на заслон. Увеличи и широчината му, тъй че дървените кули, издигнати по средата, да са далеч от ударите на стрелите. Хвърляха в морето и цели дървета с огромни клони, след това ги засипваха с камъни и отново хвърляха други дървета, а след това прибавяха и пръст. Върху тях натрупваха ред камъни и ред дървета. Тирийците правеха всичко възможно, за да затруднят строежа. Далеч от погледа на неприятеля те се промъкваха под водата, незабелязано достигаха до насипа, закачаха с куки стърчащите клони на дърветата и ги повличаха след себе си. След това се потапяха в морето. Освен това разклащаха стеблата и клоните на дърветата в основата на насипа и така го разрушаваха.
Ядосан, Александър се колебаеше да се оттегли ли, или да продължи обсадата, когато пристигна флот от остров Кипър и Клеандър с гръцките наемници, неотдавна доведени в Азия. Раздели сто и деветдесетте кораба на две групи: лявата командуваше царят на кипърците Питагор заедно с Кратер, а в челния кораб на дясната група бе самият той. Тирийците не се осмеляваха да влязат в морско сражение. Под крепостните стени бяха пуснали котва три кораба. Царят ги нападна и ги потопи.
На следващия ден Александър придвижи флота до крепостните стени и започна да ги руши с каменохвъргачките и най-вече с тараните. Тирийците запушваха незабавно дупките с камъни. Започнаха да издигат и вътрешна крепостна стена, та ако външната не издържи, да се укрият зад нея. Но злощастието ги дебнеше отвсякъде. Насипът достигна на разстояние хвърлей на копие. Флотът обгради крепостните стени. Заплашени бяха от гибел едновременно и по суша, и по вода. Македонците навързаха по две квадриремите139, така че носовете им да се допират, а кърмите им да са раздалечени колкото е възможно повече. Опънаха между кърмите въжета и здраво завързани за тях греди, отгоре поставиха плотове, които да издържат войската. Подкараха квадриремите към града. Вече защитени, започнаха да засипват със стрели бранителите на крепостните стени.
В полунощ царят заповяда така подготвеният флот да обкръжи града. Към Тир се придвижваха отвсякъде кораби. Тирийците бяха загубили надежда за спасение, когато неочаквано гъсти облаци забулиха небето и всякаква светлинка угасна. Морето се развълнува. Високи вълни започнаха да блъскат корабите един в друг. Връзките, с които бяха скачени квадриремите, се късаха, плотовете рухваха и със страшен трясък повличаха със себе си в морето войниците. Завързаните един за друг кораби не можеха да се управляват в бурното море: войниците пречеха на моряците, гребците пречеха на войниците и както обикновено става в такъв случай, опитните се подчиняваха на невежите. Кормчиите, свикнали да управляват корабите по свой начин, сега уплашени се подчиняваха на чуждите заповеди. Най-после след усилено гребане морето отстъпи на опитните моряци, които сякаш изтръгнаха от дъното му корабите. То изхвърли на брега много от тях, и то повечето разтрошени.
По това време пристигнаха тридесет картагенски пратеници — по-скоро да изкажат съчувствие, отколкото да помогнат на обсадените. Те съобщиха, че и пуните са заети във война, но те се борят не за властта, а за спасението си. Сиракузяните бяха нападнали Африка и недалеч от стените на Картаген бяха разположили войските си на лагер. Тирийците не паднаха духом и макар да бяха почти загубили надежда за спасение, не дадоха жените и децата си да бъдат отведени в Картаген. Така по-смело щяха да посрещнат нещастието, след като близките им споделят участта им. Един от гражданите каза, че насън му се явил Аполон, когото почитаха изключително много. Той напуснал града, а насипът, изграден от македонците, се превърнал в огромен лес. Макар и да считаха, че не трябва да се вярва на това съновидение, изплашени от предзнаменованието, завързаха статуята на бога със златна верига за жертвеника на Херкулес. Той беше покровител на града и искаха чрез него да задържат Аполон.
Някога картагенците бяха донесли тази статуя от Сиракуза и я поставили в Тир, откъдето водеха своето родословие. С плячката от други превзети от тях градове те украсяваха не само Картаген, но и Тир. Даже някои предлагаха обред, който не вярвам да е бил по волята на боговете и не беше прилаган от векове — да се пренесе в жертва на Сатурн момче от знатен род. Това бе по-скоро светотатство, отколкото свещенодействие. Самите жреци се противопоставиха. Картагенците казваха, че този обичай им е завещан от прадедите и те са го спазвали дълго. Ако старейшините, на които всички се подчиняваха, не се бяха противопоставили, дивото суеверие би надвило човещината.
Заставени от необходимостта, която е по-изобретателна от всяко бойно изкуство, тирийците създадоха нови бойни средства. Те завързваха дебели греди с въжета, придвижваха ги с макари и ги прехвърляха върху корабите, които идваха под крепостните стени. Куки и коси, закачени на тези греди, или нараняваха войниците в корабите, или пък разтрошаваха самите кораби. Нагряваха на силен огън медните си щитове, напълваха ги с горещ пясък и вряща смола и ги хвърляха от стените надолу. Нямаше по-страшна от тази гибел: проникнеше ли горещият пясък между ризницата и тялото, не можеше с нищо да се изхвърли и изгаряше всичко. Като захвърляха оръжието и всичко, което можеше да ги предпази, македонските войници получаваха тежки рани, без да могат да отмъстят. А железните куки, спускани с макари, сграбчваха мнозина от тях.
Уморен, Александър се канеше вече да вдигне обсадата и да се отправи за Египет. Защото след като беше прекосил Мала Азия толкова бързо, той се бавеше под стените на един град и пропускаше благоприятната възможност да извърши други големи подвизи. Срамуваше се не толкова, че ще отстъпи без успех, колкото, че се бави. Но ако изоставеше Тир, той щеше да засенчи славата, която беше постигнал с оръжието си. Затова заповяда да докарат още по-големи кораби и да натоварят в тях отбрани войници.
Случайно някакво невиждано по големина животно се показа над повърхността на водата и допря огромното си тяло до насипа, издигнат от македонците. Животното, което цепеше вълните, бе забелязано и от македонците, и от тирийците. То ту се потапяше във водата, ту се издигаше над вълните и накрая недалеч от брега изчезна. Появата му зарадва и македонците, и тирийците. Македонците изтълкуваха появата на животното като предсказание за успех, а тирийците сметнаха, че Нептун, повелителят на моретата, е отвлякъл звяра и насипът скоро ще рухне. Зарадвани от това предзнаменование, те устроиха пиршество. Замаяни от изпитото вино, при изгрев-слънце те се качиха на салове, обкичени с цветя и венци. Повярваха, че този случай е предзнаменование за победа, и дори се поздравяваха помежду си.
