Жадни за плячка и слава, войниците обещаха и занапред да вървят с него, тъй като никога не ги беше лъгал. След като ги разпусна обнадеждени, заповяда да построят кораби. Искаше, след като толкова бързо беше прекосил цяла Азия, да види и морето, където е краят на света.
В най-близките планини имаше много дървен материал за построяване на кораби. Като започнаха да го секат, те се натъкнаха на огромни змии. Имаше и носорози — животни, редки по другите места. Това име всъщност е дадено на животното от гърците. Като не знаеха техния език, индите му бяха дали друго име на своя език. Царят основа два града445 на двата бряга на преминатата река, награди пълководците си с венци и даде по хиляда златици на всекиго. Отдаде почит на едни, понеже му бяха близки приятели, на други — според заслугите.
Още преди сражението с Пор Абизар беше изпратил пратеници при Александър. Сега изпрати други с обещание, че ще изпълнява всичко, каквото му заповяда.
Помоли да не го превръща в пленник, тъй като нито може да живее, лишен от царската власт, нито пък да управлява като пленник. Александър заповяда да му отговорят, че ако той не може да дойде, той сам ще отиде при него.
И тъй, след като премина тази бърза река, Александър навлезе във вътрешността на Индия. Почти цялото пространство е заето от гори с дълбоки сенки поради изключителната дебелина на дърветата. Клоните на повечето от тях, превити ниско към земята, се издигаха отново като стебла и съвсем загубваха формата си. Приличаха на отделни дръвчета със собствени корени. Температурата на въздуха е здравословна, тъй като сенките намаляват слънчевия пек, а водата изобилствува навсякъде. Но и тук имаше змии, и то с люспи, които отразяваха като злато блясъка на слънцето. Нищо друго не е по-опасно от отровата им, защото ухапаният умира веднага, преди да му помогнат. Оттук през безлюдни места достигнаха до река Хираота446. Непосредствено до нея имаше сенчеста гора с големи дървета. В нея видяха пауни, които дотогава не бяха срещали. Александър обсади близкото селище, взе заложници и определи данък на населението.
Достигна до голям град447, защитен не само от крепостни стени, но и от блато. Варварите, решили да се сражават, бяха навързали колите си една за друга. Едни бяха въоръжени с копия, други — със секири. Със скокове преминаваха от кола в кола, когато искаха да се притекат на помощ на изпадналите в затруднение. Необикновеният начин на водене на война отначало изплаши македонците, тъй като получаваха рани от копия, хвърляни отдалеч. След това заобиколиха колите им и започнаха да ги избиват. Александър заповяда да разсичат връзките между колите, за да може по-лесно да ги сразят. След като загубиха осем хиляди души, варварите се прибраха в града. На следващия ден македонците поставиха щурмови стълби на крепостната стена и я завладяха. Малцина успяха да избягат. Тези, които бяха узнали за падането на града, преплуваха блатото и предизвикаха голям страх сред съседните селища, като разказваха, че непобедима войска от богове идва към тях.
Александър изпрати Пердика да опустошава с част от войската тази област. Предаде друга част от войските си на Евмен448, за да принуди и той варварите да се предадат, а сам поведе останалите към укрепения град, в който бяха избягали жители и от други селища. Макар и да се беше подготвило за война, населението изпрати хора при Александър, за да молят за милост. В настъпилата суматоха хората се бяха разделили на две: едните смятаха, че нищо друго не би ги спасило, освен да се предадат, а другите — че няма на какво повече да се надяват. Преди да се споразумеят, тези, които бяха за предаване, отвориха вратите и пуснаха неприятеля. Александър имаше право да се разгневи на инициаторите на съпротивата, но прости на всички. Взе заложници. След това се отправи към най-близкия град.
Водеха заложниците пред войската. Хората, накачили се по крепостните стени, разбраха, че са от същото племе, и ги заговориха. И останалите градове, усмирени по този начин, той прие за съюзници. И те, като виждаха снизхождението, а същевременно и силата на царя, се убеждаваха едни други да се предават.
Пристигнаха в земите на цар Сопит. Племето, което ги населяваше, се отличаваше с мъдростта си и имаше добри нрави. Новородените деца тук не се отглеждаха от родителите им, но от хора, на които се възлагаше възпитанието им. Ако у някое дете се забележи някакъв физически недъг, те заповядват да се убие. Женят се не по род и знатност, но по телесната красота, понеже смятат, че тя ще бъде наследена от децата.
Начело на селището, където Александър водеше войската си, стоеше цар Сопит. Вратите бяха затворени, нямаше въоръжени хора нито по кулите, нито по стените на крепостта. Македонците не знаеха дали жителите са изоставили града, или са се укрили. Внезапно вратата се отвори и насреща им излезе заедно с двамата си вече възмъжали синове царят на индите, който се отличаваше от останалите с изключителната си красота. Дрехата му беше украсена със злато и пурпур. Тя покриваше и коленете. Даже на златните сандали беше поставил перли. Раменете и лактите му бяха украсени с големи бисери. Блестящи обеци висяха на ушите му. Зелени скъпоценни камъни украсяваха жезъла. Сопит предаде на Александър жезъла си и го помоли да го приеме като залог за щастие, като каза, че той предава заедно със себе си и децата, и племето си.
Забележителни в тази област са ловджийските кучета.
Казват, че не лаели, когато откриели звяра, и че най-враждебни са към лъвовете. За да покаже силата им на Александър, Сопит заповяда да вкарат в оградата голям лъв и да насъскат срещу него четири кучета. Те бързо заловиха звяра. Един от слугите, който се занимаваше с това, започна да дърпа крака на едното куче, което заедно с другите беше захапало бедрото на лъва. Понеже не го изпускаше, той започна да го сече с меча си. И след като не можа да надвие упоритостта на кучето, продължи да го сече от другата страна. После започна отвсякъде да удря с оръжието си кучето, което, даже умирайки, забиваше още по-дълбоко зъбите си в тялото на звяра. Тази толкова голяма страст към ловуване у тези животни се е запечатала в паметта на хората.
Може би преувеличавам, но не бих твърдял нещо, в което се съмнявам, нито пък бих подценил това, в което съм се уверил.
След като остави Сопит да управлява царството си, Александър продължи към река Хипазид449, за да се свърже с Хефестион, който беше покорил областта на отсрещната страна на реката. Цар на най-близкото племе беше Фегей450. Той заповяда на народа да си обработва земята, а самият посрещна Александър с дарове и не му отказа нищо, което му поиска. При него царят остана два дена. Беше решил на третия ден да премине реката, което беше трудно не само поради широчината й, но и поради подводните скали. Той разпита Фегей за това, което го интересуваше, и разбра, че пътят отвъд реката ще може да се измине за дванадесет дена през пусти и усамотени места, а след това се стига до река Ганг, най-голямата река на Индия; че отвъдния й бряг го населяват племената гангариди451 и прази452 и че техният цар Аграм453 е заел пътищата с двадесет хиляди конници и двеста хиляди пехотинци. Казваше, че към това е прибавил още две хиляди квадриги и три хиляди бойни слона.
Всичко това се видя на Александър невероятно. Той запита Пор, който беше с него, дали е истина това, което говорят. Пор потвърди, че за силата на племето и на царството не са го излъгали, но каза, че този, който управлява, не само че не е знатен, но е и от долен произход. Пор му разказа, че бащата на Аграм някога едва е изкарвал прехраната си като бръснар в двореца. Поради хубостта му не е бил безразличен на царицата. Тя го направила приближен на царя, той го убил и заграбил престола, а тя го взела за опекун на децата си. Но и те били убити, а после им се родил този ненавистен за народа човек, известен повече със съдбата на баща си, отколкото с авторитета си.
