Знатните младежи, негови телохранители, които го придружаваха, бяха изостанали, с изключение на Филип. Той беше младо, много духовито момче, брат на Лизимах. Невероятно звучи, но той в продължение на петстотин стадия следваше пеша царя, който яздеше кон, въпреки че брат му често му предлагаше своя кон. И не изостана дори за момент от царя, макар да носеше ризница и оръжие. Когато пристигнаха в гората, в която се бяха укрили неприятелите, той героично се сражава и закриваше с тялото си царя в боя срещу противника. След като варварите изоставиха гората и побягнаха, високият дух, който поддържаше силите му в разгара на сражението го изостави. Внезапно го обля пот, той политна и се хвана за дънера на най-близкото дърво. След това, съвсем изнемощял, беше поет от ръцете на царя. И в тях издъхна.
Голяма скръб обхвана и без това натъжения цар, който разбра, че и Еригий, един от прославените му пълководци, беше убит, преди да се прибере в лагера. Погребението на единия и на другия беше удостоено от царя с най-голямо великолепие и почести.
Царят реши да тръгне на поход срещу племето на дахите. Беше узнал, че Спитамен е там. Но щастието му, всякога благосклонно към него, беше осъществило това намерение в негово отсъствие.
Спитамен обичаше много жена си и я водеше навсякъде със себе си въпреки несгодите. Тя трудно понасяше бягството и съпътствуващите го изпитания. Изтощена от несгодите, използуваше всякакви женски хитрини, за да застави мъжа си да спре най-после бягството и да потърси милост от Александър, от когото и тъй не можеше да избяга. Беше родила от този мъж трима синове, вече възмъжали. Тя ги доведе пред бащата и започна да го моли да се съжали поне над тях. За да бъдат молбите й по-убедителни, допринасяше и това, че Александър не беше далеч. Но Спитамен смяташе, че тя желае да се предаде, а не го съветва и че, уверена в красотата си, желае да се отдаде на Александър. Той измъкна късия си персийски меч и щеше да я заколи, ако синовете й не бяха се спуснали насреща му. След това й заповяда под смъртна заплаха да се махне от очите му. За задоволяване на страстта си започна да прекарва нощите с развратни жени. Отвращението към тях обаче разпали още повече любовта към жена му. Той се върна отново при нея и не преставаше да я моли да се откаже от решението си и да го придружава каквото и да им поднесе съдбата. Казваше й, че ще понесе по-леко смъртта, отколкото да се предаде. Тя продължаваше да му обяснява, че това, което желае, е по-полезно и дори и да е женски каприз, е все пак чистосърдечно; че и за в бъдеще тя ще бъде покорна на мъжа си.
Спитамен, опиянен от любовта си към нея и измамен от престореното й послушание, реши още през деня да даде угощение. Беше вече пиян и полусънен, когато го занесоха в спалнята. След като се увери, че е заспал дълбоко, жена му го закла с меча, който беше скрила под дрехите си, и предаде отрязаната и обляна в кръв глава на посветения в тази работа роб. След това, придружена от същия роб, както беше в окървавената дреха, пристигна в македонския лагер и помоли да се съобщи на Александър да я приеме. Искаше той лично от нея да чуе това, което трябваше да узнае.
Като я вида опръскана с кръв, царят помисли, че е дошла да се оплаче от обида, и я попита какво желае. Тя помоли да въведат роба, който стоеше в преддверието. Той носеше главата на Спитамен, покрита с дрехата му, и им я показа. Бледност беше покрила чертите на безкръвното лице и не можеше да се познае кой е. Царят, като разбра, че носи човешка глава, излезе от шатрата. Разпита в какво се състои работата и се осведоми от самия роб.
Най-различни мисли терзаеха душата му, обезпокоен от този обрат. Смяташе, че е от голяма полза за него това, че беглецът и предателят, който щеше да го забави толкова много, е убит. Отвращаваше го обаче нейното страшно престъпление. Мъжът, изпитващ към нея такава любов, баща на децата й, беше убит от нея зверски. Погнусата от това престъпление надделя над благодарността и той заповяда да й съобщят да напусне лагера, за да не би примерът на варварското своеволие да се пренесе в нравите на податливите гърци. Дахите, като узнаха за убийството на Спитамен, се предадоха заедно със завързания Датаферн, негов съучастник в измяната.
Александър, освободен от грижи, се зае да накаже своите наместници за неправдите, които бяха извършили над подчинените си от алчност и високомерие. Предаде Хиркания на Фратаферн. Предаде му още племената марди и тапури и му възложи да му изпрати под стража Фрадат, а на негово място постави Фратаферн. На мястото на Арзам, управител на дрангите, назначи Стазанор389, а Арзам беше изпратен в Мидия, за да замени там Оксидат390. След смъртта на Мазей Вавилония беше подчинена на Стамен391.
След като уреди тук всичко, на третия месец Александър вдигна войската си от зимния лагер и се отправи към областта, наричана Газака392. През първия ден пътуването беше спокойно. Вторият ден мина все още при ясно небе, без буря и дъжд, но все пак беше по-мрачен от предишния с признаци за наближаваща буря. На третия от всички страни небето започна да гърми, като ту по-ярки, ту по-бледи светкавици започнаха не само да заслепяват войниците, но и да ги плашат. Трясъкът по небето беше почти непрекъснат. Отвсякъде се виждаха бляскащи мълнии. Вцепенени, със заглъхнали уши, войниците не се осмеляваха нито да вървят, нито да спрат. Изля се внезапно пороен дъжд, смесен с градушка. Отначало войниците се закриваха с щитовете си, но след това вече не само не можеха с вкочанелите си ръце да държат измокреното оръжие, но и да се ориентират на коя страна да се обърнат, тъй като бурята връхлиташе от всички страни с голяма сила. В разстроени редици войската се разпръсна по цялата седловина. Мнозина, изтощени повече от страха, отколкото от умората, лягаха на земята, въпреки че студът беше превърнал дъжда в едра градушка. Други се прикриваха зад дънерите на дърветата. Те им служеха и за опора, и за заслон. Не си правеха илюзии, че сами са си избрали мястото за смърт. Като не се движеха, топлината на тялото ги напускаше. Тази неподвижност беше приятна за умореното тяло и те не се отказваха дори от смъртта при такъв покой. Бурята продължаваше да бушува свирепа и упорита. И облаци, и тъмните като нощ гори закриваха дневната светлина. Единствен царят, понасяйки бодро това голямо зло, се беше заел да обхожда войниците, да прибира разпръснатите, да вдига просналите се на земята, да показва дима, излизащ от близките колиби, да ги подтиква да заемат тези убежища, каквито и да са те. И нищо не можеше да допринесе повече за спасението им от обхваналия ги срам — да напускат царя си, готов да ги подпомогне и в най-тежките изпитания.
Неволята, по-силна от разума или несгодите, намери лек срещу студа. Започнаха със секири да повалят околните дървета, навсякъде запалиха купчини клони и дънери. Сякаш гората бе пламнала от пожар и само между пламъците бе останало място за войниците. Тази топлина раздвижи вкочанените им тела и започнаха спокойно да дишат. Варварските колиби, които неволята беше открила вътре в гората, подслониха някои от тях. Разположиха лагера на мократа земя, тъй като гневът на небето вече бе отминал. Бурята погуби две хиляди войници заедно с продавачите и слугите. Очевидци разказват, че са видели как смъртта е заварила някои от тях в момент, когато, прислонили се под дърветата, си говорели помежду си.
Случайно един македонски войник, който едва се държеше на краката си, все пак се добра до лагера с оръжието си. Като го съзря, царят, който току-що беше разпалил огъня и топлеше замръзналите си ръце, скочи от дънера, на който седеше, и като свали оръжието от премръзналия и вече губещ съзнание войник, го постави на своето място. Войникът дълго не разбра къде си отпочиваше и от кого беше подпомогнат. След като се посъживи и видя, че седи на царското място, скочи изплашен. Александър му каза: „Съзнаваш ли, войнико, колко по-добре живеете сега под моя власт, отколкото под властта на персийския цар? Там биха те наказали със смърт, ако седнеш на царския трон, а при мене това беше твоето спасение.“
