В това сражение бяха убити сто хиляди пехотинци и десет хиляди конници от персийската армия. От македонците бяха ранени четири хиляди и петстотин. Триста и двама конници бяха изчезнали, а сто и петдесет бяха убити. С толкова малки загуби беше извоювана голямата победа. Александър беше уморен от напрегнатото преследване на Дарий. Тъй като нощта настъпваше и нямаше вероятност да го настигнат, той се отправи към лагера, превзет малко преди това от войниците му. Заповяда да извикат най-близките му приятели. Драскотината на хълбока не му попречи да участвува в устроеното пиршество. Неочаквано от най-близката шатра долетя жален вик, примесен с плач и пляскане с ръце по варварски, който разтревожи пируващите. Кохортата, която охраняваше царските шатри, стресната да не би това да е начало на бунт, започна да се въоръжава. Оказа се, че майката и жената на Дарий и останалите знатни пленнички със силно ридание оплакваха царя, когото смятаха за убит. Един от евнусите, пленник, който стоеше пред тяхната шатра, бил видял у някого си плаща, захвърлен от Дарий по време на бягството му, за да не го издаде с богатата си украса. Евнухът сметнал, че е снет от убития цар, и беше известил погрешно жените за смъртта му.

Казват, че Александър, като разбрал заблуждението на жените, заплакал от състрадание към съдбата на Дарий и трогнат от любовта на семейството му към него. Заповядал при тях да отиде Митрен, който се беше предал в Сарди и знаеше персийски, и да ги утеши. Но след това съобрази, че появата на предателя може да предизвика гнева и да усили скръбта на пленничките. Затова изпрати един от придворните си — Леонат — да им съобщи, че оплакват жив човек.

Придружен от няколко телохранители, Леонат дойде до шатрата и помоли да им съобщят, че е изпратен от Александър. Слугите, които стояха пред входа на шатрата, като видяха въоръжени хора, сметнаха, че е настъпил последният час на господарките им. Те се втурнаха в шатрата и крещяха, че са дошли войници да ги убият. Жените не можеха да им попречат, но не се осмеляваха да ги пуснат вътре. Стояха безмълвни и очакваха да се изпълни волята на победителя. Леонат почака някой да го въведе вътре и след като никой не се осмели, остави в преддверието телохранителите и влезе в шатрата. Жените се смутиха, тъй като им се стори, че е влезнал без разрешение. Майката и съпругата на Дарий коленичиха пред него и го молеха, преди да ги убият, да им бъде позволено да погребат Дарий според древния обичай. Заявиха, че са готови да посрещнат смъртта, след като окажат последна почит към него. Леонат им съобщи, че Дарий е жив и че никой не само няма да ги докосне, но ще им бъде запазено предишното положение и достойнство. Едва тогава майката на Дарий се изправи.

На следващия ден Александър, макар и да беше зает с погребението на загиналите войници, заповяда да се отдаде почит на най-знатните от персите и позволи на майката на Дарий да погребе по старинен обичай когото пожелае. Тя нареди да бъдат погребани скромно някои от роднините й, като съобрази, че е неуместно устройването на тържествено погребение на перси, след като победителите изгориха останките на своите мъртви без всякаква пищност. След като отдаде последна почит към загиналите, Александър заповяда да известят пленничките, че ще отиде при тях. Освободи придружаващата го свита и влезе в шатрата само с Хефестион126.

Хефестион беше най-любимият приятел на царя. Заедно с него той бе възпитаван. Доверяваше му всичките си тайни. Никой не съветваше по-откровено Александър. Тази привилегия той използуваше разумно като подарена, а не като присвоена. Беше връстник на царя, но го надминаваше по ръст. Затова и цариците, които помислиха, че той е царят, му оказаха почит по техния обичай. Когато пленници евнуси им казаха кой е Александър, Сизигамбида падна на колене пред краката му и започна да се извинява, че е сгрешила, тъй като никога преди не го е виждала. Александър й помогна да стане и каза: „Не си сбъркала, майко, защото и този е Александър.“ Наистина, ако той беше останал до края на живота си така въздържан, вярвам, че щеше да бъде по-щастлив, отколкото, когато, подражавайки на Либер и триумфиращ над всички народи, премина от Хелеспонт до Океана. Така би надвил гордостта и гнева — пороци, които не можа да преодолее. Така по време на пировете не би извършил убийства на беззащитни приятели, отлични пълководци, покровители на толкова много народи. Щастието още не беше го възгордяло. Приемаше го разумно, но не съумя да го задържи при възхода си. По умереност и снизходителност надмина всички царе преди себе си. С девойките царици се държа така благоприлично, както към родни сестри. Съпругата на Дарий, с която никоя нейна връстница не можеше да се сравнява по красота, не само че не оскверни, но се погрижи никой да не се погаври с нея. Заповяда да се върнат всички скъпоценности на жените и да не липсва на пленничките нищо от предишния разкош освен това, че не са свободни. Сизигамбида каза: „Царю, ще се молим за тебе така, както някога сме се молили за нашия Дарий. Ти не заслужаваш омразата ни. Ти победи великия цар не само поради щастлива случайност, но и със справедливостта си. Ти ме наричаш твоя майка и царица, но аз се считам само твоя робиня. Приемам зачитането на предишното ми величие и ще изтърпя сегашното робство. Ти разполагаш с нас, но нека доказателство за силата ти да бъде не жестокостта, а снизхождението.“

Александър ободри жените и прегърна сина на Дарий. Макар и да го виждаше за пръв път, детето не се уплаши и го прегърна. Трогнат от тази искреност, Александър каза на Хефестион: „Колко бих желал Дарий да се поучи от това!“ След това излезе от шатрата.

Александър издигна на брега на река Пинар три олтара — на Юпитер, на Херкулес и на Минерва. После се отправи за Сирия. Напред изпрати Парменион в Дамаск, където се намираше царската хазна. Парменион узна, че го е изпреварил сатрапът на Дарий. Понеже се опасяваше да не би малобройността на войниците му да окуражи противника, реши да потърси подкрепление. Случайно сред изпратените напред съгледвачи попадна някакъв човек, по народност мард127, който предаде писмо на Парменион, изпратено от управителя на Дамаск до Александър. Мардът добави, че управителят ще му предаде цялата съкровищница. Парменион заповяда да го задържат под стража и разпечати писмото, в което управителят предлагаше на Александър да изпрати някой от пълководците с малко войници, за да му предаде всичко, което Дарий му е поверил. Парменион изпрати с придружители марда при предателя. По пътя той се отскубна от стражата и преди разсъмване влезе в Дамаск. Това нещо смути Парменион. Страхуваше се от коварство и не смееше да тръгне по непознатия път без водач. Но като вярваше в щастливата звезда на своя цар, заповяда да заловят селяни за водачи по пътя. С тяхна помощ на четвъртия ден пристигнаха пред града.

Сатрапът128 на Дамаск беше започнал вече да се страхува, че няма да му се доверят. Загубил сякаш вяра в непристъпността на градската крепост, още преди изгрев-слънце заповяда да изнесат царските пари — персите ги наричат хазна — и най-скъпите неща, като се преструваше, че бяга. Всъщност, възнамеряваше да ги предложи на македонците като плячка.

Хиляди мъже и жени вървяха след него в привидното му бягство — жалка тълпа, достойна за съжаление от всекиго освен от сатрапа, на когото тези хора се бяха доверили. Защото, за да бъде наградата за предателството по-голяма, той подготвяше за врага плячка, много по-скъпа от каквито и да са пари — знатни мъже, жените и децата на Дариевите пълководци, както и пратениците на гръцките градове, които Дарий, считайки, че там ще бъдат в безопасност, беше оставил в ръцете на предателя. Персите наричат „гангаби“ хората, които носят на раменете си товари. Но тези носачи не можаха да издържат внезапно разразилата се буря и последвалата я виелица, както и скованата от студ земя. Те започнаха да навличат искрящите от злато и пурпур дрехи, които носеха. Никой не ги спря, след като съдбата позволяваше на най-низвергнатите това своеволие. Парменион прецени, че това не трябва да се допуска. Той подкани войниците си като при предстоящо сражение да пришпорят конете и да препуснат към града. Носачите, прегънати под товарите си, подплашени започнаха да ги изоставят и да бягат. Даже и войниците, които ги придружаваха, също уплашени, захвърлиха оръжието и започнаха да се укриват. Сатрапът, който се преструваше също на уплашен, увеличаваше страха им.