Беше принуден да остане тук повече, понеже водачите, наглеждани небрежно, бяха избягали. Изпрати да потърсят други. Не можа да намери нови водачи, а желанието му да види Океана и края на света надделя. Той повери живота си и живота на толкова храбри мъже на непознатата, но примамлива река.
Заплуваха, без да познават нито една от областите, покрай които ги носеше течението. Колко имаше оттук до морето, какви племена живееха, докъде щеше да бъде спокойно течението на реката, докъде щеше да побира дългите кораби — за всичко това само гадаеха и смътно си го представяха. Единствено утешение в това безразсъдство беше вечното им щастие. Вече бяха напреднали около четиристотин стадия, когато кормчиите, усетили диханието на морето, съобщиха на царя, че навярно това е Океанът. Зарадван, той започна да насърчава моряците и те натиснаха веслата. Радваха се, че беше дошъл желаният от всички край, че са постигнали велика слава, че нищо няма да се противопостави повече на храбростта им и че те ще завладеят края на земята без повече войни, без кръв, защото нататък не би имало живот, или ако има, то това биха били само безсмъртни. Александър изпрати малък брой хора с кораб, които да завладеят селищата на диваците край брега и да проучат условията за по-нататъшното им пътуване. Те претърсваха всички колиби и откриваха криещите се. Питаха ги колко далеч от морето се намират. Диваците им отговаряха, че те дори не са чували за някакво море, но че след три дена ще достигнат до горчивата вода, която поглъща сладката. Ясно беше, че хората, които не познават тамошната природа, споменават за море.
Обнадеждени и въодушевени, моряците продължиха да гребат и с всеки ден, който ги приближаваше до осъществяване на надеждата им, растеше и ентусиазмът им. На третия ден видяха морето, сливащо се с реката, която бавно течеше. Достигнаха до друг остров, почти в средата на реката. Там привързаха корабите и се отправиха да търсят храна, без да предвиждат новата беда, която ги очакваше.
Бяха изминали едва три часа, когато океанът започна да се надига развълнуван и да изтласква водите на реката. Тя започна да си пробива път отначало по-спокойно, след това с по-силен напор, отколкото тече обикновено в коритото си. За хората приливът беше непознат и им се струваше, че това е някакво чудо, признак за гнева на боговете. Водата продължаваше да се надига и да залива бреговете. Повдигаше и корабите. Целият флот се разпръсна. Изпратените на брега войници, разтреперани и занемели от ненадейното зло, се спуснаха обратно към корабите. Но в тази бъркотия и бързането води до забавяне. Едни бутаха корабите с греди, други се мъчеха да приведат в действие веслата и бързайки да отплуват, не дочакваха другарите си. Подкарваха корабите повредени и полуразбити. Не можеха да поемат всички, които в безредие тичаха след тях. И там, където бяха повече, и там, където бяха по-малко, отплуването се забавяше. Тук крясъците, там разбърканите гласове пречеха на командирите да въдворят ред. Не беше по силите на кормчиите да дадат помощ на когото и да било, тъй като не можеше да се чуе нито техният глас, нито да се опазват от уплашените и объркани войници.
Корабите започнаха да се блъскат един в друг, а веслата да се избутват едно от друго. Човек можеше да помисли, че е започнало морско сражение. Удряха и се притискаха един в друг. Гневът на тези хора предизвика ръкопашен бой. Приливът беше залял всичко около реката и достигна до хълмовете, които заприличаха на малки острови. Мнозина, след като бяха изпуснали корабите, бързаха да доплуват до тях. Едни кораби се люшкаха по вълните, други затъваха в плитчините. Ново и по-ужасно от предишното явление ги сполетя. Морето започна да се прибира. Водата бързо спадаше и откриваше залетите допреди малко земи. Корабите се преобръщаха едни напред, а други — встрани. Бреговете бяха осеяни с товари и оръжия, отломки от весла и дъски. Войниците не смееха да слязат на сушата, нито пък да се подслонят в кораб. Очакваха по-страшни от преживените бедствия. Не вярваха, че сами са видели това, което бяха преживели — корабокрушение на сухо, а морето навлязло в реката. Злото нямаше край. След малко морето щеше отново да се развълнува и да повдигне корабите. Войниците очакваха по-страшни от преживените изпитания. Защото страшни чудовища пълзяха по освободените от водата брегове. Нощта настъпваше. Даже и царят се отчая и се отдаде на мрачни мисли. Въпреки това непобедимият му дух не беше сломен. Той прекара цялата нощ в наблюдение и изпрати при устието на реката конници, за да му съобщят веднага щом започне приливът. Заповяда да поправят повредените кораби, да изправят обърнатите, да внимават кога морето отново ще започне да залива сушата. Прекара цялата нощ в бдение и дочака сутринта, когато конниците се върнаха. Приливът започна веднага. Водата отначало с по-малки вълни започна да повдига корабите, а след като заля цялото поле, започна да се плиска и в тях. Войниците и моряците се стекоха масово към морския и речния бряг и дадоха воля на радостта си от неочакваното спасение. Питаха се учудени откъде морето се връща ненадейно толкова голямо, колкото се беше оттеглило, и каква беше неговата природа, подчинена на волята на времето.
Царят пресметна по това, което ставаше, че определеното за прилив време е след изгрев-слънце. За да го превари, посред нощ с няколко кораба при благоприятно течение излезе от устието и навлезе на около четиристотин стадия в морето. Така най-после осъществи своето желание. Той принесе жертва на боговете, закрилници на морето, и се върна при флота.
Флотът тръгна срещу течението на реката. На другия ден достигна солено езеро, чиито непознати свойства подлъгаха мнозина безразсъдно да навлязат във водата. Телата им се покриха с тиня и допирането им едно до друго стана причина за тежки заболявания. Само зехтинът можа да им помогне. Александър изпрати напред Леонат, за да изкопаят кладенци, тъй като областта беше безводна, а той имаше намерение да преведе войската си по сухо. Остана тук, за да дочака пролетта.
Между това основа много селища и заповяда опитните във военното дело Неарх482 и Онезикрит483 да закарат най-здравите от корабите в океана, да навлязат в него и да го проучат. Каза им, че те ще могат, като се спуснат по същата река или по Ефрат, да се върнат при него, когато поискат.
След като зимата омекна, той изгори корабите, които бяха вече ненужни, и поведе войската си по суша. За девет дена пристигна в земята на арабитите484. Оттам след толкова дни дойде в земите на кедрозите. И тук народът, ако и свободолюбив, реши да се предаде. Александър не им поиска нищо освен храна. След пет дена стигна до някаква река. Жителите я наричаха Араб. Тръгна по безводна и пустинна област. Като я премина, навлезе в земята на хоритите485. Там предаде по-голяма част от войската си на Хефестион, а леко въоръжените раздели между Птоломей и Леонат. Три войски едновременно опустошаваха земите на индите и заграбваха голяма плячка: Птоломей опустошаваше крайбрежието, царят — вътрешността, а от другата страна — Леонат. И в тази област основа град. В него бяха заселени арахози.
Достигнаха до индите, които живееха по крайбрежието. Владееха широка пустинна област и нямаха никакви търговски връзки със съседите си. Самото усамотение ги беше направило сурови. Ноктите им стърчаха, никога нерязани, косите им бяха рошави, брадите — небръснати. Колибите им бяха изградени от мидени черупки и други изхвърлени от морето материали. Увити в кожите на животни, те се хранеха с риба и с месо от по-големите хищници, които приливът изхвърляше.
Припасите се свършваха. Македонците започнаха да понасят лишения, а след това настъпи голям глад. Разравяха корените на палмите, защото тук вирееше само това растение. Когато и те свършиха, посегнаха на впрегатния добитък. Наложи се да колят и конете. Когато нямаше и коне, които да возят товарите, изгориха плячката, взета от неприятелите, заради която бяха преминали Ориента. След глада дойдоха и епидемиите. Нездравата храна и вредните сокове, тежкият път и потиснатият дух причиниха масови заболявания.
