Царят получи писмо от Парменион, най-верния от придворните му, с което го предупреждаваше да не поверява здравето си на Филип, защото той бил подкупен от Дарий с хиляда таланта и с обещание да го ожени за сестра си. Писмото го смути извънредно много и той тайно преценяваше дали да се поддаде на страха или на надеждата. „Да изпия ли лекарството? Ако наистина ми бъде дадена отрова, значи заслужавам това, което ще ми се случи! Да се съмнявам ли във верността на лекаря? Да допусна ли да ме умъртви в собствената ми палатка? По-добре да умра от чужда ръка, отколкото от собствения си страх!“ Дълго се колеба, но не съобщи на никого съдържанието на писмото, а го запечата със собствения си печат и го мушна под възглавницата си.
В такива размишления изминаха двата дена. Настъпи определеният от лекаря ден. Той донесе чашата, в която беше налял лекарството. Като го видя, Александър се надигна в леглото си. В лявата си ръка държеше изпратеното от Парменион писмо, а с дясната пое чашата и изпи лекарството, без да трепне. После заповяда на Филип да прочете писмото, като не откъсваше очи от него, смятайки, че ще може по изражението на лицето му да долови някакъв признак на смущение. Но Филип, след като прочете писмото, прояви повече негодувание, отколкото страх. Той хвърли плаща си и писмото пред леглото и каза: „Царю, моят живот винаги е зависел от тебе, но сега разбрах, че зависи от твоята свещена и почитана дума. Обвинението в убийство, насочено против мене, ще бъде опровергано от твоето оздравяване. Излекуван от мене, ти ще ме върнеш към живота. Настоявам и те моля: остави страха и позволи лекарството да се разлее по вените ти! Успокой душата си, която верните и много ревностни приятели смущават с неуместното си безпокойство!“
Тези думи не само успокоиха царя, но го възрадваха и обнадеждиха. Той каза: „И така, Филипе, ако боговете ти позволяха да изпиташ духа ми както пожелаеш, то ти можеше да избереш и друг начин, но той несъмнено нямаше да бъде по-добър от този, който използува. Въпреки писмото аз изпих приготвеното от тебе лекарство. Сега, вярвай, аз съм не по-малко загрижен за доказването на твоята вярност, отколкото за моя живот.“ Като изрече това, Александър подаде десницата си на Филип.
Това, което последва, сякаш потвърди клеветата на Парменион. Силата на лекарството веднага се прояви: дишането на царя стана затруднено. Филип опита всичко: налагаше тялото му с компреси, възбуждаше сетивата му ту с миризми на храни, ту с вино. А щом забеляза, че Александър идва в съзнание, започна да му говори непрекъснато за майка му, за сестрите му, за очакващата го голяма победа. Скоро лекарството се възприе от тялото и действието му се почувствува. Най-напред се възстанови духът на Александър, а после и телесните му сили, и то по-бързо от очакваното. Още на третия ден царят излезе пред войниците. Войската прие Филип така сърдечно, както и царя, всеки му стискаше ръцете и му благодареше като на бог. Не е лесно да се опише с думи колко са предани македонците на своите царе и особено на този цар. Те го обичаха повече, отколкото повелява вроденото у македонците чувство на уважение към царете. Струваше им се, че той не предприема нищо без помощта на боговете: щастието го съпътствуваше навсякъде, дори дързостта му го водеше към слава.
Възрастта на царя съвсем не беше достатъчно зряла за такива големи подвизи. Тя украсяваше всичките му дела. За войниците са важни и други неща, на които повечето хора не обръщат внимание — съревнованието с воините във физическите упражнения, държанието и облеклото му, които бяха като на обикновения боец, физическата му сила. Със своя природен дар и добродетелите на духа си Александър беше спечелил обичта и почитта им.
Като получи известие за болестта на Александър, Дарий потегли към река Ефрат толкова бързо, колкото му позволяваше неговата тежко натоварена войска. Той построи мостове и успя за пет дена да прехвърли войската си през реката, бързайки да завладее Киликия. Александър, вече с възстановени сили, достигна до град Соли107, превзе го, наложи му глоба от двеста таланта и постави гарнизон в крепостта. След това извърши жертвоприношение като благодарност за възстановеното си здраве и чрез игри и почивка показа колко много презира варварите, защото устрои състезания в чест на Ескулап108 и Минерва109.
Докато наблюдаваше игрите, дойде радостното известие, че при Халикарнас персите са победени в бой от негови войскови части. Покорени били дори миндите110 и кауните111 и по-голямата част от областта паднала под македонска власт. Като приключи различните игри, Александър вдигна лагера, прехвърли мост през река Пирам и през град Малос112 на другия ден пристигна в град Кастабал113. Там го посрещна Парменион114. Той беше изпратен напред да проучи планинските проходи, които водят към град Иса115. Парменион заел планинските проходи и изоставения от варварите град, прогонил неприятелските войскови части във вътрешността на планината, завзел целия път и се укрепил. Така че той дойде и като изпълнител, и като вестител. Тогава и царят придвижи войските си към този град. Там се състоя съвещание, на което бе обсъдено дали да се върви по-нататък, или тук да се изчакат подкрепленията от Македония. Парменион заяви, че не вижда друго място, по-удобно за сражение. Тук двамата царе щяха да имат по равен брой войска, защото проходите не биха побрали повече. Те трябваше да избягват равнините и полетата, защото там биха могли да бъдат обкръжени и застрашени от двоен удар. Страхуваха се още, че могат да бъдат победени не от силата на неприятеля, а от преумората. Реши се да се изчака неприятелят в проходите на Киликия.
Във войската на Александър имаше персиец на име Сизина. Изпратен някога от управителя на Египет при Филип116, почетен с дарове и много уважаван, той беше заменил бащиното си огнище с изгнание, а след това последва Александър в Азия и се смяташе за един от верните му приятели. Един войник от Крит му беше предал писмо с печат, чийто знак не беше известен. Пращаше му го Набарзан, велможа на Дарий, и искаше от него да извърши нещо, достойно за произхода и знатността му, което щеше да му донесе големи почести от персийския цар.
Сизина, който беше невинен, се беше опитвал да покаже писмото на Александър, но като виждаше с какви грижи е отрупан царят в приготовленията си за войната, изчакваше по-удобен случай и така даде повод да го обвинят в измяна. Защото преди той да предаде писмото на Александър, то попадна в неговите ръце. Като го прочете и запечата отново с непознат на Сизина печат, Александър заповяда да му го върнат, за да изпита верността на варварина. Но той в продължение на много дни не се яви при него и Александър го заподозря в предателство. По време на похода по заповед на царя той бе убит от критяните.
При Дарий пристигнаха най-после гръцките войници, които Тимонид получи от Фарнабаз — главната и почти единствена надежда на царя. Те настояваха Дарий да се върне обратно и да се отправи към обширните поля на Месопотамия или ако отхвърли това предложение, да раздели и без това многобройната си армия, за да не попадне цялата сила на царството му под един удар на съдбата. Този съвет не се хареса на царя, а още по-малко, на придворните му. Плашеха ги съмнителната вярност на гърците и предателството им, купено с пари. Страхуваха се, че те искат да разделят войската и като тръгнат в различни посоки, да издадат на Александър възложените им задачи. Дори предлагаха на Дарий да ги обкръжи с войска, да ги обсипе със стрели и да им докаже, че предателството не остава ненаказано.
