Клиентите лъжат. Лъжат под клетва, което е достатъчно лошо. Но лъжат и собствените си адвокати, което за Стив беше едновременно углавно престъпление и смъртоносна глупост. Стив изнасяше следната реч пред всеки свой лъжлив, крадлив и агресивен клиент:

„Лъжи свещеника си, съпругата си и данъчните, но винаги казвай истината на адвоката си.“

Рядко се получаваше. Той и не очакваше. Клиентите лъжеха по най-различни причини. Понякога се срамуваха от онова, което бяха извършили. Понякога се страхуваха, че ако се признаят за виновни, адвокатът няма да се бори толкова яростно за тях. Това, разбира се, беше напълно погрешно. Трябва да се бориш повече за човек, който наистина е извършил деянието. Как иначе би могъл да спечелиш?

Преди много време Стив беше решил, че има няколко начина да изтръгнеш истината от клиент измамник.

Можеш да молиш лъжливите копелета: „Джералд, много те моля. Не мога да ти помогна, ако не ми кажеш какво всъщност се е случило.“

Можеш да се отнасяш към клиента си като към свидетел на противниковата страна. Да го стреснеш, да го подведеш и подложиш на кръстосан разпит. „Но, Джералд, вчера каза, че Луната била направена от зелено сирене. Тогава ли ме излъга, или сега ме лъжеш?“

Или можеш да ги накараш да капитулират, като ги атакуваш фронтално: „Наш, самоуверено копеле, знам, че лъжеш, и ако не ми кажеш истината, ще се откажа и ще оставя някой обществен защитник да оплеска делото.“

На влизане в общинския затвор още не беше решил кой подход да използва. Помисли си, че като погледне Наш, инстинктивно ще разбере как да постъпи.

Залата за посещение беше претъпкана с жени, приятелки и деца на мъжете, които чакаха да бъдат съдени или бяха осъдени на по-малко от една година лишаване от свобода. Миришеше на засъхнала пот, мръсни крака, памперси и машинно масло. От вътрешната страна затворниците викаха и крещяха. Стив беше стигнал до заключението, че съвременните затвори и средновековните лудници много си приличат.

Беше идвал тук стотици пъти, но дебелият сержант на пропуска продължаваше да му иска картата от адвокатската колегия на Флорида, когато си попълваше данните.

— Креншоу, защо го правиш? Познаваш ме.

— Мисля, че един ден, когато те лишат от правомощия, ще се появиш без карта.

Стив се оплези на охранителната камера и се разписа. Зачака Креншоу да натисне звънеца и да отвори металната решетка.

— Може ли да побързаш, сержант? Чака ме справедливо обвинен човек.

— Не. Според разпоредбите имам право да задържа посетител с неподходящо облекло.

— Какви ги говориш?

— Тениската ти, тъпако — и посочи гърдите на Стив и надписа: „Какво ще направи Скуби?“

— Какво й е?

— Неприлична е.

— Сатирична е. Като едновремешните стикери по броните на колите „Иисус пести. Мойсей инвестира.“ Майтап да става.

— Соломон? Това еврейско име ли е?

— О, за бога, Креншоу! Я не ми се прави на Мел Гибсън.

— Ако искаш да влезеш в моята къща, трябва да си свалиш тениската. Само дето пак ще си неприлично облечен, така че се опасявам, че на твоето лайно днес не му върви.

Стив можеше да му каже да иде да си го начука. Или можеше да се обади на Съюза за граждански свободи. Вместо това съблече фланелката през главата си, обърна я наопаки и я облече пак.

Креншоу се втренчи в него.

— Всички защитници са хлебарки, нали така, Соломон?

— Ще побързаш ли, ако кажа „да“?

— А този мотел гъмжи от хлебарки — звънецът избръмча, електрическата ключалка изщрака и се отвори. — Един ден ще влезеш, Соломон, но няма да излезеш.

Три минути след като беше обиден от отегчения изкукал сержант, Стив вече размахваше пръст на клиента си.

— Наш, тъпо копеле! Защо ме лъжеш?

Фронтална атака.

— Не лъжа — изхленчи Наш. Хлапе, обвинено, че е задигнало курабийки.

— Не си имал нужда от лодка, за да прибираш делфините. Ако наистина си се тревожел да не се върнат, си можел да затвориш вратата на излизане.

Наш се инатеше и клатеше глава. От избелелия му оранжев гащеризон се носеше затворническа воня, а и май беше поотслабнал от затворническата помия.

— Страхувахме се, че ще останат тук и ще ги хванат отново. Или просто ще се върнат в канала, когато отново отворят вратата. Така поне каза Сандърс.

— Племенникът ми твърди, че не е прав.

— Не знам. Сандърс знаеше всичко за делфините. Дори и латинското им наименование. Tursiops нещо си.

„Значи още по-зле“, помисли Стив. Щом Сандърс бе знаел толкова много, значи беше излъгал Наш. Но защо?

— Да започнем отначало — рече Стив. — Сандърс е предложил да намери лодка, нали така?

Наш кимна.

— Каза, че може да намери яхта с кран и цистерна със солена вода.

— А двамата мъже на борда откъде се взеха?

— Не знам. Знам само, че работеха за Сандърс.

— И нямаш никаква представа къде мога да ги намеря?

Наш бръкна с пръст в едното си ухо. Това не го направи да изглежда по-умен.

— Запознах се с тях чак когато ни докараха джетовете в Кий. Така и не ги попитах за имената, а и те не си ги казаха. За последно ги видях, когато ни спуснаха тримата с Пешън и Сандърс.

— Можеш ли да ги опишеш? Как изглеждаха?

— И двамата бяха около трийсетте, в добра форма.

— Супер. Ще търся заподозрени по фитнес залите.

— Майната ти, пич! Беше тъмно. Бяха с плетени шапки. Така и не ни погледнаха в очите.

— Нещо? Татуировки. Недъг. Три ръце?

Наш явно се замисли. От усилието устните му се отпуснаха и той отвори уста, сякаш беше получил удар.

— Единият беше много мускулест, а другият по-скоро жилав. Имаше белег на ръката отпред.

— На коя ръка?

— Не си спомням. Не беше точно белег. По-скоро липсващо парче, върху което беше присадена тъкан. Сякаш го беше одраскал куршум.

— Някой от двамата каза ли нещо?

— На мен не.

— На Сандърс тогава?

Наш отново повдигна рамене. Мързеливо повдигане на кръшкач.

— Спомням си само, че точно преди да спуснем джетовете във водата, Сандърс спомена нещо, че вятърът се усилвал, и попита дали Гълфстрийм ще е бурен. Единият му отговори да не се тревожи за това.

— Точно с тези думи ли? „Не се тревожи за това?“

— По-скоро беше: „Престани да се тревожиш. Ти си свърши твоята работа, ние ще си свършим нашата.“

— Защо е трябвало да пресичате Гълфстрийм? Ако сте щели да пускате делфините, сте можели да излезете в открито море, без да се отдалечавате толкова.

— Не съм се замислял върху това. Двамата с Пешън нямаше да ходим заедно с тях. Щяхме да зарежем джетовете под Рикънбекър и после да вземем колата й.

— Значи изобщо не си питал Сандърс защо ще си прави труда да хваща делфините, да ги кара някъде и после отново да ги пуска на свобода?

— Просто реших, че Сандърс иска да ги пусне при Бахамите, където има много риба.

— Защо просто да не ги заведе в „Червения омар“?

— Добре де, може и да не съм обмислил добре нещата. Може и да не съм ги планирал както трябва.

— Изобщо не си ги планирал. Сандърс го е направил вместо теб. Може би с помощта на Пешън.

Наш изглеждаше смаян, сякаш никога не му беше хрумвало такова нещо.

— Според племенника ми не сте освобождавали делфините, а сте ги отвличали.

— Няма начин! Вярвам, че животните имат определени неотменни права. Знаеш го.

Изглеждаше искрено засегнат и говореше така, сякаш може да му се има доверие. Доверчив глупак. Беше оставил Сандърс, човек, когото почти не познава, да ръководи работата. Не познаваше хората, които работеха за Сандърс, и собствената му приятелка беше изчезнала, без изобщо да му се обади. Сега Сандърс беше мъртъв и заради древна дивотия в закона Наш го очакваше доживотен затвор, макар че единственото му насилствено действие беше да счупи ключалката на вратата на канала.

Технически Наш беше виновен в убийство, извършено по време на углавно престъпление. Но Стив вече започваше да го съжалява. Бяха го използвали, без изобщо да разбере. Момчето беше като изоставено кученце, а Стив нямаше каишка, за да го заведе у дома.