Егвийн я прекъсна.

— Сюан, смятам, че трябва да кажа на лорд Брин, че си се побъркала от любов по него. Просто ще е честно да го знае, не мислиш ли? — Сините очи на Сюан се опулиха и устата й замърда, но излезе само нечленоразделен грак. Егвийн я потупа по рамото. — Ти все пак си Айез Седай, Сюан. Опитай се да съхраниш поне малко достойнство. И се опитай да разбереш нещо за тези Сестри в Андор. — Тълпата отново се раздвои и тя зърна Талманес на друго място, но пак в края на павилиона. И този път сам.

Стараейки се да не бърза, тя тръгна към него, като остави Сюан все още задавена в неясното си ломотене. Красив чернокос слуга, чиито широки вълнени панталони не можеха съвсем да скрият изпъкналите му прасци, предложи на Сюан димяща сребърна чаша върху поднос. Наоколо се движеха други слуги с други сребърни подноси. Поднесоха все пак напитки, макар и малко късно. Твърде късно беше за целувката на мира. Не чу какво каза Сюан, докато грабваше чашата, но ако се съдеше по това как младежът се дръпна и вдървено започна да се кланя, явно го бяха пернали най-острите трески от яда й. Егвийн въздъхна.

Талманес стоеше скръстил ръце и наблюдаваше суетнята наоколо с насмешка, но очите му не се усмихваха. Изглеждаше готов да се взриви от енергия, но очите му гледаха уморено. Щом го доближи, той сгъна почтително крак, но в гласа му се долови лека ирония, когато й каза:

— Днес променихте една граница. — Мъжът се загърна по-плътно в наметалото си срещу ледения вятър. — Тя винаги е била… подвижна… между Андор и Муранди, каквото и да показват картите, но Андор никога досега не е слизал толкова много на юг, с толкова войска. Освен по време на Айилската войиа и на Войната на Белите плащове, разбира се, но тогава е било само пътьом. Задържат ли се тук за месец, новите карти ще показват друга линия. Вижте боричкането сред мурандийците, как ухажват Пеливар и спътниците му не по-малко от Сестрите. Надяват се да си създадат нови приятелства, които ще им трябват в бъдеще.

За Егвийн, която се стараеше да скрие внимателното си наблюдение на всеки, който можеше да наблюдава самата нея, като че ли всички благородници, мурандийски, както и андорски, бяха насочили целия си интерес към Заседателките, които бяха обкръжили. Във всеки случай, тя имаше малко по-важни неща на ума си, отколкото някакви си граници. Важни за нея, ако не за благородниците. Освен в много редки моменти, всички Заседателки оставаха скрити зад главите на обкръжилите ги. Само Халима и Сюан като че ли я забелязваха. Въздухът бе изпълнен с врява като от ято разбунени гъски. Тя сниши глас и заподбира думите си предпазливо.

— Приятелите винаги са важни, Талманес. Ти си добър приятел на Мат, а вярвам — и на мен. Надявам се, че това не се е променило. Надявам се, че не си казал на никого неща, които не бива да казваш, — Светлина, наистина се бе разтревожила, иначе нямаше да е толкова пряма. Оставаше само да го попита направо какво си говореха с Пеливар преди малко!

За щастие той не й се присмя като на някоя досадно бъбрива селячка. Макар че сигурно си го помисли. Огледа я много сериозно, преди да заговори. Много тихо. И той разбираше малко от предпазливост.

— Не всички мъже са клюкари. Кажете ми, когато пратихте Мат на юг, знаехте ли какво ще правите тук днес?

— Как бих могла да го знам преди два месеца? Не, Айез Седай съвсем не са всезнаещи, Талманес. — Надявала се беше да се случи нещо, което да я постави на сегашното й място, замисляла го беше, но не беше го знаела, не и тогава. Надяваше се също така, че той наистина не се занимава с клюки. Някои мъже не го правеха.

Романда понечи да тръгне към нея с твърда крачка и мразовито лице, но Арател я пресрещна, хвана я под мишницата и не позволи да я избутат встрани, въпреки изумлението на Романда.

— Ще ми кажете ли най-после къде е Мат? — попита Талманес. — На път за Кемлин с щерката-наследница? Защо се изненадвате? Все някоя слугиня ще заговори с някой войник, докато пълнят вода от същия поток. Дори той да е най-страховитият Заклет в Дракона — добави мъжът сухо.

Светлина! Мъжете наистина… създаваха неудобства понякога. И най-добрите между тях все намираха начин да кажат най-неподходящото нещо в най-неподходящия момент, да зададат най-неподходящия въпрос. Да не говорим, че завличат слугинчета и ги подлъгват да се раздрънкат. Колко по-лесно щеше да й е просто да излъже, но той й бе оставил достатъчно място за усукване в рамките на Клетвите. Половината истина щеше да е достатъчна и щеше да го задържи да не хукне към Ебу Дар. Може би по-малко от половината.

В отсрещния ъгъл на павилиона Сюан разговаряше с някакъв висок риж младеж със засукани мустаци, който я оглеждаше също толкова подозрително, колкото и Сеган преди това. Благородниците обикновено знаеха как изглеждат истинските Айез Седай. Но той задържаше само част от вниманието на Сюан. Погледът й непрекъснато пробягваше към Егвийн. Все едно че крещеше, гръмко като вътрешен глас. Отпусни се. Не забравяй целта. Какво е да си Айез Седай. Тя наистина не беше знаела какво е до днес, само се беше надявала да го разбере! Егвийн въздъхна раздразнено. Да я изгори дано тази жена!

— Последния път, когато чух за него, беше в Ебу Дар — промълви тя. — Но вече сигурно бърза на север, колкото може. Той все още смята, че трябва да ме спаси, Талманес, а Матрим Каутон не би изпуснал шанса да се появи точно когато трябва, за да може да ми натяква: „Видя ли, нали ти казах“.

Талманес изобщо не изглеждаше изненадан.

— Така си и мислех — въздъхна той. — Аз… чувствам… нещо, от доста време. Други в Бандата — също. Не нещо спешно, но все си е там. Сякаш има нужда от мен. Най-малкото, сякаш трябва да се обърна и да се загледам на юг. Понякога е странно да следваш един тавирен.

— Предполагам — съгласи се тя, надявайки се, че неверието й не е проличало. Достатъчно странно беше да си помисли за Мат непрокопсаника като за водач на Бандата на Червената ръка, камо ли като за тавирен, но със сигурност един тавирен трябваше да е тук, или поне да е наблизо, за да въздейства.

— Мат не беше прав, че някой трябва да ви спасява. Никога не сте смятали да потърсите помощ от мен, нали?

Все още говореше тихо, но тя въпреки това се огледа предпазливо. Сюан продължаваше да ги следи с очи. А също и Халима. Петер стоеше някак прекалено плътно до нея, пухтеше, перчеше се и сучеше мустаци — ако се съдеше по това, как заничаше в роклята й, нея поне със сигурност не беше взел за Сестра! — но тя му отделяше едва половина от вниманието си — хвърляше коси погледи към Егвийн и в същото време му се усмихваше топло. Всички останали, изглежда, бяха заети с друго и никой не стоеше достатъчно близо до двамата, че да ги чуе.

— Амирлинския трон едва ли би могла да хукне да си търси убежище, нали така? Но е имало моменти, когато за мен е било утеха да знам, че сте наблизо, — призна тя. С неохота. Недопустимо беше и да се помисли, че Амирлинския трон би имала нужда от място, където да избяга и да се скрие, но нямаше да навреди, стига никоя от Заседателките да не разбереше. — Досега ти наистина ми беше приятел, Талманес. Надявам се това да продължи. Искрено се надявам.

— Бяхте много по-… открита… с мен, отколкото очаквах — отвърна той бавно, — затова ще ви кажа нещо. — Лицето му не се измени — за всеки страничен наблюдател щеше да изглежда също толкова небрежен и безразличен, колкото преди малко, но гласът му се сниши до шепот. — Потърсиха ме хора на крал Редран, за Бандата. Той, изглежда, се надява да стане първият истински крал на Муранди. Иска да ни наеме. При нормални обстоятелства дори не бих се хванал да го обмислям, но знаете, парите все не стигат, а и с това… това усещане, че Мат има нужда от нас… Може би ще е по-добре, ако останем в Муранди. Ясно е като стъкло, че вие сте там, където искате да сте, и че държите всичко в ръцете си.

Той млъкна, когато една слугиня приклекна и им поднесе греяно вино. Носеше фина извезана зелена вълнена рокля и плюшено наметало с бродирано на гърдите зайче. Още слуги от лагера се бяха притекли да помагат, несъмнено просто за да вършат нещо, вместо да стоят на едно място и да треперят. Лицето на младата жена явно беше настръхнало от студа.