Сред донесените от Сюан документи имаше и няколко обръщения от Заседателки, в които се предлагаше как да се реши проблемът с парите. Всъщност те по-скоро уведомяваха Егвийн какво смятат да предложат на Съвета. В тези техни планове обаче се съдържаха твърде малко изгоди и твърде много капани. Мория Карентанис например предлагаше да прекратят заплащането на войниците, идея, за която Егвийн смяташе, че Съветът вече е разбрал, че ако се осъществи, войската ще се изпари като утринна росица на лятно слънце. Малинд Наченин представяше апел към благородниците, през чиито земи преминаваха, който звучеше по-скоро като настоятелна заповед и като нищо можеше да настрои цялата околност срещу тях, както и намерението на Салита Торанес да наложат данък на градовете и селата.

Егвийн смачка трите обръщения в пестник и ги разтърси пред лицето на Сюан. Искаше й се да може да стисне не хартийките, а гърлата на трите Заседателки.

— Нима си въобразяват, че всичко трябва да става както на тях им се иска, без да се съобразяват с реалностите? Светлина, тъкмо те са тези, които се държат като малки деца!

— Кулата много често е успявала да превърне своите желания в реалност — отвърна добродушно Сюан. — Не забравяй, някои биха могли да кажат, че ти не се съобразяваш с реалностите.

Егвийн изсумтя. За щастие, каквото и да гласуваше Съветът, нищо не можеше да влезе в сила без нейния декрет. Дори в затрудненото си положение тя все пак имаше малко власт. Много малко, но повече от нищо.

— Съветът винаги ли е толкова лош, Сюан?

Сюан кимна и помръдна леко, за да се закрепи по-стабилно на столчето. По него нямаше две крачета, които да си съвпадат по дължина.

— Но може да е и по-лош. Напомни ми някой ден да ти разкажа за „Годината на четирите Амирлини“. Било е някъде около четиристотин и петдесет години след основаването на Тар Валон. В онези дни ежедневните дела в Кулата почти са съперничели на това, което става днес. Всякоя ръка се мъчела да спипа руля, стига да може. Всъщност през част от тази година имало два съперничещи си Съвета на Кулата в Тар Валон. Почти като сега. Накрая всички изпаднали в пълна скръб, дори малкото Сестри, които смятали, че ще спасят Кулата. И някои от тях може би щели и да го постигнат, но нагазили в подвижен пясък. Кулата обаче все едно оцеляла, разбира се. Тя винаги оцелява.

Огромна история бе натрупана през всичките тези над три хиляди години, по-голямата част потисната, останала скрита за всички, освен за няколко чифта очи, но въпреки това Сюан въртеше и най-малката подробност на върха на пръстите си. Сигурно беше прекарала голяма част от живота си в Кулата, заровена в тайните хроники. В едно обаче Егвийн беше сигурна. Стига да можеше, щеше да избегне съдбата на Шейн, но нямаше да се примири да остане такава, каквато бе сега, в малко по-добро положение от това на Кемайле Сорентайн. Дълго преди края на царуването й, най-важното решение, оставено на самата Кемайле, се бе оказало каква рокля да си облече. На всяка цена трябваше да помоли някой ден Сюан да й разкаже за тази „Година на четирите Амирлини“, но не гореше от нетърпение.

Косият лъч светлина от дупката за пушека на тавана показа, че наближава пладне, но купчината хартии пред Сюан почти не беше мръднала. Всеки повод да прекъснат тази изнурителна работа щеше да й се стори добре дошъл, дори ако ги разкриеха преждевременно. Е, чак това може би не.

— Кое е следващото, Сюан?

Смътно движение привлече погледа на Аран’гар и тя надникна през дърветата към лагера на войската, смътен кръг около шатрите на Айез Седай. Колона от фургони на плазове бавно се точеше на изток, придружена от конници. Бледото слънце мяташе коси лъчи върху лъскави брони и върхове на пики. Не можа да сдържи презрителната си усмивка. Копия и коне! Примитивна сган, която се движеше по-бавно от спешен човек, водена от някакъв мъж, който не знаеше какво става на сто мили от него. Айез Седай? Можеше да ги унищожи до крак, и дори умирайки, така и нямаше да разберат кой ги е убил. Разбира се, тя самата нямаше да ги надживее дълго. Тази мисъл я накара да потръдне. Великият властелин даваше на малцина втори шанс за живот и тя не мислеше да се откаже току-така от своя.

Тя изчака, докато конниците се скрият от полезрението й в горите, и се запъти назад към лагера, замислена за снощните си сънища. Зад нея гладката пелена на снега щеше да скрие онова, което бе заровила, до пролетното топене, достатъчно дълго. Отпред някои от мъжете в лагера най-после я забелязаха и се заизправяха, зарязвайки работата си, да я погледат. Тя неволно се усмихна и приглади полата по бедрата си. Трудно й беше вече да си спомни живота си като мъж — и тя ли тогава беше толкова лесно подвеждана за носа глупачка? Да се промъкне през тази гмеж с един труп, без никой да я забележи, бе трудно дори за нея, но връщането й достави удоволствие.

Заранта продължи с това като че ли безкрайно ровене в хартии, докато най-сетне онова, за което Егвийн беше сигурна, че ще стане, стана. Някои събития през деня бяха просто в кърпа вързани. Щеше да стане много студено, щеше да завали сняг, щяха да се струпат облаци и небето да посивее, и щеше да духне вятър. И щяха да я посетят Лелейн и Романда.

Уморена от седенето, Егвийн тъкмо си протягаше краката, когато Лелейн нахълта в шатрата с Фаолайн по петите й. С тях нахлу и мразовитият въздух. Лелейн се огледа неодобрително и засмъква кожените си ръкавици, докато Фаолайн сваляше подшитото с кожа от рис наметало от раменете й. Крехка и много самоуверена в тъмносинята си коприна, с проницателните си очи, тя се държеше така, все едно бе влязла в собствената си шатра. Махна небрежно с ръка и Фаолайн се отдръпна почтително в ъгъла с дрехите й в ръце, леко отметнала собствената си пелерина. Явно беше готова да си тръгне в мига, в който Заседателката й махне повторно. На мургавото й лице се бе изписало примирено покорство — нещо, което никак не й отиваше.

Сдържаността на Лелейн се пропука за миг в изненадващо топла усмивка към Сюан. Някога, преди години, двете бяха приятелки и тя дори й беше предложила нещо като покровителството, прието от Фаолайн, закрилата на една Заседателка и засланящата й ръка срещу насмешливите подсмихвания и обвиненията на другите Сестри. Лелейн докосна Сюан по бузата и тихо измърмори нещо съчувствено. Сюан се изчерви и по лицето й пробяга смайваща несигурност. Егвийн беше сигурна, че не е преструвка. За Сюан се бе оказало трудно да се справи с онова, което наистина я бе променило, нещо повече — с това колко лесно се беше приспособила.

Лелейн изгледа столчето пред писалищната маса и както обикновено, видимо отхвърли идеята да седне на нещо толкова нестабилно. Едва тогава даде вид, че е забелязала присъствието на Егвийн, и много сдържано й кимна.

— Трябва да поговорим за Морския народ, майко — заяви тя с тон, малко неуместно твърд за пред Амирлинския трон.

Едва след като сърцето й се смъкна от гърлото, Егвийн си даде сметка, че се е уплашила да не би Лелейн вече да знае какво й е казал снощи лорд Брин. Или дори за срещата, която бе уредил. А в следващия миг сърцето й подскочи отново. Морският народ? Съветът със сигурност не можеше да е научил за безумната сделка, която бяха сключили Нинив и Елейн. Не можеше да си въобрази какво ги бе докарало до такъв провал, нито как щеше да се справи с това.

Стомахът й се обърна, но тя зае мястото си зад масата, без да разкрие чувствата си. А тъпият крак на стола се сгъна, разбира се, и тя за малко не залитна да падне върху чергите, но успя да се задържи. Надяваше се, че бузите й не са пламнали.

— Хората на Морския народ са в Кемлин, или в Кайриен? — Да, това прозвуча спокойно и сдържано.

— В Кайриен. — Гласът на Романда прокънтя като внезапно ударена камбана. — Определено в Кайриен. — Така нахълта, че сравнено с нейното, влизането на Лелейн изглеждаше почти изпълнено с почтителност. Силата на присъствието й изведнъж изпълни шатрата. Топли усмивки от Романда човек не можеше да очаква — колкото и чаровно да изглеждаше лицето й, тя просто не беше родена за такива неща.