Севанна се обърна и закрачи обратно през дърветата, макар и не към конюшнята. Сега, след като бе останала сама, вече можеше да се погрижи за нещо далеч по-важно от Лишените от братя. Опипа това, което беше затъкнала под полата си отзад на кръста си, прикрито от шала. Щеше да усети дори да се беше приплъзнало на косъм, но й се дощя да докосне с пръсти гладкостта му. Никоя Мъдра нямаше вече да я подцени, след като го използваше, може би още днес. А един ден то щеше да й осигури Ранд ал-Тор. В края на краищата, след като Каддар я беше излъгал в едно, сигурно я беше излъгал и за други неща.

Галина Касбан изгледа ядно Мъдрата, която я засланяше. Сякаш изобщо имаше нужда от щита на крехката жена. Точно в този момент не можеше дори да посегне към Извора. Седнала с кръстосани крака между двете клечащи Деви, Белинде придърпа шала си и й отвърна с тънка усмивка, сякаш доловила мислите й. Лицето й беше тясно, като лисича муцуна, а косата и миглите почти се бяха избелили от слънцето. Галина съжали, че не беше счупила черепа й, вместо само да я зашлеви.

Не беше дори опит за бягство, само повод за повече безсилие, отколкото можеше да понесе. Дните й започваха и свършваха в изтощение, всеки ден по-силно от предишния. Вече дори не можеше да си спомни от колко време я бяха напъхали в тази груба вълнена черна роба; дните се стичаха в непрестанен поток. Седмица? Месец ли? Може би не чак толкова дълго. Със сигурност не повече. Съжали, че изобщо си бе позволила да посегне на Белинде. Ако жената не беше натикала парцали в устата й, сигурно щеше да се замоли да й позволят отново да пренася камъни или да пренесе камара чакъл камъче по камъче, или за каквото и да е друго изтезание, с каквито запълваха времето й. Всичко друго, но не и това.

Само главата на Галина стърчеше от кожения чувал, увиснал на дебелия клон на дъба. Точно под чувала грееха въглени с бронзов блясък, тлееха бавно и нагряваха въздуха вътре в чувала. Беше се свила сред този изнемогващ зной с палци, привързани за пръстите на краката й, и потта се плъзгаше по голото й тяло. Косата й се бе прилепила влажна по лицето и тя дишаше задъхано, с настръхнали за повече въздух ноздри, и хлипаше. Дори това щеше да е по-поносимо от безкрайния, безсмислен, прекършващ гръбнака й труд, който й налагаха, да не беше още нещо. Преди да затегне гърлото на чувала под брадичката й, Белинде беше изпразнила върху нея кесийка с някакъв прах и когато беше започнала да се поти, този прах беше започнал да я пари като пипер, хвърлен в очите й. Сякаш я обливаше от раменете надолу и о, Светлина, как гореше!

Това, че въззова Светлината, само показа величината на отчаянието й, но все още не я бяха прекършили, въпреки всичките си усилия. Щеше да се освободи — щеше! — и успееше ли, щеше да накара тези диваци да й платят с кръв! Реки от кръв! Океани! Живи щеше да ги одере сама, всички! Щеше да… Тя отметна глава назад и зави; подгизналите от слюнката парцали в устата й заглушиха звука, но тя зави, и не знаеше дали е гневен вой, или писък за милост.

Когато воят й замря и главата й клюмна, Белинде и Девите бяха скочили на крака и Севанна се озова при тях. Галина се опита да потуши хлиповете си пред златокосата жена, но беше все едно да измъкне слънцето от небето с пръстите си.

— Чуйте само плача и хленча й — озъби се Севанна и пристъпи да я погледне отблизо. Галина се опита да вложи в погледа си не по-малко презрение. Севанна се беше отрупала с накити колкото за десет жени! Разгърдила беше блузата си така, че гърдите й почти се бяха оголили под тези оплетени гердани, и дишаше дълбоко, когато мъжете я загледат! Опита се Галина, но й беше трудно да докара презрение със сълзите, стичащи се по бузите й и смесващи се с вадичките пот. Разтърси се в нови ридания и чувалът се полюшна.

— Тази да’цанг е корава като дърта овца — изграчи Белинде, — но зная от опит, че и най-коравата дърта овца омеква, ако я сложиш да се готви бавно, с подходящите треви. Като Дева съм карала и Каменни кучета да омекват с достатъчно варене. — Галина затвори очи. Океани от кръв, да платят за…

Чувалът се наклони, започна да се спуска и очите на Галина се опулиха. Девите бяха отвързали въжето, заметнато през клона, и сега бавно я спускаха. Тя се замята в паника, мъчейки се да погледне надолу, и едва не захлипа отново от облекчение, щом видя, че мангалът е отместен. След тези приказки на Белинде за готвенето… Това щеше да е съдбата на Белинде, реши Галина. Вързана на шиш и обръщана, докато не закапят собствените й мазнини! И то само за начало!

Коженият чувал падна на земята с тътен, от който зъбите на Галина изтракаха, и се преобърна. Безгрижни, все едно че надигаха чувал с картофи, Девите я изтърсиха върху кафявата трева, срязаха вървите, които държаха пръстите на ръцете и краката й, и измъкнаха парцала от устата й. Кал и сухи листа полепнаха по запотеното й тяло.

Много й се искаше да стане, да им отвърне на погледа с поглед, на омразата — с омерзенне. Но успя да се изправи само колкото й удържаха ръцете и коленете, после пръстите й се заровиха в сухия горски лиетак, краката й — също. Потта й я гореше като сок от лютив леден пипер, но тя не можеше да направи нищо друго, освен да остане така изгърбена и трепереща, мъчейки се да изкара малко влага в устата си и бленувайки какво ще направи един ден с тези диваци.

— Смятах, че си по-силна — промълви замислено Севанна над нея, — но Белинде може би е права. Може би вече си омекнала достатъчно. Ако се закълнеш да ми се покоряваш, може да престанеш да бъдеш да’цанг. Може би дори няма да се налага да бъдеш да’цанг. Ще се закълнеш ли да ми се покоряваш във всичко?

— Да! — Хрипливата дума се излезе от устата на Галина без никакво колебание, макар да трябваше да преглътне, преди да продължи. — Ще ти се покоря! Кълна се! — И щеше да се покори. Докато не й предложеха изхода, който й трябваше. Нима само заради това беше всичко? Една клетва; която можеше да даде още първия ден? Севанна щеше да разбере какво е да увиснеш над нажежени въглени. О да, тя…

— Тогава няма да възразиш да изречеш своята клетва над ето това — каза Севанна и подхвърли нещо пред нея.

Галина го погледна. Бяла пръчка, като излъскана слонова кост, дълга една стъпка и не по-дебела от китката й. После забеляза плавно гравираните знаци в единия край към нея, цифри, използвани в Приказния век. Сто и единадесет. Беше си помислила, че е Клетвената палка, открадната по някакъв начин от Бялата кула. Онази също беше белязана, но с числото три, което според някои означаваше Трите клетви. Може би това не беше каквото изглеждаше. Може би. Но дори качулата усойница от Блатистите земи, увита в крйката й, нямаше да я накара да замрърне така.

— Хубава клетва, Севанна. Кога все пак смяташ да ни го обясниш? — Този глас накара Галина да вдигне рязко глава.

Терава се появи сред дърветата, повела дузина Мъдри с ледени лица. Опряха се зад Галина, срещу Севанна. Една дума от Терава, кратко кимване от Севанна, и Девите бързо се отдалечиха. Потта още се стичаше по лицето на Галина, но въздухът изведнъж сякаш стана студен.

Севанна погледна към Белинде, а тя отбягна очите й. Устната на Севанна се изви в полупрезрение, полуозъбване и тя опря юмруци на хълбоците си. Галина не разбираше откъде намира толкова кураж тази жена, която изобщо не можеше да прелива. Някои от тези жени притежаваха значителна мощ. Не, не можеше да си позволи да мисли за тях само като за дивачки, щом смяташе да се измъкне на свобода и да им отмъсти за страданията си. Терава и Сомерин не отстъпваха по мощ на никоя жена в Кулата и всяка от тях лесно можеше да стане Айез Седай.

Но Севанна ги изгледа предизвикателно.

— Изглежда, бързо сте отсъдили — каза тя с глас, сух като прах по пътя.

— Въпросът беше прост — отвърна й спокойно Тион. — Мерадин получиха справедливостта, която заслужаваха.

— И им се каза, че я получават въпреки опита ти да ни повлияеш — добави Риале някак разгорещено. Сега Севанна наистина се озъби.