— Кажи му го направо, Бейзъл Джил. — кресна Лини: крачеше нагоре към дъба. — И внимавай, никакви бродерии. — Не се беше отдалечила за дълго, но кой знае как, беше успяла не само да си умие лицето и ръцете, а и да си прибере спретнато косата на бяла кифла на тила. И да изтупа повечето прах от простичката си вълнена рокля. Приклекна сдържано пред Перин, обърна се и размаха пръст на Джил. — Три неща дразнят безумно: болен зъб, стягащ патък и бъбрив мъж. Така че се придържай към въпроса и не разправяй на младия лорд неща, които не иска да чуе. — Тя изгледа за миг зяпналия ханджия предупредително, след което се фръцна изведнъж и отново ощастливи Перин с бърз реверанс. — Много обича той да слуша собствения си глас — като повечето мъже, — но сега ще ви го разкаже както му е редът, милорд.

Господин Джил я изгледа сърдито и промърмори нещо под нос. „Дърта кокалеста…“ — долови Перин с острия си слух.

— Това, което се случи, чисто и просто… — дебелият ханджия отново погледна навъсено Лини, но тя сякаш не забеляза, — беше, че имах малко работа в Люгард. Възможност да внеса малко вино. Но това, да речем, вас не ви интересува. Взех Ламгвин с мен, разбира се, както и Бреане, щото тя не го оставя и един час да не е пред очите й, освен когато не се наложи. А по пътя взехме, че срещнахме госпожа Дорлайн, госпожа Мейгдин, както й викаме, Лини и Таланвор. А, и Балвер. По пътя де. Към Люгард.

— Двете с Мейгдин бяхме по служба в Муранди — намеси се припряно Лини. — Преди да станат бъркотиите. Таланвор е ратник на Дома, а Балвер е секретар. Разбойници подпалиха имението и нашата господарка не можеше да си позволи да ни задържи повече, тъй че решихме да хванем пътя заедно, че да се пазим.

— Ама нали аз го разправях, Лини — измърмори господин Джил и се почеса зад ухото. — Та оня търговец на вино беше напуснал Люгард по някаква си причина и… — Той поклати глава. — Много е дълго, Перин. Лорд Перин де. Да прощаваш. Знаеш, че напоследък белята е навсякъде, тъй или инак. То като го погледнеш, тъкмо избягаме от една беля, и хоп — на друга, и все по-надалече от Кемлин отиваме. И ето ни тук, уморени и благодарни, че ще можем малко да отдъхнем. Накратко — толкоз.

Перин кимна замислено. Всичко това можеше да си е простата истина, макар да беше разбрал вече, че хората си имат по стотина причини да лъжат или просто да замазват истината. Той сгърчи лице и прокара пръсти през косата си. Светлина! Ставаше подозрителен като кайриенец и колкото повече го завличаше Ранд, толкова по̀ на зле отиваше. Но защо, пусто опустяло, точно Бейзъл Джил от всички хора ще вземе да го лъже? Лична слугиня на една лейди, свикнала на уважение и паднала изведнъж отвисоко — това обясняваше поведението на Мейгдин. Някои неща бяха съвсем прости.

Лини беше прибрала ръце в скута си, но следеше разказа със зорко око, почти като соколица и тя, а господин Джил взе да пристъпва неспокойно на място, още щом спря да говори. Изглежда, взе гримасата на Перин за подкана да продължи. Изсмя се, по-скоро нервно, отколкото весело.

— Не съм виждал толкова много от широкия свят още от Айилската война, а тогава бях много по-кльощава от сега. Че то ние чак до Амадор стигнахме. Избягахме, разбира се, след като ония сеанчанци завзеха града, но честно казано, не са много по-лоши от Белите плащове, доколкото… — Човекът млъкна, след като Перин рязко се наведе напред и го хвана за ревера.

— Сеанчанци ли, господин Джил? Сигурен ли сте в това? Или пак е някой от онези слухове като за айилците или за Айез Седай?

— Видях ги лично — отвърна Джил и двамата с Лини се спогледаха колебливо. — И те самите се наричат така. Изненадан съм, че не го знаете. Светът сякаш е хукнал пред нас през целия път от Амадор. Тия сеанчанци искат хората да им се заклеват и изобщо не разбирам какво са намислили. Странни хора, с едни такива странни животни. — Гласът му стана напрегнат. — Като твари на Сянката. Големи, дето летят и носят хора, а и ония, дето са като гущери, само че са големи като коне и имат по три очи. Сам ги видях! Честна дума!

— Вярвам ви — отвърна Перин и пусна палтото на Джил. — И аз съм ги виждал. — При Фалме, където загинаха хиляда Бели плащове и се наложи да дойдат мъртвите герои от легендите, призовани от Рога на Валийр, за да отблъснат воините на Сеан чан. Ранд беше казал, че ще се върнат, но как бяха могли да го направят толкова скоро? Светлина! Щом бяха превзели Амадор, значи държаха вече и Тарабон, или по-голямата му част. Само глупак би убил елен, ако знае, че зад гърба му има ранена мечка. Колко ли бяха завзели? — Не мога да ви пратя веднага в Кемлин, господин Джил, но ако се позадържите малко повече с мен, ще се погрижа за безопасността ви. — Доколкото оставането с него изобщо беше безопасно. Пророка, Белите плащове, а сега може би и сеанчанците в добавка.

— Мисля, че сте добър човек — каза изведнъж Лини. — Боя се, че не ви казахме цялата истина, а може би трябваше.

— Лини, какви ги приказваш? — възкликна господин Джил и скочи. — Мисля, че просто е слънчасала — обърна се той към Перин. — Пък и всички сме уморени от пътя. Тя си въобразява странни неща понякога. Нали знаете как става понякога със старите хора. Хайде стига, Лини!

Лини отплесна ръката му, с която се опитваше да й запуши устата.

— Ти внимавай какви ги дрънкаш, Бейзъл Джил! Ще ти дам аз на тебе една „стара“! Мейгдин бягаше от Таланвор, така да се каже, а той наистина я задиряше. Всички нас гонеше, от четири дена насам, и за малко да избие и нас, и конете. Е, нищо чудно, че повечето време тя не е с ума си; вие мъжете завъртате ума на жените така, че да не могат да мислят, а после се правите на вода ненапита. Повечето от вас заслужавате човек ушите да ви скъса просто така. Момичето е изплашено! Тия двамата трябва да ги ожени някой и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Господин Джил я зяпна, а самият Перин не беше сигурен дали и неговата уста не остана отворена.

— Не съм сигурен, че разбрах какво искате от мен. — отвърна бавно той, а белокосата жена се намеси, преди да е свършил.

— О, не ми се правете на задръстен. Няма да го повярвам дори за миг. Виждам, че имате повече ум от повечето мъже. Това е най-лошият ви навик на вас мъжете: да карате хората да повярват. че не виждате това, което ви е под носа. — Къде се дянаха всичките й приклякваяия? Скръстила ръце пред гърди, Лини го изгледа строго. — Е, ако ще ми се преструвате, ще ви го кажа направо. Този ваш лорд Дракон прави каквото си поиска, както чувам. Вашият Пророк хваща когото му попадне и ги жени на място. Много добре; хващате сега Мейгдин и Таланвор и ги оженвате. Той ще ви е благодарен, тя също. Когато й дойде умът.

Зашеметен, Перин извърна очи към господин Джил, който сви рамене и се ухили някак болнаво.

— Ще ми простите — обърна се Перин към навъсената старица, — но трябва да се погрижа за някои неща. — И бързо се отдалечи, оглеждайки се само веднъж през рамо. Лини тъкмо размахваше пръст на господин Джил и го хокаше въпреки протестите му. Ветрецът подухваше срещу Перин, така че не можеше да чуе какво си говорят. Всъщност и не искаше. Всички наистина бяха луди!

Берелайн можеше и да си има своите лични слугини и хващачи на крадци, но и Файле разполагаше с един вид прислуга. Двадесетина млади тайренци и кайриенци, седяха кръстосали крака недалече от палатката, жените в палта и панталони — и със запасани мечове, също като мъжете. Косите на всички не падаха под раменете и мъжете, както и жените, си ги бяха вързали назад с панделка, подражавайки на айилските опашки. Перин се зачуди къде ли са останалите — рядко се задържаха далече от Файле. Надяваше се, че не създават неприятности. Беше ги взела под крилото си, за да ги предпази от неприятности, както сама твърдеше, а Светлината знаеше, че щяха да се забъркат в такива, ако бяха останали в Кайриен с още много глупаци като тях. Според Перин, цялата им пасмина имаше нужда от един здрав ритник в задника, та да им дойде умът в главата. Да се дуелират, да си играят на джи-е-тох, да се правят на някакви си айилци. Идиотщина!