На думи не беше толкова трудно. Просто трябваше да внимава. Стори й се, че мина много време, докато и последната жена се скрие зад хълма — дребничката благородничка, приведена под тежкия вързоп с роклите. Слънцето почти не се беше отместило, но сякаш бяха минали часове. Какво точно имаше предвид Авиенда под „хлъзгави“? Не можеше да го обясни, освен с вариации около думата. Те просто ставаха по-трудни за удържане, това бе всичко.

Но скоро го разбра — още щом започна. „Хлъзгаво“ сякаш си хванала намазана с мас жива змиорка. Тя стисна зъби, мъчейки се просто да удържи тази първа нишка, а на всичко отгоре трябваше да я издърпа. Това, което й попречи да ахне облекчено, когато нишката на Въздух се замята пред нея, най-сетне освободена, беше, че оставаха още много. Ако станеха още по-„хлъзгави“, не беше сигурна, че ще може да се справи. Авиенда я следеше много внимателно, но не каза нито дума повече, въпреки че винаги отвръщаше с окуражителна усмивка, когато Елейн обърнеше поглед към нея за подкрепа. Елейн не можеше да види Биргит — не смееше да извръща глава и да изпуска работата си от очи, — но можеше да я усети, — като малко възелче яка като камък увереност в собствената си глава, достатъчно увереност, за да я изпълни и укрепи.

По лицето й потече пот, после надолу по гърба и корема, докато самата тя не започна да се чувства „хлъзгава“. Една баня тази нощ щеше да е повече от добре дошла. Не, за това сега не можеше да мисли. Цялото внимание — върху нишките. А те наистина ставаха все по-трудни за удържане — виеха се още щом ги пипнеше, но все пак се избридаха и щом поредната нишка се освобождаваше, друга като че ли изскачаше от общата плътна маса и изведнъж ставаше ясно доловима сред доскорошния плътен сноп на сайдар. За очите й рамката над Прага наподобяваше на някакво чудовищна, изкривено стоглаво същество на дъното на езеро, обкръжено от плющящи пипала, всяко от които гъсто изплетено от нишките на Силата, и нишките нарастваха, гърчеха се и изчезваха, непрестанно заменяни от нови. Ако друг погледнеше отвора сред въздуха, щеше да види как той се огъва по краищата и как непрекъснато променя формата и големината си. Краката й започнаха да треперят; очите й я засърбяха колкото от напрежението, толкова и от солените капки пот. Не знаеше колко още ще може да устои. Стискаше зъби и се бореше. Една нишка след друга. Една по една.

А на хиляда мили оттук и в същото време на по-малко от сто крачки през потръпващия Праг, десетки войници се изсипаха около белите сгради на фермата — ниски мъже, въоръжени с арбалети, в кафяви ризници и с пъстри шлемове, наподобяващи на глави на огромни насекоми. Зад тях пристъпи някаква жена, с рокля на широки червени ивици и със сребриста мълния, извезана по полите й, с гривна на китката, свързана с помощта на сребриста каишка за нашийника около една жена в сиво, и после още една сулдам и една дамане, и трета двойка. Една сулдам посочи към Прага и сиянието на сайдар мигом обгърна нейната дамане.

— Лягай! — изпищя Елейн и се хвърли на земята. През светлата рамка се изстреля сребристосиня мълния, с рев, който разкъса ушите й. Косата й настръхва, всяко косъмче понечи да се изправи. Наоколо с тътен изригнаха фонтани от пръст, посипа се дъжд от бучки и камъчета.

А после тя чу мъжки глас оттатък Прага, с провлечен, гъгнив акцент, от който кожата й настръхна не по-малко, отколкото от самите думи.

— Трябва да ги хванем живи, глупачки такива!

И изведнъж един от воините скочи и се озова на моравата пред нея. Стрелата на Биргит изсвистя и се заби в стиснатия юмрук, красящ кожената му ризница. Втори сеанчански воин се препъна в първия и падна, а ножът на Авиенда се заби в гърлото му преди да успее да се изправи. Стрелите полетяха от лъка на Биргит като градушка — притиснала с единия си ботуш към земята юздите на конете, тя се хилеше мрачно и стреляше. Разтрепераните коне мятаха глави и танцуваха на място, сякаш всеки момент готови да се измъкнат и да побегнат, но Биргит не ги пускаше и стреляше със светкавична бързина. Виковете отвъд Прага показваха, че Биргит Сребролъката улучва с всяка метната стрели. Последва и отговорът — бърз като лоша мисъл: черни резки — метални стрели на арбалети. Толкова бързо, така мълниеносно ставаше всичко. Авиенда падна, кръв потече от пръстите й, стиснали дясната й ръка над лакътя, но тя мигновено забрави за раната си и запълзя, шарейки с ръка за ангреала, с изопнато лице. Биргит извика, изпусна лъка си и се хвана за бедрото, от което стърчеше метална стрела. Елейн усети парещата болка толкова остро, сякаш бе нейна.

И отчаяно сграбчи нова нишка, както лежеше на земята. И още при първото дръпване с ужас разбра, че не може да направи нищо повече, освен да я удържа. Размърда ли се нишката? Дали изобщо се беше измъкнала? И да беше, не посмя да я пусне. Конецът Сила затрептя мазен в хватката й.

— Живи, казах! — изрева гласът на сеанчанеца. — Който убие жена, няма да получи дял от плененото злато! — Пороят стрели от арбалети секна.

— Мен ли искаш да хванеш? — извика Авиенда. — Ела тогава да потанцуваш с мен! — Сиянието на сайдар я обкръжи внезапно, сумрачно въпреки ангреала, и топки огън разцъфтяха като оживели от нищото пред Прага и полетяха през отвора, нова и нова, и още след тях. Не бяха много големи, но гърмежът им, взривявайки се там, в Алтара, заотеква в непрестанен тътен. Авиенда обаче се задъха от усилие; лицето й лъсна потно. Биргит бе успяла да вдигне лъка си — приличаше съвсем на героиня от легендите, с кръвта, стичаща се по крака й, и опънатия лък.

Елейн се помъчи да успокои дъха си. Трошица повече не можеше да привлече от Силата, с нищо не можеше да помогне.

— Двете трябва да бягате — каза тя. Чу спокойния си леден глас и не можа да повярва. Знаеше, че ще завие. Сърцето й се мъчеше да изскочи от гърдите й. — Не знам колко още ще мога да го удържа това. — Целия сплит, както и тази единствена нишка. Измъкваше ли се? Дали? — Тръгвайте, колкото можете по-бързо. Оттатък хълма трябва да е безопасно и всеки разтег, който вземете, ще е от полза. Хайде!

Биргит изръмжа нещо на Древния език, но Елейн не разбра нито дума. Прозвуча й като фраза, която би научила с охота. Стига изобщо да имаше шанс. Биргит продължи с думи, които Елейн можеше да разбере.

— Ако го пуснеш това проклето нещо преди да съм ти казала, няма да ти се наложи да чакаш Нинив да ти съдере кожата — аз ще го направя лично. И после ще й дам да продължи. Само млъкни и дръж! Авиенда, ела насам — зад това нещо! — можеш ли да го продължиш онова отзад? — ела тук и се качи на един от тези проклети коне!

— Стига да виждам накъде да запридам — отвърна Авиенда и се изправи с усилие. Залитна и едва се удържа да не падне. Кръв потече по ръкава й от лошо зейналата рана. — Мисля, че ще мога. — Тя се скри зад Прага и огнените топки продължиха да просветват. Човек можеше да вижда през Праг, макар и замъглено като през знойна омара, увиснала във въздуха. После Авиенда отново се появи и Биргит й помогна да се качи на коня — заднишком на всичко отгоре!

Когато Биргит й замаха свирепо с ръка да се изтегли към нея, Елейн дори не си направи труда да поклати глава. Боеше се какво може да стане, ако го направи.

— Не съм сигурна, че ще мога да го удържа, ако се опитам да стана. — Всъщност не беше сигурна, че ще може изобщо да стане: „уморена“ вече не стигаше да опише състоянието й; всичките й мускули сякаш се бяха разтопили. — Препускайте колко то може по-бързо. Ще го задържа, колкото успея. Моля ви, тръгвайте!

Мърморейки проклятия на Древния език — това трябваше да е; нищо друго нямаше да звучи така! — Биргит тикна юздите в ръцете на Авиенда, залитайки се добра до Елейн и се наведе да я прихване под мишниците.

— Можеш да го удържиш — каза й тя с глас, пълен със същата увереност, която Елейн усещаше от нея. — Никога не съм познавала кралица на Андор, но съм срещала кралици като теб. Стоманена воля и лъвско сърце. Можеш!

И я занадига бавно, без да дочака отговор, е изопнато лице — всяко жегване от раната й отекваше в главата на Елейн. Елейн се сгърчи от усилието да задържи сплита, да не изпусне онази единствена нишка. Изненада се, като разбра, че се е изправила. И че още е жива. Кракът на Биргит пулсираше лудешки в главата й. Помъчи се да не се обляга на Биргит, но собствените й треперещи крайници нямаше да я задържат. Докато залитаха към конете, крепейки се една друга, непрекъснато се озърташе през рамо. Можеше да държи един сплит и без да поглежда към него, но трябваше да се увери, че все още стиска здраво онази едничка нишка, че не й се е изплъзнала. Сега Прагът изобщо не приличаше на нищо, извиваше се лудешки, прошарен със съскащи пипала.